Речта на омраза

Речта на омраза

Българска общност за либерална демокрация (БОЛД) е обединение на граждани, които имат за цел да увеличат обществената подкрепа за демокрацията, правата на човека и основните свободи, и да спомогнат за консолидиране на либералната демокрация в България. С тази своя Позиция БОЛД участва във формирането на обществени нагласи и публични политики в сферата на речта на омраза. Това е сфера на противопоставящи се легитимни интереси, в която международните стандарти са недостатъчно развити. Проблемът стои особено остро в България през последните години, в които речта на омраза към различни уязвими групи отбеляза рязък ръст на фона на нарастващите националистически, ксенофобски, крайно консервативни и популистки нагласи. Речта на омраза се използва особено интензивно за политическа мобилизация по време на избори. Българското законодателство и правоприлагане, свързано с речта на омраза, съдържа сериозни дефицити. Поради всичко това либерално-демократичната общност в България има нужда да изясни отношението си към този сложен феномен и към неговите прояви в България, както и да формулира препоръки в сферата на публичните политики.

През последните години България бе нееднократно критикувана от редица международни органи и институции за защита на правата на човека заради широко разпространеното и безнаказано извършване на престъпления, мотивирани от предразсъдъци, известни още като престъпления от омраза, както и за неоправданото толериране на речта на омраза, засягаща различни уязвими групи в българското общество. Според една от констатациите в последния публикуван доклад за България на Европейската комисия срещу расизма и нетолерантността от 2014 г.:

„Расистката и нетолерантна реч на омразата в политическия дискурс се увеличава; сега основният му прицел са бежанците. В медиите и в Интернет проявите на расизъм и ксенофобия срещу чужденци, турци и мюсюлмани са често срещани; същото е валидно и за обидния език, когато се говори за ромите. Също така се наблюдава значително количество реч на омраза, насочена към сексуалната ориентация. В България действат все повече ултранационалистически/фашистки групи и политически партии.“

По подобен начин, в заключителните си наблюдения след прегледа на задълженията на България по Международния пакт за граждански и политически права от ноември 2018 г. Комитетът по правата на човека на ООН заяви:

„Комитетът е обезпокоен от съобщенията за засилени актове на реч на омраза и престъпления от омраза, особено срещу ромската общност, представители на религиозни малцинства, лесбийки, гей, бисексуални, транссексуални и интерсекс лица, мигранти и търсещи убежище, включително расистка, ксенофобска и нетолерантна реч по телевизията, медиите и в Интернет, от лица на най-високо правителствено ниво и в предизборни кампании.“

Тези мрачни констатации се допълват от няколко изследвания, проведени от Институт Отворено общество, посветени специално на разпространението, обектите и ефектите на речта на омраза в България. Те показват високи нива на нейните изяви и тенденция към тяхното увеличаване до 2016 г., с лек спад през 2018 г. Нейни обекти са основно роми, ЛГБТИ, турци, мюсюлмани и чужденци. През 2018 г. се засили негативното говорене спрямо жените, както и спрямо лицата с различна сексуална ориентация в контекста на кампанията срещу ратифицирането на Истанбулската конвенция.

Редица международни договори, практика и препоръки на международни органи и организации изискват държавите да се борят с речта на омраза, в някои случаи със средствата на наказателното право, тъй като тя представлява посегателство срещу човешкото достойнство, срещу демократичния правов ред и срещу правото на личен живот на засегнатите от нея лица. Някои международноправни актове дори изискват криминализиране на някои нейни форми. Тази борба по правило включва ограничаване на правото на свобода на изразяване, друго основно човешко право, което е на особена почит в либерално-демократичната общност. Как да се балансират тези два важни интереса? Това е въпрос, на който международната правозащитна общност, включително Европейският съд по правата на човека, все още не са предложили ясен отговор.

Най-съвременното и може би най-цялостно определение на речта на омраза на международно ниво е дадено в Обяснителния меморандум към Обща политическа препоръка № 15 на Европейската комисия срещу расизма и нетолерантността (ЕКРН). Според него:

„Речта на омраза […] включва използването на една или няколко изразни форми – а именно, проповядване, поощряване или подбуждане към унизяване, омраза или очерняне на лице или група лица, както и всякакъв тормоз, обида, негативно стереотипиране, стигматизация или заплахи по отношение на такова лице или лица и всякакво оправдаване на всички тези форми на изразяване, което се основава на непълен списък от личностни характеристики или статуси, включващи „раса“, цвят на кожата, език, религия или вяра, националност или национален или етнически произход, както и потекло, възраст, увреждане, пол, джендър, джендърна идентичност и сексуална ориентация.“

Определението обхваща широк спектър от изразни форми. Те трябва да се разбират не само от функционална гледна точка, като това, което предизвикват, но и от формална гледна точка – като обхващащи както изразни форми, пряко свързани със словото, така и такива, свързани с жестове, изображения, музика и др. В определението са включени и множество личностни характеристики. Това само по себе си поставя редица въпроси, свързани с равнопоставеността на формите и йерархията на характеристиките. Като се добавят и задълженията за криминализация, тези въпроси стават още повече.

