To Protect Democracy, Reform It

To Protect Democracy, Reform It


LONDON – Democracy may be “the worst form of Government except for all those other forms that have been tried from time to time,” as Winston Churchill famously said, but that does not mean democracy is good enough. Voters know it, and they are as mad as hell about it.

According to the most recent Pew Global Attitudes Survey, an average of 51% of citizens in 27 countries surveyed report being dissatisfied with democracy, while 45% are satisfied. If that 51% does not seem high to you, note that the figure is 55% in Britain, 56% in Japan, 58% in the United States, 60% in Nigeria, 63% in Argentina, 64% in South Africa, 70% in Italy, 81% in Spain, 83% in Brazil, and 85% in Mexico. This sentiment is not unique to one social group. Men and women, young and old, rich and poor, highly educated and not, report being disappointed by democratic performance.

That should not come as a surprise. In the past 250 years, almost every human endeavor has changed beyond recognition – except democracy. We vote every four or so years for candidates about whom we know little (and we do so in person, often with paper and pencil!). This process is mediated by political parties, which are often less than fully democratic themselves. We elect large groups of peoples known as parliamentarians, who meet in ornate chambers and, following arcane rules, discuss at length and with great showmanship subjects they understand only superficially. Sparks fly, yet little illumination occurs. Many social and economic problems remain unaddressed. Four or five years later, the cycle starts again.

Since democracy began taking root in Western countries after the American and French revolutions, innovations have been few and far between. Direct citizen consultation or participation, as in ancient Athens? Not really. Systematic expert input into highly complex and technical discussions? Very seldom. Intensive use of technology to expedite the process? Thanks, but no thanks. No wonder today’s young people, weaned on the immediacy and the results-now culture of the digital era, are skeptical of representative democracy.

The list of imaginable reforms to democratic practice is as long as it is challenging. Some of the necessary changes, like reducing the role of money in campaigns, are obvious. Others veer toward the adventurous. Referenda are unsuited to complex issues that do not lend themselves to a yes-or-no answer (think Brexit), but could we not move toward more direct democracy at the local level, where voters are well informed about the issues – build a park here, re-route a highway there – at stake?

Perhaps we could use technology to move from voting every four years with little information to voting more often with better information. Or we could combat lack of interest and low citizen turnout by making votes tradable – not for money but for other votes, so that you can vote twice next month in that referendum you really care about. Alternatively, votes could be storable, allowing voters to cast more than one in elections they feel strongly about.

The rules of democracy matter, but elected politicians matter just as much – and they too are thoroughly discredited. In the same Pew report, an average of 54% of respondents said that politicians in their country are corrupt, and only 35% said that elected officials care what ordinary people think.

Some of those politicians are discredited because their sins are so glaring. As Fernando Henrique Cardoso of Brazil put it in 2018, “Of the four presidents elected after the 1988 Constitution took effect, two were impeached, one is in jail for corruption and the other is me.” No wonder that some Brazilians report feeling nostalgic for their country’s repressive military dictatorship. Those same Brazilians voted to elect Jair Bolsonaro, a populist who has insulted women, black people, and gays.

But the problem is bigger than just a few bad apples. In his famous essay “Politics as a Vocation,” Max Weber warned that a key risk for modern democracy was that a political class would arise, disconnected from voters. Such a political class did indeed emerge, and now voters are revolting against it.

Political parties are a case in point. Once upon a time, they had roots in society. Conservative parties were linked to various churches, neighborhood clubs, and business associations. Socialist parties had their base in the trade unions and what was once called the industrial proletariat. Today, those institutions are fewer and weaker, and so are political parties. One political scientist has called today’s parties “hydroponic” – floating above society but with no roots in it.

That is why nowadays conventional political parties tend to have leaders who themselves hail from the well-heeled professions, the upper echelons of universities, or from successful businesses whose founders have acquired the financial stability needed to be able to devote themselves to politics. The potential for a fundamental disconnect with voters is huge.

