За Правата на човека с проф. д-р Димитрина Петрова

За Правата на човека с проф. д-р Димитрина Петрова

Оригинално публикувано в Егоист на 23 юни 2020, Автор: Деми Милчева

Продължаваме с темата за правата на човека заедно със специалист, на който сме безкрайно благодарни, че прие поканата ни за участие.

Проф. д-р Димитрина Петрова е посветила живота си на това да защитава човешките права, развивайки мащабни проекти в над 40 държави по разнообразни правозащитни въпроси, включително Беларус, Египет, Индия, Индонезия, Иран, Кения, Китай, Малайзия, Мианмар, Русия, Судан, Украина и страните в Средна Азия. Консултирала е редица международни организации – ООН, ЕС, Съвет на Европа, Световната банка и др. Проф. Петрова е преподавала в Орегонския Университет (Юджийн, Орегон), Централно-европейския университет (Будапеща), College of Europe (Варшава) и университета в Кеймбридж (Англия), където през 2010 г. получава наградата Eric Lane Fellowship от Clare College, за работата си по темата за социалната справедливост в здравеопазването.

Потърсих я за да й задам множество въпроси по теми, повдигнати от Коста Каракашян в седмицата на неговия #takeover, защото вярвам, че докато има и един потиснат човек, трябва да има борба за достоен и равностоен живот. И обратно – животът може да е равностоен само когато е такъв за всички. Напоследък все по-често се питам, как стигнахме до там, че да си представяме деня на страшния съд, гордо самоотреждайки си местата на съдниците, а не полагащите ни се – на човеците, с всичко, което ни прави такива, включително различията помежду ни?

Конкретно за потиснатите, демокрацията по време на извънредно положение и борбата за свободи в света днес от проф. д-р Петрова следва.

Center for Civil Rights, Atlanta, GA, United States, Photo by Michelle Bonkosky on Unsplash

Как бихте се представили за нашите читатели днес?

Имала съм различни професионални роли и интелектуални увлечения. Трудно ми е да си сложа етикет, но ето тук нещо като биография. В момента това, с което съм най-ангажирана, е една инициатива, наречена БОЛД – Българска общност за либерална демокрация. Това е ценностна общност, която цели да разшири подкрепата за правата на човека и демокрацията в България.

В началото на месеца по време на #takeover проекта ни в Instagram, Коста Каракашян насочи вниманието към няколко теми свързани с правата на човека. Много ми се иска да обсъдим същите, но бих искала да започна с един, за мен, парадокс. Днес много често говорим за индивидуализъм, а в същото време сякаш правата ни са защитени повече, ако принадлежим към малцинствена група. Или правата на човека с принадлежност към група по-добре ли са защитени от тези на личността, според Вас?

Правата на човека по дефиниция са универсални, т.е. всеки човек ги има в еднаква степен единствено по силата на това, че е човек. Но нарушенията на правата на човека не са универсални – някои хора са много по-обезправени от други. Не само не е вярно, че правата на членовете на малцинствени групи са по-защитени, но е точно обратното. Във всяка страна ландшафтът на необлагодетелстваните групи е различен, но почти навсякъде има етнически, религиозни, сексуални или други малцинства, които са в системно неравностойно положение. В България един ром, гей, или човек с увреждане например са в много по-уязвимо положение от средностатистическия българин.

Понеже това е така – а то е факт, за който има планини от доказателства – правозащитните организации, ако си знаят работата, т.е. ако работят според принципите на правозащитното движение, се стремят да насочат повече усилия тъкмо към най-уязвимите членове на обществото. Това е една причина – по-малката – за мита, че правата на малцинствата са по-защитени. По-голямата причина да се шири този мит е масираното присъствие на предразсъдъци в нашето общество.

Ултранационалистическият мит, че ромите например са по-защитени от българите, е манифестация на едно публично съзнание, помътнено от предразсъдък.