Либералната демокрация, системата на обществен ред, основана върху идейния и политически плурализъм, управлението на мнозинството и гарантирането на основните човешки права и свободи, признава увреждащия ефект на речта на омраза и допуска ограничаването на други основни права, като свободата на изразяване, на мирно събрание, на сдружаване и на религия с цел ограничаване на тези ефекти върху човешката личност и нейното свободно развитие. Ничия свобода не може да се упражнява за сметка на свободата на другите. Жертвата на речта на омраза, дори когато не е спомената лично, следва да има право да бъде конституирана като пострадало лице в наказателно производство, както и на индивидуална жалба в друг тип производства срещу лица и групи, които са източници на подобна реч. Във всички случаи тя следва да има право на ефективно вътрешноправно средство за защита на накърнените си права.

Признавайки увреждащите ефекти на речта на омраза върху личното достойнство и върху правото на личен живот, както и дискриминационния характер на речта на омраза, заедно с това присъщите на зрялата демокрация толерантност, широта на възгледите и уважение към всички човешки права изискват диференциране на формите на социален контрол към всякакъв вид девиантно поведение, включително и към речта на омраза. Там, където необходим и достатъчен отговор на подобно поведение е простото извръщане на главата на другата страна или устна забележка, няма нужда да се прибягва към формалния социален контрол, още по-малко към наказателноправни санкции. Например, когато в компания на българи някой започне да говори „колко са крадливи циганите“. Международните стандарти за борба с речта на омраза изискват такива само там, където тя засяга ключова идентичност на пострадалия, както и когато речта на омраза е особено остра и вирулентна. Например, когато партиен лидер от парламентарната трибуна в пряко предаване по национална телевизия каже, че ромските жени са „с инстинкти на улични кучки“ и призове да им се спират детските надбавки. В избора на подходящо средство за борба с нея следва налагането на каквато и да било санкция или ограничение да се прецени с оглед на редица фактори, като например:

  • Характерът на направените изявления – дали те повдигат под някаква, макар и остра форма, въпроси от легитимен обществен интерес, или не отиват отвъд унизителното етикиране и стереотипиране на групи от хора заради някаква тяхна характеристика;
  • Степента, в която изявленията засягат достойнството и правата на лица от визираната група, което включва наред с другото и реалистична оценка на социалния статус на групата, нейната уязвимост, наличието на история на преследване и дискриминация на отделни нейни членове или на групата като цяло;
  • Статусът на говорителя в обществото – дали става дума примерно за маргинална обществена фигура, чиито речи са обичайно по-скоро обект на присмех, или за лице, което привлича към себе си определено обществено доверие и чиито слова се разпространяват сред широка аудитория;
  • Обхватът на речта на омраза – дали засегнатата аудитория е относително ограничена поради формите и средствата, чрез които речта на омраза се изразява, или тя е широка поради това, че тя е разпространена от популярни медии, изказана е от парламентарната трибуна така, че засегнатото лице или група няма как да не я възприемат;
  • Характерът и строгостта на наказанието, което законът предвижда като реакция на определени форми на речта на омраза. Следва винаги да се има предвид, че несъразмерното по строгостта си наказание може да съставлява нарушение на правото на свобода на изразяване на мнение, а когато то е прекомерно леко – да оставя у жертвите на конкретна реч на омраза и в обществото усещане за подценяване на нейната зловредност.

Във всички случаи когато възникне необходимост от санкциониране на речта на омраза е необходима преценка с оглед на специфичния контекст. Освен горните фактори, следва да се прецени и личностната характеристика, която тази реч е засегнала. Действащите международноправни стандарти когато става дума за санкциониране на речта на омраза със средствата на наказателното право понастоящем ограничават тези признаци до националност, раса, етническа принадлежност, религия и потекло. Тези са признаците, за които международната общност от една страна е въвела презумпция, че са елементи на ключовата идентичност на лицето или групата, чието засягане е особено болезнено, а, от друга, е приела, че са основа, която, когато е засегната по особено агресивен и вирулентен начин, може да породи сериозни нарушения на обществения ред, насилия и дори масови убийства, на каквито близката история на Европа и света стана нееднократно свидетел през миналия век. Не напразно най-тежкото от престъпленията, които системите на наказателно правосъдие са формулирали, геноцидът, се ограничава до тъкмо тези признаци.

Днес обаче този подход е остарял. Списъкът на признаците, за които следва да се въведе презумпция, че засягат ключова идентичност на хората, трябва да се разшири. Няма причина от него да се изключат например полът, сексуалната ориентация и джендърната идентичност. Нещо повече, това, дали една идентичност е ключова или не, следва да се преценява с оглед на специфичните обстоятелства на конкретния случай. Не може априори да се отхвърли възможността дори политическите убеждения, признак, спрямо който международното право по принцип допуска остри и обидни словесни атаки, в някои случаи да съставлява ключова идентичност на определено лице или група хора, която е толкова важна, колкото са религиозните убеждения или дори етническата принадлежност. Поради това законодателствата, които регламентират санкционирането на речта на омраза, следва да възприемат гъвкав подход при дефинирането и предоставянето на средства за защита.