And the arrogance of that political class has not helped: just think of Hillary Clinton describing Trump voters as a “basket of deplorables.” The standard refrain is that citizens vote for that politician with whom they would like to have a beer. But rather than sharing a drink with the average voter, leading politicians spend too much of their time with others like themselves —bankers, businesspeople, top civil servants, and high-flying academics. To ascertain which politicians can be successful today, Yascha Mounk calls for a “reverse beer test”: it is not that voters prefer the candidate they would rather have a beer with; they prefer the candidate who would rather have a beer with them. Too many democratic politicians fail this test.

Anti-establishment voting has the name of the game in many recent elections. Fury against traditional politicians caused the failure of Germán Vargas Lleras and Geraldo Alckmin, the “safe” establishment candidates in the 2018 Colombian and Brazilian elections. Each had the support of the local business community and the traditional media. Both went home after disastrous results in the first round of voting. Anti-establishment rage also doomed Hillary Clinton’s campaign and brought about the current populist government in Italy. And it could also be behind the dismal primary performance so far of Joseph Biden, the establishment candidate par excellence.

And of course, the hyper-charged environment of social media, with its echo chambers, makes the job of anti-establishment populists much easier. Want to discredit a candidate for office in five minutes? Post a picture of him or her riding in the first-class section of a plane or in the back of a shiny black car. The picture will be re-transmitted tens of thousands of times, collecting many comments along the way. Not one of the comments will be kind.

The message is clear: dissatisfaction with democracy is the perfect breeding ground for authoritarian populists. Strongmen, whether actual or potential, have little vested interest in democratic reform. Liberal democrats do. They should be the ones leading the charge.


Трилогията „Социалната война“ от Генка Шикерова

Трилогията „Социалната война“ от Генка Шикерова

„Децата на Норвегия“ e първата част от документалната поредица на Генка Шикерова
„Пропагандата“ e втората част от документалната поредица на Генка Шикерова
„Българи в Норвегия“ е третата част от документалната поредица на Генка Шикерова
Снимка: Скрийншот от youtube видеата
Опровержение на фалшива новина

Опровержение на фалшива новина

Публикувана на български и руски език статия, озаглавена „Българският хелзинкски комитет иска да забрани на родителите да възпитават децата си”, съдържа невярна информация и напълно подвежда читателите. И заглавието, и твърденията в материала противоречат с позицията, зад която членове на БХК, както и на БОЛД, застават и която беше подробно изказана и дискутирана по време на събитието „Семейството в демократичното общество. Могат ли правата на децата да бъдат в разрез с правата на неговото семейство”.

Събитието на БОЛД на 31.01.2020 г. даде трибуна на представители на правозащитната общност, представители на организаторите на протестите против Стратегията за детето и Закона за социалните услуги, както и на обикновени граждани и загрижени родители. Именно там и тогава започна уникален и градивен диалог с представители на протестиращите срещу промените в закона за социалните услуги и Стратегията за детето. А по този начин се постави и основата на конструктивно общуване към подобряване на политиките за закрила на детето и семейството.

Посочените цитати от изказванията на проф. Антоний Тодоров, участник в панелната дискусия по темата, са некоректно представени, извадени от контекста на изказаното, което ясно може да се разбере от пълния запис на панелната дискусия. Проф. Тодоров не е твърдял нищо подобно на това, което съобщава кореспондентът на ИА Красная весна и което сочи сензационното заглавие на материала – че трябвало „да се забрани на родителите да възпитават децата си“. Той обосноваваше тезата, че не само семейството има отговорности за възпитанието на децата.

Мнението ни е, че публикуваните материали в сайтовете Да спасим децата на България, Родительское Всероссийское Сопротивление (РВС), Яндекс и ИА Красная Весна са в разрез с журналистическите принципи за достоверно поднасяне на информацията и съобразяване с нейната точност и обективност. Не можем да подминем също публикуваното провокиращо и откровено невярно твърдение „Шокираща е наглостта на либералите да наричат всички останали невежи и необразовани”, за което приканваме автора на текста да представи доказателства, подкрепящи думите му. Липсата на името му ни спира да се обърнем към него лично.