Интересна е ситуацията в момента в САЩ с движението Black Lives Matter и Джордж Флойд #GeorgeFloyd, но някак по-интересни са настроенията из социалките в България по темата. В документалния филм 13th се защитава тезата, че реално робството е преобразувано в масово осъждане и затваряне на цветнокожи в затворите, което през 1994 г. по времето на Бил Клинтън стига дори до създаване на частни такива. Президентът Клинтън се извини години след това и призна грешката си, но остана непокътнат. Моля, за Вашите коментари от гледната точка на реално нарушаване на човешки права, реални последици и безнаказаност.

За социалните мрежи не съм сигурна как виждат протестите в Америка, тъй като в тях човек общува само с идейни себеподобни, което задълбочава още повече собствените му възгледи. Но по-важно е какво вървеше в последните седмици по т.нар. мейнстрийм медии. Впечатлението ми и от българските и руските водещи медии е, че за разлика от западноевропейските, не успяха да представят обективно протестите в САЩ по повод убийството на Джордж Флойд. Доста преобладаваше директно послание или индиректно внушение, което ми звучеше като съпровод на Тръмп: безредици, погроми, хулиганство, вижте ги, чупят витрини, нужно е да ги спрем тези леви радикали, като покажем непоколебима сила, и пр., в духа на от онлайн срещата на Тръмп с губернаторите на щати от 1 юни. Слушах в един момент и Путин и се поразих от пълната му неспособност да проумее величието на американското общество.

Моето възприемане на събитията е по-друго. На първо място е моето възхищение към протестиращите. Мисля си, кога ще можем ние тук в България да излезем на улицата – но не няколкостотин, а няколкостотин хиляди българи да протестираме, когато полицията убие някой ром? Америка има извънредно дълбок, стар и сложен проблем с расизма, който се превъплъщава в нови форми, но – макар и сериозно конфронтиран от половината американци, расизмът продължава да трови обществото. В това отношение Америка прилича на мнозинството страни в света. Тя прилича на повечето страни в света също и по равнищата и формите на полицейска бруталност спрямо малцинства. Но там има и другото, което липсва при нас: величието на свободния масов порив към равни права, към справедливост. Противоречива страна е Америка. По отношение на ужасяващото си наказателно правосъдие и свръх пренаселените си затвори тя още не е влязла в 21ви век. Но Америка е много, много пред нас, българите и изобщо източноевропейците, по отношение на свободата, достойнството и смелостта, с които нейният народ протестира срещу неправдите. Ще ги настигнем и ние американците, когато излезем на многохолядни протести срещу полицейската бруталност спрямо ромите.

Правя това сравнение, защото в нашата обществена среда ромите заемат място, аналогично на това на цветнокожите малцинства в Америка. С тази разлика, че расисткият предразсъдък спрямо ромите у нас е много по-интензивен в сравнение с американския предразсъдък спрямо негрите. И социалната дистанция, измервана от социолозите, е по-голяма. Помислете: в САЩ черните биват наемани от столетия да гледат деца в дома на белите, да работят като домашни прислужници и готвачи, и американецът ги среща многократно в своето всекидневие: от продавача в магазина до сервитьора в заведението. Ах да, също и като полицаи, съдии, журналисти, лекари, университетски преподаватели, държавни служители, президент… Хайде да помислим в България колко семейства са готови да наемат ромка да им гледа детето вкъщи!

В началото на 1990-те създадох в София първата в Европа организация за защита на правата на ромите, „Проект права на човека“. Документирахме  стотици случаи на полицейско насилие срещу роми, включително множество убийства. Някои наши дела стигнаха до Европейския съд по правата на човека и бяха спечелени. През далечната 1994 г. организирахме международна конференция на тема „Полицейската бруталност“. В деня преди конференцията тогавашната дирекция на полицията публикува прессъобщение, осъждащо събитието, защото как можело да се говори за полицейска бруталност! Но полицейското насилие срещу роми в Европа е всеобхватно и систематично, не говорим за изолирани случаи. За това има тонове документация, включително от базирания доскоро в Будапеща European Roma Rights Centre, чийто основател и пръв директор бях от 1996 до 2007 г. (Сега организацията е в Брюксел. Принудиха я да напусне Унгария – една от многото жертви на разгрома на гражданското общество, извършен от режима на автократа Орбан.)

