Тест за демократичното общество. Какви ще са уроците?

Тест за демократичното общество. Какви ще са уроците?

Автор: Владимир Колев

Все по-големи и тревожни са мащабите на разпространение на новия вирус COVID-19, светът затъва във все по-голям страх, несигурност и смут, а „инфодемията“ около епидемията става все по-притеснителна. Но можем ли да обвиняваме хората за техните действия или бездействия? Властите, дори и „най-демократичните“, не успяват да реагират адекватно на това предизвикателство, понеже са успели да подкопаят доверието на гражданите в тях, в публичните институции, в медиите, дори и в науката. От друга страна световните сили не показаха готовност за взаимодействие и координация на глобално ниво за борба със разрастващата се заплаха. Затова сега им се налага да използват все по-авторитарни мерки за да компенсират липсата на международно сътрудничество, ефективна комуникация и обществена осведоменост и подготвеност. Но колкото по-силово и неаргументирано действат властите, толкова по-големи притеснения и недоверие това буди. Хората става по-склонни към изпадане в крайност, било то в неглижиране на опасността, дори възприемането на конспиративни теории и застрашаването по този начин на собствения и този на другите живот, било в прекалено безпокойство, а оттам и паника, безразсъдства, а може би и насилие.

Поради цялостната липса на доверие към правителствата, лидерите са готови да жертват благосъстоянието и основни права на гражданите за краткосрочно възвръщане на контрола над масите и укрепване на силата си – и в „западния свят“, и в по-самодържавни режими. Но когато ограниченията не са съобразени законово, добре обосновани и комуникирани към гражданите, те биха имали обратен ефект. Във времена на засилена еднолична власт либералните ценности са под въпрос. Изискванията на обществото в демократичните управления се очаква да са много по-високи и да не се задоволяват само с контрол, глоби и наказания. Също така би трябвало да се изискват пълна прозрачност, отчетност, обществено доверие и сътрудничество – неща, които се предполага да позволяват на свободните общества да реагират по-добре на подобни пандемии.

Извънредната обстановка и липсата на ясен отпор и контрол от гражданското общество са явна предпоставка за поява и активизиране на все повече еднолични лидери, особено крайнодесни популисти, които да се изкушат и опиянят от свръх власт. Това вече се вижда в много държави, в които се въвеждат непропорционални на обстоятелствата мерки, с които се потискат човешки права. Познати политически фигури не пропуснаха възможността да се противопоставят на имиграцията и глобализацията и на бежанците като източник на вируса в първите седмици на разрастване на опасността, където хиляди мигранти останаха блокирани на гръцко-турската граница, при огромна възможността за разпространение на вируса. Въпреки това Ердоган, ЕС, както и Борисов, продължиха да поддържат твърдите си позиции, гонейки политически интересите, за сметка на човечността и на други позабравени европейски ценности.

В България също се въвеждат най-строги мерки с бързи темпове – ограничения за пътуване между населени места, забрани за разходки, посещения на паркове и градини, забрана за пазаруване на хора под 60 год. в определени часови интервали, вечерни часове започващи посред бял ден, контрол върху интернет съдържание, дори се изиска дерогиране на Европейската конвенция за защита правата на човека, а списъкът расте всекидневно. Още преди да влязат в сила някои от новите мерки, управите в няколко града започнаха да слагат контролно-пропускателни пунктове в ромските квартали, макар да нямаше информация за заболели в тях. Възползвайки се от хаотичността, патриотите от управляващата коалиция опитват да прокарат подкопаващи устоите на демокрацията мерки като тази за доброволните отряди. Сигурността на едни от най-уязвимите хора, тези без дом, не е гарантирана – кризисни центрове преустановяват прием на нови хора, благотворителни кухни са затворили врати, а рискът от фатално заразяване при някои от тях е огромен. Вирусната епидемия показа зависимостта ни едни от други, без значение от етническа, религиозна, сексуална, социална или каквато и да е принадлежност – довежда до общото осъзнаване, че живеем във взаимосвързано „общество“.