Българското законодателство съдържа редица дефицити в регламентирането на наказателноправните санкции за престъпленията от омраза и речта на омраза. От една страна, то дава възможност за налагане на такива санкции дори когато речта на омраза не е изказана публично. От друга страна, то ограничава признаците, въз основа на които такава реч може да се санкционира, само до раса, народност, етническа принадлежност и религия. Липсва възможност за наказателноправна санкция за реч на омраза, основана на други признаци, свързани с ключови идентичности. Административноправните и гражданскоправните средства за защита допускат такава на много по-широки основания, посочени в Закона за защита от дискриминация. Но дори и там липсват такива признаци като джендърната идентичност и професионалната принадлежност. Българската наказателноправна доктрина третира престъпленията, свързани с реч на омраза, като „формални престъпления“, които се преследват само по общия ред и поради това не допуска конституиране на пострадало лице в такива случаи.

Още по-сериозен проблем е правоприлагането. Българската система на наказателно правораздаване, както и тази за защита от дискриминация, не разпознават речта на омраза, толерират агресивни расистки, ксенофобски и хомофобски подстрекателства, прилагат двоен стандарт към малцинствата и към мнозинството и с това допринасят за поддържането на отровна среда за уязвимите групи в българското общество. Медийната регулация на речта на омраза е оскъдна, прилага се крайно рядко и почти никога срещу хора на власт. В нарушение на член 4а от Международната конвенция за ликвидиране на всички форми на расова дискриминация българската държава финансира политически партии, които системно подбуждат към расова/етническа омраза и дискриминация.

Проблемите с правоприлагането рефлектират върху медийната среда, която, освободена от заплахата от санкции и ограничения, дава често трибуна на послания, подбуждащи към вражда, дискриминация и насилие по най-различни признаци. В още по-голяма степен това се отнася за множество интернет-базирани платформи, предоставящи на анонимни лица почти неограничена свобода на речта на омраза. Подобна обществена среда ограничава силно възможностите на либералното гражданско общество да се противопоставя на предубежденията и подстрекателствата. Нещо повече, негови представители са често охулвани и стигматизирани, а в някои случаи стават дори обект на безнаказани физически агресии.

Като либерална общност сме убедени в необходимостта от постигане на баланс при утвърждаването на две групи фундаментални човешки права в демократичното общество – правото на свободно изразяване на мнения, от една страна, и правото на защита от дискриминация, на личен живот, чест и достойнство – от друга. Отчитайки заедно с това, че присъщите на развитата демокрация толерантност, широта на възгледите и уважение към всички човешки права изискват диференциране на формите на социален и институционален контрол към всякакъв вид посегателства срещу тях, включително към речта на омраза, отправяме следните препоръки за активно гражданско и институционално противодействие по отношение на нея:

ПРЕПОРЪКИ ЗА ПРОТИВОПОСТАВЯНЕ НА РЕЧТА НА ОМРАЗА

  • Реформиране на българското законодателство чрез разширяване на признаците, обосноваващи санкциониране на речта на омраза по наказателноправен, административноправен и гражданскоправен ред и диференциране на санкциите според характера на признаците и степента на тяхното засягане;
  • Предприемане на действени наказателноправни мерки срещу публичното използване на речта на омраза, която представлява подбуждане към насилие, заплахи, вражда или дискриминация при условие, че нито една друга, по-малко ограничителна мярка не се е оказала ефективна, при уважаване на правото на свобода на изразяване;
  • Предоставяне на ефективни вътрешноправни средства за защита на жертвите срещу речта на омраза във всички видове производства, включително чрез конституирането им като пострадали в наказателни производства;
  • Осигуряване на ефективно прилагане на законодателството, свързано със санкционирането на речта на омраза в медиите от страна на медийните регулатори и насърчаване на механизмите за саморегулиране на медиите;
  • Подкрепа чрез изразяване на солидарност, консултиране и правна помощ на жертвите на речта на омраза;
  • Предприемане на мерки за осведомяване на обществото за вредите от речта на омраза, съдействие на интеркултурния диалог и борба с дезинформацията;
  • Разработване на специални образователни програми за деца и младежи, насочени към междукултурно общуване, толерантност и борба с предразсъдъците;
  • Прекратяване на финансовата подкрепа от страна на държавата на политически партии и организации, които използват речта на омраза или са неспособни да предприемат санкции за нейното използване от страна на техни членове;
  • Ратифициране от България на Допълнителния протокол към Конвенцията за киберпрестъпността на Съвета на Европа, както и на Протокол № 12 от Европейската конвенция за правата на човека;
  • Създаване на система за събиране на данни за речта на омраза, която да не се ограничава само до системата на наказателното правораздаване.