Photo by Nathan Dumlao on Unsplash

Коста споделя, че по данни на ЕС от 2014 година 38% от жените в България са били жертва на тормоз от своите партньори. По време на пандемията, според БТВ, 9 българки са загубили живота си вследствие на насилие от интимния партньор. След разговор с психоаналитик с изненада разбрах, че множество са били физически тормозени и изгонвани от къщите заедно с децата. Моля Ви, използвайте платформата ни да ги посъветвате за действия при подобни случаи. Има ли безплатна психиатрична подкрепа? Къде? Към кой могат да се обърнат за временен подслон при нужда? И най-вече кой и как може да защити човешките им права и достойнства, наказвайки насилника?

Ако ситуацията представлява непосредствена опасност за живота или здравето им, жените е най-добре да се обадят на тел. 112, да заявят без колебание, че са жертва на домашно насилие, и ще бъдат свързани веднага с органи по закрила. Би следвало полицията да реагира незабавно. Това ще осигури спешна временна закрила, най-вероятно в кризисен център. Има организации, които оказват безплатна юридическа, психологическа, здравна и социална помощ на жени жертви на домашно насилие, например АнумусБългарски хелзинкски комитетФондация Джендър АлтернативиАсоциация Деметра и др. Ако се обадите там, най-малкото ще ви насочат към такъв специалист, какъвто е нужен. И не чакайте положението да се влоши, за да идете тайно да се посъветвате и да помислите какви опции имате.

Трябва обаче да кажа с много тревога, че в България системата на закрила от домашно насилие не е добра, не съответства на международни стандарти и добри практики. Ако бяхме ратифицирали Истанбулската конвенция, много от недъзите и недостатъците на системата щяха да бъдат адресирани. Един от най-сериозните проблеми е, че няма ясно определени задължения от страна на правоприлагащите органи при докладване на домашно насилие. Да не говорим, че няма в нашето право даже и понятие за това, което в други страни се нарича stalking, извънредно опасно деяние, състоящо се обикновено в проследяване на жертвата и тормоз, много често от страна на бивш партньор, от когото жертвата е избягала или с когото се е разделила. А stalking често го намират в предисторията на убийства и други физически насилия.

Днес женските движения по света се опитват да реформират порочната практика при домашно насилие жената-жертва да се скрива в кризисен център или подобно учреждение, обикновено заедно с децата. То се нарича на бюрократичен език „кризисно настаняване“, а е всъщност скриване на жертвата от насилника. Това е страшна несправедливост. Сякаш не е достатъчно, че жената е жертва на насилие, а трябва в добавка да загуби дома си, работата си (за да се скрие по-успешно), и всъщност да се разруши целият ѝ живот. Вместо това трябва да се отстрани от семейния дом насилникът. Натам трябва да се движим и ние, но къде сме още…

Photo by Sydney Sims on Unsplash

По темата за психичното здраве много ми се иска да повдигна въпроса за липса на болнични заведения за душевно болни и комуни за зависими. Те в доста случаи остават под грижата на възрастните си родители, които от своя страна също страдат от насилие, но тихо, защото става въпрос за рожбата им. Моля ви, за Вашата гледна точка и съвет.

Да, комуните за зависими не са разпространени у нас, за съжаление, а те често са най-доброто решение. Познавам българи, които са живели в такива комуни в чужбина, с добри резултати. Но това не е безплатно и не всеки може да си го позволи. Има и няколко неправителствени организации у нас, които могат ако не друго, поне да насочат, например Фракарита.

По време на пандемията нашите права бяха ограничени, защото спасявахме света и най-вече спасявахме близките си… от дивана. Коста обръща внимание на това, към което ООН насочи вниманието ни, а именно – правото на живот, правото на здраве с достъп до здравеопазване и свобода на движение. Мерките бяха много бързо наложени в България. Едва ли можеше да бъдат (от гледна точка на време) обект на по-подробни  обсъждания. Много специалисти насочиха внимание към това, че е застрашена демокрацията. Бихте ли коментирали мерките взети на местно ниво, спрямо съвета на ООН и положението в момента?