Вирусът показа също, че за него не съществуват национални граници. Важно е световните правителства да се координират възможно най-бързо, иначе огромната епидемична криза ще доведе и до икономическа и финансова такава. Сегашната система ни навежда на мисълта, че не е подготвена за справяне с подобни глобални опасности, тъй както не реагира задоволително и на климатичната криза. Впрочем някои тези свързват двете кризи, тъй като топенето на ледници и повишаването на температурите правят планетата по-гостоприемна за вируси и бактерии, a заплахата от прихващане на вируса е много по-висока в замърсените градове. За жалост, някои членки на ЕС взеха отбранителни позиции, като не откликнаха на исканията на Италия за подпомагане с медицинско оборудване и материали. Така изолацията придобива и други измерения, освен чисто физическото. За щастие бяхме свидетели и на обнадеждаващи примери за международна солидарност – китайски и кубински медицински специалисти, апаратура и маски пристигнаха в Италия, за да помогнат в битката с вируса, а британски круизен кораб с потвърдени случаи на заразени с коронавирус беше приет да акостира в Куба преди дни.

Друг повод за притеснение е, че поради все по-заслабващите публични институции, социална система и зависимостта ни от частния сектор и услугите му, сме изправени пред ситуация на невъзможност на властите за справяне с наплива от заразени в държавните болници. Налага се да разчитаме на това частните болници да дадат приоритет на общественото благо пред интересите на бизнеса, но бихме ли могли да очакваме, че те ще осигурят здравни грижи, които да са достъпни за всички, без дискриминация, с добро качество и следвайки принципи за етично разпределение на здравните ресурси? Университетската Александровска болница реши да върне голямо дарение за покупка на респираторни апарати на собственика ѝ, по причина, че дарението е под условие, а това категорично би нарушило Хипократовата клетва, полагана от лекарите. Изникват съмнения и дали по-заможните граждани спазват установения ред, огласен от здравните власти, след като крупен бизнесмен беше хоспитализиран заедно с жена си в лечебно заведение, което не е предвидено за случаи на COVID-19. Администрацията на американския президент пък опита да купи разработка на ваксина от Германия за вируса и тя да бъде ексклузивно само за американци. Изглежда, че все повече ще се замисляме доколко е надеждно сегашното капиталистическо устройство и до какво води изоставянето на публични сектори като здравеопазването, както и какво може да се научи и заеме от други модели, оказващи се по-ефикасни при дадени обстоятелства.

Настоящата обстановка е истински тест за гражданството, хората навсякъде са раздвоени, поради заливащата ни (дез)информация, никой не иска да остане без мнение и безучастен към всеобщия дискурс, което води до заемане на крайни и радикални позиции и склонност към оправдаване на авторитарни похвати. Несъмнено, популистите ще се опитат да се възползват от това, но от гражданското общество и здравия ни разум зависи да не позволим крайни рестрикции. Когато те заставят да избираш между своето здраве и живот, и тези на близките ти хора, от една страна, и основните ти права, от друга, логично е да избереш живота и да защитиш всеки, който твърди, че прави всичко за да го опази. Но това е неморален и погрешен въпрос и избор, защото те са неотменно свързани. Както гласи една мисъл, който заменя свобода за сигурност, накрая губи и двете.

Информираното, солидарно и справедливо общество е далеч по-мощно и ефективно от репресираното, контролирано и невежо население. Примерите за събуждащата се солидарност и взаимопомощ и по света, и у нас, са все повече и по-обнадеждаващи. Ще се справим с това предизвикателство само заедно (макар и не чисто физически) и без да допускаме да се потискат нашите права и достойнства, а това ще е несъмнен урок за бъдещите изпитания пред света и истинската демокрация.