Бърза справка в интернет води до множество руски и български сайтове и фейсбук групи, които са разпространили текста.
Ето и някои от тях:

Статия в ИА Красная Весна –

Статия в Да спасим децата на България –

Статия в Родительское Всероссийское Сопротивление (РВС) –

Статия в Яндекс ––6960494ec370ce0ba432882693a4afd1?lr=143&stid=kqpi&persistent_id=86937084&lang=ruuk&rubric=Bulgaria&from=story

Необикновеният разговор между различни ценностни общности по време на панелната дискусия „Семейството в демократичното общество“

Необикновеният разговор между различни ценностни общности по време на панелната дискусия „Семейството в демократичното общество“

В последния ден на януари се проведе панелна дискусия на тема  „Семейството в демократичното общество: Могат ли правата на детето да са в разрез с правата на неговото семейство?“. По време на събитието спонтанно започна безпрецедентен разговор между представители на правозащитната общност и представители на организаторите на протестите против Стратегията за детето и Закона за социалните услуги. В препълнената зала имаше и заинтересовани от тази гореща и важна тема граждани, както и загрижени родители.

Панелната дискусия беше организирана от БОЛД в уютния салон на „Къщата на София“ и представляваше старт на започващата дългосрочна кампания на БОЛД по темата за закрилата на детето и семейството. Кампанията цели да спомогне за по-доброто разбиране на основни закони и политики по отношение на семейството и децата и за формирането на обществени нагласи и публични политики насочени към спазване на правата и достойнствата на децата и останалите членове в семействата.

Събитието бе открито от модератора на панела д-р Красимир Кънев, председател на Български хелзинкски комитет, който приветствайки всички гости, започна с няколко встъпителни думи по всеобхватната тема за семейството, и спомена за неочаквания отказ на СУ „Климент Охридски“ да даде платформа за тази неудобна и противоречива тема.

Проф. Антоний Тодоров говори по темата „Кога детето пораства и кога има права?“, започвайки с оповестяването на публикуваната позиция на БОЛД по въпроса, разгледа подробно значението на термина „права на детето“, дали семейството има детето като своя собственост и дали може да упражнява пълна власт над децата. Завърши с призив да не се поддаваме на внушаваните страхове.

Вторият панелист, Калина Зафирова, екосоциален активист, говори по темата за домашното насилие над децата, видовете насилие и необходимите гаранции за защита от тези форми на злоупотреба, както и за неглижирането на детските нужди и специфичното насилие над деца с различна сексуална ориентация или гендерна идентичност.

Д-р Димитрина Петрова говори за силната гражданската активност около Националната стратегия за детето и Закона за социалните услуги, разнообразието в редиците на протестиращите срещу тях и глобалния възход на културния консерватизъм. Тя маркира реални случаи на неправомерно извеждане на деца от социалните служби и как това въздейства върху емоциите на хората.

След това доц. Валентина Георгиева, преподавател в СУ „Климент Охридски“, представи статистически данни за семейството, които показват, че традиционните семейните ценности и нагласи, които се проповядват, не са в синхрон с действителността на днешното семейство в България. Тя напомни за неприетите предложения за фактическото съжителство през 2009 и даде гласност на кампанията за груповото подаване на заявления до Столична община за регистрирано партньорство #СемействоЗаВсички.

В ролята на дискутант, проф. Ивайло Дичев, преподавател в СУ „Климент Охридски“, коментира посланията на панелистите и отправи предизвикателни въпрос към всеки от тях. По време на отговорите започнаха интервенции от публиката и се оформи интензивна дискусия. Представителите на организации против Стратегията за детето и Закона за социалните услуги в публиката разказаха лични истории и дадоха примери за нередности в системите по закрила на детето и социалните услуги, представяйки и своите разбирания за това какво е семейството. Те подчертаха разнообразието на протестиращите, както и че имат единомислие по редица въпроси, засегнати от панелистите.

Димитрина Петрова си позволи да изрази своята възхита от факта, че се получава наистина автентична среща на различни ценностни общности, които разговарят въпреки своите разногласия. Много от участниците също подчертаха, че от формулиране на разумни общи искания ще спечелят и децата, и семействата. Представители на протестиращите активисти коментираха ролята на медиите, които често драматизират и усилват разделението и внасят необосновани инсинуации за протестиращите и за гражданския сектор.