Огромна тема. Да, много от действията на властите застрашиха демокрацията и нарушиха права на човека. БОЛД изрази позиция по този въпрос, която бе отразена в медиите през април. Извънредното положение, прието със закон от Народното събрание, даде политическа легитимация на временните ограничения на някои от основните права на човека, например правото на лична свобода, личен живот, свободно придвижване. (Юридическа легитимация на ограниченията, разбира се, не беше необходима, доколкото бяха ограничени само квалифицирани права – т.е. тези, чието ограничение е формулирано в тях самите, в противоположност на абсолютните права.) Всички ограничения на права имаха обявена легитимна цел – опазването на общественото здраве. Но много от тях не бяха приемливи, защото нарушаваха други критерии.

В международното право, включително в задължителните тълкувания на договорните тела на ООН, които осъществяват контрол по спазването на поетите от държавите членки задължения по международни договори, са добре развити критерии, наричани също тестове, за приемливост на ограниченията на права. Има също и станали класически документи на добри практики, като например Сиракузките принципи от 1984 г., които се отнасят за дерогации и ограничения във връзка с Международния пакт за граждански и политически права.

Критериите за приемливост на ограниченията могат да се обобщят по различни начини, но списъкът задължително би включил следните:

(1) Законност – ограничителната мярка да е приета със закон, или да се основава на действащ закон.

(2) Целесъобразност – Ограничението да е съотносимо към (пропорционално на) целта на мярката – в случая на предпазване от зараза и опазване на общественото здраве във връзка с коронавируса. Например в Южна Африка по време на извънредните мерки се забрани напълно продажбата и употребата на алкохол; много е спорно дали такава мярка съответства пряко именно на заявената цел за борба с COVID-19. В нашенски пример, налагането на вечерен час на цялата територия на Старозагорска област още в първите дни на извънредното положение повдига въпрос как това е съотносимо към целта за ограничаване на коронавируса, тъй като е неясно с какво излизането по неотложни оправдани причини нощем (, което бе забранено) се различава от същото денем (, което бе разрешено).

(3) Забрана на дискриминация – мярката не може да дискриминира по защитен признак (раса/етническа принадлежност, пол, религия, сексуална ориентация, възраст и пр. – според съответното национално антидискриминационно законодателство). У нас блокирането на цели ромски квартали с полицейски постове може да представлява пряка дискриминация на етническа основа, която е при това изрично забранена и при извънредно положение, както пояснява например Общ коментар №29 на Комитета на правата на човека на ООН (т. 8). Особено подозрителни са блокадите на ромските квартали в първите дни на извънредното положение в Казанлък и Нова Загора, тъй като там към момента нямаше огнища на зараза.

(4) Строга необходимост – конкретната цел на мярката да не може да се постигне с по-малко ограничителни средства, и в този смисъл мярката е «неизбежна». Например в България правителството наложи обща забрана за посещения на паркове и градини. Тя не отчете никакви фактори като вида на парка или неговото местоположение както в рамките на населеното място, така и на територията на България. Нима това бе най-малко рестриктивната мярка за осигуряване на социална дистанция дори в селища без нито един случай на заразяване? Поначало рестрикциите на права чрез бланкетни забрани почти никога не могат да минат теста на строгата необходимост.

(5) Пропорционалност – при претегляне на ползата от мярката и вредата, която тя нанася върху зачитането на правата на човека и други обществени блага, ползата трябва да надвишава вредата. Пример за липсваща пропорционалност беше мярката за пълно отменяне на здравни консултации за бременни и малки деца и на планови операции. Тя грубо наруши здравните права на хората, чиито здравни проблеми не са свързани с Covid-19 – т.е. ползата от мярката едва ли може да се защити като по-голяма от очакваната и възможна вреда за пациентите.