Речта на омраза

Речта на омраза

Българска общност за либерална демокрация (БОЛД) е обединение на граждани, които имат за цел да увеличат обществената подкрепа за демокрацията, правата на човека и основните свободи, и да спомогнат за консолидиране на либералната демокрация в България. С тази своя Позиция БОЛД участва във формирането на обществени нагласи и публични политики в сферата на речта на омраза. Това е сфера на противопоставящи се легитимни интереси, в която международните стандарти са недостатъчно развити. Проблемът стои особено остро в България през последните години, в които речта на омраза към различни уязвими групи отбеляза рязък ръст на фона на нарастващите националистически, ксенофобски, крайно консервативни и популистки нагласи. Речта на омраза се използва особено интензивно за политическа мобилизация по време на избори. Българското законодателство и правоприлагане, свързано с речта на омраза, съдържа сериозни дефицити. Поради всичко това либерално-демократичната общност в България има нужда да изясни отношението си към този сложен феномен и към неговите прояви в България, както и да формулира препоръки в сферата на публичните политики.

През последните години България бе нееднократно критикувана от редица международни органи и институции за защита на правата на човека заради широко разпространеното и безнаказано извършване на престъпления, мотивирани от предразсъдъци, известни още като престъпления от омраза, както и за неоправданото толериране на речта на омраза, засягаща различни уязвими групи в българското общество. Според една от констатациите в последния публикуван доклад за България на Европейската комисия срещу расизма и нетолерантността от 2014 г.:

„Расистката и нетолерантна реч на омразата в политическия дискурс се увеличава; сега основният му прицел са бежанците. В медиите и в Интернет проявите на расизъм и ксенофобия срещу чужденци, турци и мюсюлмани са често срещани; същото е валидно и за обидния език, когато се говори за ромите. Също така се наблюдава значително количество реч на омраза, насочена към сексуалната ориентация. В България действат все повече ултранационалистически/фашистки групи и политически партии.“

По подобен начин, в заключителните си наблюдения след прегледа на задълженията на България по Международния пакт за граждански и политически права от ноември 2018 г. Комитетът по правата на човека на ООН заяви:

„Комитетът е обезпокоен от съобщенията за засилени актове на реч на омраза и престъпления от омраза, особено срещу ромската общност, представители на религиозни малцинства, лесбийки, гей, бисексуални, транссексуални и интерсекс лица, мигранти и търсещи убежище, включително расистка, ксенофобска и нетолерантна реч по телевизията, медиите и в Интернет, от лица на най-високо правителствено ниво и в предизборни кампании.“

Тези мрачни констатации се допълват от няколко изследвания, проведени от Институт Отворено общество, посветени специално на разпространението, обектите и ефектите на речта на омраза в България. Те показват високи нива на нейните изяви и тенденция към тяхното увеличаване до 2016 г., с лек спад през 2018 г. Нейни обекти са основно роми, ЛГБТИ, турци, мюсюлмани и чужденци. През 2018 г. се засили негативното говорене спрямо жените, както и спрямо лицата с различна сексуална ориентация в контекста на кампанията срещу ратифицирането на Истанбулската конвенция.

Редица международни договори, практика и препоръки на международни органи и организации изискват държавите да се борят с речта на омраза, в някои случаи със средствата на наказателното право, тъй като тя представлява посегателство срещу човешкото достойнство, срещу демократичния правов ред и срещу правото на личен живот на засегнатите от нея лица. Някои международноправни актове дори изискват криминализиране на някои нейни форми. Тази борба по правило включва ограничаване на правото на свобода на изразяване, друго основно човешко право, което е на особена почит в либерално-демократичната общност. Как да се балансират тези два важни интереса? Това е въпрос, на който международната правозащитна общност, включително Европейският съд по правата на човека, все още не са предложили ясен отговор.