Гост в публиката, представител на организация, която е доставчик на социални услуги, сподели за хилядите жертви на насилие, които са минали през техните центрове, и даде тъжната статистика за десетките деца и жени в моргите, убити от бащи и партньори. Признавайки немалкото пролуки в социалната системата, тя посочи и липсата на политическа воля и неглижирането на социалната работа, на маргинализираните общности, на жертвите, хората със зависимости и психични проблеми. Изрази благодарност към организаторите на събитието от името на терапевтите и социалните работници и призова към конструктивни диалози между всички в условия на добронамереност.

Представител на ЛГБТИ организация апелира, когато се случва този процес на сближаване между инакомислещи и идентифициране на общите възможности за борба, да бъдем искрени, да се поставим на мястото на другия и да не пренебрегваме техните права, включително правото на семейство.

На въпрос от гост в публиката дали БОЛД смята, че гражданските организации, които протестират сега, са свързани с преизбирането на Путин през 2012 и ренесанса на тоталитарен режим, свързан с православие и евразийство, Димитрина Петрова посочи, че в позицията на БОЛД е заявено ясно, че е изключително сложен и широк спектърът на протестиращите и не може да бъде сведен само под един знаменател, както и че огромната част от хората са там по убеждение, с вяра в своята кауза, движени от страхове, някои от които нелишени от основание.

В заключение се заяви желание да се намери формат за продължение на необикновения разговор между различни идеологически общности, и БОЛД, като общност, която търси по-широка база на съмишленици и поддръжници на ценностите на демокрацията, може да бъде един от катализаторите на този разговор. Надеждата ни е, че участниците са си тръгнали от нашия форум с малко по-преобразено и подобрено виждане за това какво представляват хората от отсрещната страна, а това само по себе си е стъпка в обещаваща посока.

Димитрина Петрова: Шокиращо е невежеството по правата на човека и бездействието на държавата

Димитрина Петрова: Шокиращо е невежеството по правата на човека и бездействието на държавата

Интервю на Димитрина Петрова от БОЛД с Видка Атанасова от Дневник. Източник – Дневник

Стратегията за детето урежда защитата на децата в риск, но от около година настъпи масова психоза сред родители заради неверни твърдения, че тази стратегия цели обратното, и дори се е стигна до абсурдни тези, че има организиран трафик на български деца към Норвегия, за което се винят неправителствени организации, които на практика защитават децата от насилие вкъщи.

За разговор по темата „Дневник“ потърси д-р Димитрина Петрова, инициатор и представител на Българска общност за либерална демокрация (БОЛД) – една нова инициатива на Българския хелзинкски комитет, която си поставя за цел да увеличи обществената подкрепа за демокрацията, правата на човека и основните свободи.

Тя ще е един от участниците в предстоящата утре дискусия „Семейството в демократичното общество: Могат ли правата на детето да са в разрез с правата на неговото семейство?“, организирана от БОЛД, която е част от започващата кампания на организацията по темата за закрилата на детето и семейството. БОЛД кани граждани, представители на граждански организации, инициативи, движения и заинтересовани медии да присъстват на събитието, повече за него – тук.

Как си обяснявате тази истерия сред хората? Дали има организирана кампания за насаждане на тези страхове? Кой я организира и има интерес от това да липсват социални услуги, защитаващи детето?

– Противниците на Националната стратегия за детето са облагодетелствани от няколко паралелни процеса и обстоятелства, които взаимно се усилват поради своята едновременност. Първо, тяхната кауза е вписана в течаща в момента глобална кампания на културния консерватизъм, която на свой ред е един от аспектите на започналото преди десетина години глобално настъпление срещу либерално-демократичните ценности, включително правата на човека и равнопоставеността на половете. В много страни, подобно на България, в момента тази кампания се провежда от силни граждански движения, излизащи под знамето на защита на „семейните ценности“.

Второ, самата тема за детето и семейството е извънредно удобен вход за разпространение и утвърждаване на традиционалистки нагласи, защото е лесно комуникируема под формата на емоционални разкази, чиито послания са по-лесни за възприемане в сравнение с малко по-абстрактните послания на правозащитниците. Какво по-тревожно послание от заплахата да изгубиш детето си? То възбужда първосигнални рефлекси и хората се хвърлят с главата напред в такава кауза, без много да се замислят.