(6) Ограниченост във времето –мярката трябва да има фиксиран краен срок, никога да не е за неопределено време; ако при достигане на обявения краен срок необходимостта от мярката не е отпаднала, продължението трябва да е ясно и подробно обосновано.

Когато ограничението на едно право не отговаря на тези условия, това ограничение е нарушение на съответното право. Често имаме случаи на неспазване на няколко от горните критерии. Например под претекст за борба срещу дезинформацията на много места по света се ограничи недопустимо свободата на изразяване – в Египет, Йордания, Китай, Тайланд и много други, а у нас – при повдигнатото през април обвинение срещу г-жа Стоименова от Български фармацевтичен съюз, защото е предупредила за възможен недостиг на лекарства. Тук евентуално са нарушени и целесъобразността, и строгата необходимост, и пропорционалността.

Адекватни ли бяха мерките и последиците спрямо образованието?

Боя се, че много деца и младежи бяха поставени в още по-неравностойно положение, отколкото са били преди кризата. В много ромски квартали децата не бяха обхванати от онлайн форми на обучение. Не мисля, че медиите отразиха справедливо това. Самото онлайн обучение е хубаво нещо и трябва да се развива, а според мен училището на бъдещето ще съчетава присъствено с онлайн учене. Задача на училищните педагози ще бъде да намерят оптималните комбинации от такива форми, според възрастта на децата или младежите.

По данни на  Евро парламента от 2019-та година, България е държавата с най-ниска търпимост с едва 16% ЗА еднополови бракове 20%, подкрепящи интимна връзка между представители на един и същи пол. Тази дискриминация не рядко е смъртоносна. Бихте ли ни запознали с това какви права и как най-често тук биват нарушавани спрямо ЛГБТ обществото?

ЛГБТ хората трябва да имат равни права с останалите. Работила съм по анти-дискриминационни проекти в много страни по света и уверено мога да твърдя, че дискриминацията срещу ЛГБТ хората е световен проблем. Но разликите между страните са огромни. Разликата между Западна Европа и Иран е от земята до небето, а някъде по средата са Русия и Китай. В България дискриминацията срещу ЛГБТ хората е във всички сфери на живота: тормоз в училище, труден достъп до работа, обидно отношение при досег с институциите, липса на множество права в сферата на семейното и гражданското право и др. Живеем в примитивно-хомофобско общество на Балканите. У нас православната църква е фактор за тази нетолерантност, усилвайки непримиримостта на българите към хората с различна сексуална ориентация или джендърна идентичност. Кога нашият български патриарх ще последва примера на папа Франциск и ще каже: «Кой съм аз, че да ги съдя?»?

Photo by Michelle Bonkosky on Unsplash

Приключвам с въпроса: Грешно ли разбираме свободата или е по-лесно да пренебрегваме огромната роля на ОТГОВОРНОСТТА към другия в свободите си (неизбежно ЗАЕДНО)?

Имате предвид, че свободата предполага също и отговорност? Да, така е и аз не бих се съгласила с някой, който разбира свободата като индивидуалистично (егоистично 😉) разрешение да прави каквото си поиска, без оглед на другите. За нас, които сме либерали, свободата е право на всеки човек. Ако искаш свобода за себе си, трябва да я признаваш и на всички останали. Не само това, трябва да разбираш и изключителната чупливост на свободата. И активно да я пазиш от вечните посегателства на власт-имащите. Всяка една свобода – свобода от изтезания, от дискриминация, от намеса в личния живот, свобода на религия, на изразяване, на събрания  и пр. – е извоювана с много борби и много жертви, и ако не се пази, тя се напада и отнема. Най-вече от властите. Това е тъмната страна на властта като феномен. А някои свободи тепърва ще се артикулират и за тях тепърва ще се борят бъдещите поколения. Например вече се очертава, че бъдещият либерализъм ще трябва да защитава свободата от технологично-опосредствана манипулация, свободата да сме автори на своите решения.

Photo by Priscilla Du Preez on Unsplash

Източник: https://egoist.bg/23737-2/