Най-съвременното и може би най-цялостно определение на речта на омраза на международно ниво е дадено в Обяснителния меморандум към Обща политическа препоръка № 15 на Европейската комисия срещу расизма и нетолерантността (ЕКРН). Според него:

„Речта на омраза […] включва използването на една или няколко изразни форми – а именно, проповядване, поощряване или подбуждане към унизяване, омраза или очерняне на лице или група лица, както и всякакъв тормоз, обида, негативно стереотипиране, стигматизация или заплахи по отношение на такова лице или лица и всякакво оправдаване на всички тези форми на изразяване, което се основава на непълен списък от личностни характеристики или статуси, включващи „раса“, цвят на кожата, език, религия или вяра, националност или национален или етнически произход, както и потекло, възраст, увреждане, пол, джендър, джендърна идентичност и сексуална ориентация.“

Определението обхваща широк спектър от изразни форми. Те трябва да се разбират не само от функционална гледна точка, като това, което предизвикват, но и от формална гледна точка – като обхващащи както изразни форми, пряко свързани със словото, така и такива, свързани с жестове, изображения, музика и др. В определението са включени и множество личностни характеристики. Това само по себе си поставя редица въпроси, свързани с равнопоставеността на формите и йерархията на характеристиките. Като се добавят и задълженията за криминализация, тези въпроси стават още повече.

Либералната демокрация, системата на обществен ред, основана върху идейния и политически плурализъм, управлението на мнозинството и гарантирането на основните човешки права и свободи, признава увреждащия ефект на речта на омраза и допуска ограничаването на други основни права, като свободата на изразяване, на мирно събрание, на сдружаване и на религия с цел ограничаване на тези ефекти върху човешката личност и нейното свободно развитие. Ничия свобода не може да се упражнява за сметка на свободата на другите. Жертвата на речта на омраза, дори когато не е спомената лично, следва да има право да бъде конституирана като пострадало лице в наказателно производство, както и на индивидуална жалба в друг тип производства срещу лица и групи, които са източници на подобна реч. Във всички случаи тя следва да има право на ефективно вътрешноправно средство за защита на накърнените си права.

Признавайки увреждащите ефекти на речта на омраза върху личното достойнство и върху правото на личен живот, както и дискриминационния характер на речта на омраза, заедно с това присъщите на зрялата демокрация толерантност, широта на възгледите и уважение към всички човешки права изискват диференциране на формите на социален контрол към всякакъв вид девиантно поведение, включително и към речта на омраза. Там, където необходим и достатъчен отговор на подобно поведение е простото извръщане на главата на другата страна или устна забележка, няма нужда да се прибягва към формалния социален контрол, още по-малко към наказателноправни санкции. Например, когато в компания на българи някой започне да говори „колко са крадливи циганите“. Международните стандарти за борба с речта на омраза изискват такива само там, където тя засяга ключова идентичност на пострадалия, както и когато речта на омраза е особено остра и вирулентна. Например, когато партиен лидер от парламентарната трибуна в пряко предаване по национална телевизия каже, че ромските жени са „с инстинкти на улични кучки“ и призове да им се спират детските надбавки. В избора на подходящо средство за борба с нея следва налагането на каквато и да било санкция или ограничение да се прецени с оглед на редица фактори, като например:

  • Характерът на направените изявления – дали те повдигат под някаква, макар и остра форма, въпроси от легитимен обществен интерес, или не отиват отвъд унизителното етикиране и стереотипиране на групи от хора заради някаква тяхна характеристика;
  • Степента, в която изявленията засягат достойнството и правата на лица от визираната група, което включва наред с другото и реалистична оценка на социалния статус на групата, нейната уязвимост, наличието на история на преследване и дискриминация на отделни нейни членове или на групата като цяло;
  • Статусът на говорителя в обществото – дали става дума примерно за маргинална обществена фигура, чиито речи са обичайно по-скоро обект на присмех, или за лице, което привлича към себе си определено обществено доверие и чиито слова се разпространяват сред широка аудитория;
  • Обхватът на речта на омраза – дали засегнатата аудитория е относително ограничена поради формите и средствата, чрез които речта на омраза се изразява, или тя е широка поради това, че тя е разпространена от популярни медии, изказана е от парламентарната трибуна така, че засегнатото лице или група няма как да не я възприемат;
  • Характерът и строгостта на наказанието, което законът предвижда като реакция на определени форми на речта на омраза. Следва винаги да се има предвид, че несъразмерното по строгостта си наказание може да съставлява нарушение на правото на свобода на изразяване на мнение, а когато то е прекомерно леко – да оставя у жертвите на конкретна реч на омраза и в обществото усещане за подценяване на нейната зловредност.