Трето, глобалните идеологически процеси по такава чувствителна тема попадат върху благодатната историческа почва на дълбок патриархален манталитет, характерен за балканите, който само повърхностно е засегнат от комунистически и либерални набраздявания.

Най-сетне, четвърто, но най-важно – в случая с протестите против Националната стратегия за детето главен фактор е тяхната добра комуникационна стратегия, грамотна организация и успешно насочване на гражданска енергия. Въпросът кой стои зад всичко това няма прост отговор. Но аз си направих труда да проследя някои от директните заемки на идеи и дори текстове и стигнах до определени източници, например глобалната мрежа от организации за защита на семейството и семейните ценности, в която едни от най-силните идеологически участници са от Русия и САЩ.

Има ли връзка с кампанията срещу Истанбулската конвенция, която се опитваше да въведе мерки срещу домашното насилие срещу жени?

– Да, има. И двете кампании, а към тях сега трябва да добавим и кампанията за отмяна на приетия, но още не влязъл в сила Закон за социалните услуги, са проявления на културен консерватизъм и засягат типични теми от съвременната глобална война на култури. В България спектърът на участниците в тези движения е сложен. В единия му край са съзнателни привърженици на антилиберални идеологии от рода на руския православно-евразийски консерватизъм на Изборския клуб (представен и под името „Институт за динамичен консерватизъм“, създаден от руски консервативни политици, учени, публицисти и духовници – бел. ред.) и някои западни религиозно-консервативни движения, а в другия – обикновени хора, особено родители, които са били манипулирани да повярват, че правата на децата и правата на жените противоречат на семейните ценности.

Трябва ли държавата да заеме по-категорична роля в успокояване на населението, с разяснителна информационна кампания например?

– Да, трябва. Във всички случаи на остра атака срещу правата на жената и детето и срещу демократични граждански организации през последните десетина години правителството на ГЕРБ и неговите партньори уж пазеше мълчание, но същевременно предприемаше регресивни действия по посока на задоволяване исканията на ултраконсервативните движения. Така стана и с Истанбулската конвенция, и с Националната стратегия за детето, и със Закона за социалните услуги.

Държавата има задължението да уважава, защитава и реализира правата на човека, включително на детето. Като основен носител на задължения за реализиране на правата на детето държавата трябва и да се грижи за това образованието по тези правата на детето и правата на човека изобщо да са на съвременно равнище. Като човек, който се връща в България след повече от 20 години, мен ме шокира невероятно силното масово невежество по правата на човека и бездействието на държавата в тази област. Работила съм в много страни по света, но рядко съм срещала такава степен на непознаване на основни правозащитни принципи. Ето например твърдението, че детето не трябвало да бъде субект на права. Потресаващо!

Важни ли са социалните услуги, които в момента следят за правата на детето в семейството? Вършат ли си работата? Има ли нужда от неправителствени организации в сектора?

– Разбира се, се социалните услуги са важни. Вършат си работата, колкото могат, понякога не много добре, но вината не е в самите тях, а в отчайващата липса на политическо внимание към тях. Социалните работници са почти на дъното на социалната пирамида и текучеството сред тях е много голямо. Да, има нужда от неправителствени организации в сектора. Без тях бихме се върнали към безумията на комунистическото централно планиране без никакви корективи от гражданското общество, основани на инициатива, иновативност и гъвкавост в посрещането на потребности.

Хората, които искат да изтикат неправителствените организации от сектора на социални услуги, не забелязват, че хем ги е страх от държавата (защото единствено държавни органи по закрила могат да извеждат деца от семействата им, никога неправителствените организации), хем искат всички услуги да са в ръцете на държавата. Пак ли трябва да започваме да разясняваме ролята на гражданското общество като гарант срещу държавни злоупотреби? В коя година живеем?

Има ли нужда от законодателни промени и в каква насока?

– Да, има. Те са в Закона за социалните услуги. Надявам се разумът да победи и законът да влезе в сила.