Във всички случаи когато възникне необходимост от санкциониране на речта на омраза е необходима преценка с оглед на специфичния контекст. Освен горните фактори, следва да се прецени и личностната характеристика, която тази реч е засегнала. Действащите международноправни стандарти когато става дума за санкциониране на речта на омраза със средствата на наказателното право понастоящем ограничават тези признаци до националност, раса, етническа принадлежност, религия и потекло. Тези са признаците, за които международната общност от една страна е въвела презумпция, че са елементи на ключовата идентичност на лицето или групата, чието засягане е особено болезнено, а, от друга, е приела, че са основа, която, когато е засегната по особено агресивен и вирулентен начин, може да породи сериозни нарушения на обществения ред, насилия и дори масови убийства, на каквито близката история на Европа и света стана нееднократно свидетел през миналия век. Не напразно най-тежкото от престъпленията, които системите на наказателно правосъдие са формулирали, геноцидът, се ограничава до тъкмо тези признаци.

Днес обаче този подход е остарял. Списъкът на признаците, за които следва да се въведе презумпция, че засягат ключова идентичност на хората, трябва да се разшири. Няма причина от него да се изключат например полът, сексуалната ориентация и джендърната идентичност. Нещо повече, това, дали една идентичност е ключова или не, следва да се преценява с оглед на специфичните обстоятелства на конкретния случай. Не може априори да се отхвърли възможността дори политическите убеждения, признак, спрямо който международното право по принцип допуска остри и обидни словесни атаки, в някои случаи да съставлява ключова идентичност на определено лице или група хора, която е толкова важна, колкото са религиозните убеждения или дори етническата принадлежност. Поради това законодателствата, които регламентират санкционирането на речта на омраза, следва да възприемат гъвкав подход при дефинирането и предоставянето на средства за защита.

Българското законодателство съдържа редица дефицити в регламентирането на наказателноправните санкции за престъпленията от омраза и речта на омраза. От една страна, то дава възможност за налагане на такива санкции дори когато речта на омраза не е изказана публично. От друга страна, то ограничава признаците, въз основа на които такава реч може да се санкционира, само до раса, народност, етническа принадлежност и религия. Липсва възможност за наказателноправна санкция за реч на омраза, основана на други признаци, свързани с ключови идентичности. Административноправните и гражданскоправните средства за защита допускат такава на много по-широки основания, посочени в Закона за защита от дискриминация. Но дори и там липсват такива признаци като джендърната идентичност и професионалната принадлежност. Българската наказателноправна доктрина третира престъпленията, свързани с реч на омраза, като „формални престъпления“, които се преследват само по общия ред и поради това не допуска конституиране на пострадало лице в такива случаи.

Още по-сериозен проблем е правоприлагането. Българската система на наказателно правораздаване, както и тази за защита от дискриминация, не разпознават речта на омраза, толерират агресивни расистки, ксенофобски и хомофобски подстрекателства, прилагат двоен стандарт към малцинствата и към мнозинството и с това допринасят за поддържането на отровна среда за уязвимите групи в българското общество. Медийната регулация на речта на омраза е оскъдна, прилага се крайно рядко и почти никога срещу хора на власт. В нарушение на член 4а от Международната конвенция за ликвидиране на всички форми на расова дискриминация българската държава финансира политически партии, които системно подбуждат към расова/етническа омраза и дискриминация.

Проблемите с правоприлагането рефлектират върху медийната среда, която, освободена от заплахата от санкции и ограничения, дава често трибуна на послания, подбуждащи към вражда, дискриминация и насилие по най-различни признаци. В още по-голяма степен това се отнася за множество интернет-базирани платформи, предоставящи на анонимни лица почти неограничена свобода на речта на омраза. Подобна обществена среда ограничава силно възможностите на либералното гражданско общество да се противопоставя на предубежденията и подстрекателствата. Нещо повече, негови представители са често охулвани и стигматизирани, а в някои случаи стават дори обект на безнаказани физически агресии.

Като либерална общност сме убедени в необходимостта от постигане на баланс при утвърждаването на две групи фундаментални човешки права в демократичното общество – правото на свободно изразяване на мнения, от една страна, и правото на защита от дискриминация, на личен живот, чест и достойнство – от друга. Отчитайки заедно с това, че присъщите на развитата демокрация толерантност, широта на възгледите и уважение към всички човешки права изискват диференциране на формите на социален и институционален контрол към всякакъв вид посегателства срещу тях, включително към речта на омраза, отправяме следните препоръки за активно гражданско и институционално противодействие по отношение на нея:

ПРЕПОРЪКИ ЗА ПРОТИВОПОСТАВЯНЕ НА РЕЧТА НА ОМРАЗА

  • Реформиране на българското законодателство чрез разширяване на признаците, обосноваващи санкциониране на речта на омраза по наказателноправен, административноправен и гражданскоправен ред и диференциране на санкциите според характера на признаците и степента на тяхното засягане;
  • Предприемане на действени наказателноправни мерки срещу публичното използване на речта на омраза, която представлява подбуждане към насилие, заплахи, вражда или дискриминация при условие, че нито една друга, по-малко ограничителна мярка не се е оказала ефективна, при уважаване на правото на свобода на изразяване;
  • Предоставяне на ефективни вътрешноправни средства за защита на жертвите срещу речта на омраза във всички видове производства, включително чрез конституирането им като пострадали в наказателни производства;
  • Осигуряване на ефективно прилагане на законодателството, свързано със санкционирането на речта на омраза в медиите от страна на медийните регулатори и насърчаване на механизмите за саморегулиране на медиите;
  • Подкрепа чрез изразяване на солидарност, консултиране и правна помощ на жертвите на речта на омраза;
  • Предприемане на мерки за осведомяване на обществото за вредите от речта на омраза, съдействие на интеркултурния диалог и борба с дезинформацията;
  • Разработване на специални образователни програми за деца и младежи, насочени към междукултурно общуване, толерантност и борба с предразсъдъците;
  • Прекратяване на финансовата подкрепа от страна на държавата на политически партии и организации, които използват речта на омраза или са неспособни да предприемат санкции за нейното използване от страна на техни членове;
  • Ратифициране от България на Допълнителния протокол към Конвенцията за киберпрестъпността на Съвета на Европа, както и на Протокол № 12 от Европейската конвенция за правата на човека;
  • Създаване на система за събиране на данни за речта на омраза, която да не се ограничава само до системата на наказателното правораздаване.
Rights and responsibilities in the Coronavirus pandemic

Rights and responsibilities in the Coronavirus pandemic

To protect our collective right to health in the current pandemic situation, we need to balance our individual rights with collective responsibilities.

By: Kathryn Sikkink


In order to fully implement human rights, we need to place more emphasis on the responsibility of all actors, and not just states, to take action together to make sure rights are enjoyed.

This argument from my newly published book: The Hidden Face of Rights: Toward a Politics of Responsibility, turns out to be particularly relevant to the coronavirus pandemic. Even if all governments were taking efficient action, but individuals didn’t also do their share by staying home and washing their hands, the crisis would not be averted. 

Building on the work of Iris Marion Young in her posthumous book, Responsibility for Justicein The Hidden Face of Rights, I argue that all actors socially connected to structural injustice and able to act, need to take action to address the injustice. One problem with the word responsibility is that people often use it in the common legal meaning focused on who is to blame or liable. This is what Iris Young has called backward-looking responsibility or the “liability model.” She focused on political responsibility that is forward-looking. This kind of responsibility asks not “who is to blame,” but “what should we do?” Forward-looking responsibility is necessary to address the Coronavirus pandemic and to think about what we should do in the world after the pandemic. I also draw on Max Weber’s idea of an ethic of responsibility in Politics as a Vocation to stress that it is not enough to act with good intentions. We also need to have done our research about the most effective way to act so that our actions have the impact we seek.

Even if all governments were taking efficient action, but individuals didn’t also do their share by staying home and washing their hands, the crisis would not be averted. 

This framework is useful in the context of the Coronavirus crisis because it involves both a range of rights and responsibilities of many actors. Our right to health, but also rights to liberty, freedom of movement, to education, to information, to food and shelter are all at stake. As countries ramp up exclusionary travel and border policies, some of these rights may be imperiled, and governments need to strike a balance between protecting health and respecting human rights, as the WHO Secretary General recognized in his briefing on March 12. A quarantine is a legitimate state policy in times of health emergencies, but the state must attend to the rights of individuals caught in the quarantine to adequate health care, food, and shelter. 

This balancing of rights is foreseen in the Universal Declaration of Human Rights (UDHR), which speaks of limiting rights to “respect the rights and freedoms of others” . The UDHR goes further, however, and recognizes that each of us has “duties to the community”, and its preamble calls on all of us to promote rights. The drafters were keen to highlight that realizing the full potential of the UDHR was a collective effort.

In order for everyone to enjoy these rights, all actors socially connected to this problem and able to act must practice responsibilities that are not always well defined. To protect our collective right to health, we may need to recognize that we have a right to freedom of movement, but also a responsibility not to travel in certain circumstances; a right to education, but a responsibility to accept that it may be suspended temporarily or delivered on-line. 

Global health governance institutions can provide a pathway to implement the human right to health.  International organizations, especially WHO, appear to have stepped up to this responsibility in impressive ways in recent weeks. I recommend anyone who wants to be well-informed in a way that both prevents panic and promotes action to spend time on the coronavirus part of the WHO website

In order for everyone to enjoy these rights, all actors socially connected to this problem and able to act must practice responsibilities that are not always well defined.

Some states are doing a far better job at exercising responsibility than others. The US case is especially worrisome, where CDC action has been hampered by the initial political instincts of the Trump administration to downplay the problem. In this context, one of the responsibilities I devote chapters to in my book—the responsibility to vote—becomes even more important. The dangers of this narcissistic nationalist leader hostile to science and facts could not be more apparent than in the case of a genuine international crisis when poor US leadership is literally a life and death issue.

But responsibilities do not stop with national governments—they also exist for state and municipal governments, health care institutions, the media, non-profits, universities, and down to the individual. At the individual level, our responsibilities in the face of the COVID-19 crisis include the responsibility to wash hands, to stay at home if we feel unwell, to cover mouths and noses when coughing or sneezing, but also to be informed and not to panic. Who would have thought that developing new norms about hand washing would become a global governance issue? Individual responsibilities may include such non-actions such as not hoarding basic goods. For example, most people don’t need face masks, and should leave them for those who are sick or are caring for sick people. But what is most important is that individuals don’t exercise their responsibilities in an isolated manner, but in coordination with institutions and social connection with others, even as we provide the “social distance” (1 meter) necessary to limit transmission of the disease.

It is a persistent but somewhat troubling finding of international relations theory that change in on ideas and institutions is more likely to occur in the wake of crisis. This crisis is already yielding a nationalist response, with the US suspending all travel from Europe to the United States for 30 daysa policy European officials said was taken unilaterally and without any consultation. But a forward-looking rights and responsibilities approach suggests we need more well-coordinated national and international responses. More and better global governance is necessary for solving the COVID-19 crisis and the economic recession that could grow out of it.   Our biggest responsibility may be to figure out how to convert this crisis into a step forward for global governance rather than a step away from it.


Photo: Nathan Dumlao/Unsplash

ORIGINALLY PUBLISHED in OpenGlobalRights on March 16, 2020

Kathryn Sikkink is a Regents Professor Emerita at the University of Minnesota and the Ryan Family Professor of Human Rights Policy at the Harvard Kennedy School.

Панелна дискусия на тема „Престъпленията от омраза и речта на омраза“ съвместно с Хелсиншки комитет за човекови права на Република Македонија

Панелна дискусия на тема „Престъпленията от омраза и речта на омраза“ съвместно с Хелсиншки комитет за човекови права на Република Македонија

ПРЕССЪОБЩЕНИЕ 10.03.2020 г.

На Българска общност за либерална демокрация (БОЛД)

БОЛД – гражданска инициатива на Българския хелзинкски комитет, съвместно с Хелсиншки комитет за човекови права на Република Македонија, организира панелна дискусия на тема:

„Престъпленията от омраза и речта на омраза“

Събитието ще се проведе в Хотел Централ София, зала „Средец“ на ул. „Христо Ботев” № 52 на 20 март 2020 г. от 09:30 до 12:30 ч.

През последните години България бе нееднократно критикувана от редица международни органи и институции за защита на правата на човека заради широко разпространеното и безнаказано извършване на престъпления, мотивирани от предразсъдъци, известни още като престъпления от омраза, както и за неоправданото толериране на речта на омраза, засягаща различни уязвими групи в българското общество.

Редица международни договори, практика и препоръки на международни органи и организации изискват държавите да се борят с речта на омраза, в някои случаи със средствата на наказателното право, тъй като тя представлява посегателство срещу човешкото достойнство, срещу демократичния правов ред и срещу правото на личен живот на засегнатите от нея лица. Някои международноправни актове дори изискват криминализиране на някои нейни форми. Тази борба по правило включва ограничаване на правото на свобода на изразяване, друго основно човешко право, което е на особена почит в либерално-демократичната общност. Как да се балансират тези два важни интереса? Това е въпрос, на който международната правозащитна общност, включително Европейският съд по правата на човека, все още не са предложили ясен отговор.

Проблемите с правоприлагането рефлектират върху медийната среда, която, освободена от заплахата от санкции и ограничения, дава често трибуна на послания, подбуждащи към омраза, дискриминация и насилие по най-различни признаци. Подобна обществена среда ограничава силно възможностите на либералното гражданско общество да се противопоставя на предубежденията и подстрекателствата. Нещо повече, негови представители са често охулвани и стигматизирани, а в някои случаи стават дори обект на безнаказани физически агресии.

Членове на БОЛД подготвят позиция по темата „Речта на омраза“ в платформата за дискусии и вземане на решения, която ще бъде публикувана публично съвсем скоро.

Програма

9:30 – Регистрация с кафе и Войводиново 360 VR

10:00 – 10:20 д-р Димитрина Петрова, председател на Инициативния комитет, БОЛД и модератор на събитието – Откриване и встъпителни думи

10:20 – 10:40 д-р Красимир Кънев, председател на Български хелзинкски комитет – „Речта на омраза“

10:40 – 11:00 Уранија Пировска, председател на Хелсиншки комитет за човекови права на Република Македонија – „Национални механизми за превенция на речта на омразата и преглед на престъпленията от омраза в Македония”

11:00 – 11:20 Боян Захариев, директор на програмa Управление и публични политики в институт Отворено общество –  „Заразяване с омраза – проучвания на разпространението на враждебна реч в България“

11:20 – 11:40 Александар Јованоски, Хелсиншки комитет за човекови права на Република Македонија – „Резултати от националния мониторинг на речта на омразата в социалните медии”

11:40 – 12:00 Милена Димитрова, журналист, граждански активист – „Публичност и прозрачност vs омразата“

12:00 – 12:30 Въпроси и отговори, дискусия с публиката. Закриване.