Да живее лицемерието!

Да живее лицемерието!

Оригинално публикувано от Капитал на 10 юли 2020 г.
Автор: Димитрина Петрова


Най-добрият учебник по антирасизъм е животът в общество, което презира проявите на расов или етнически предразсъдък

Понятието расизъм е широко и полисемично (с много значения). Има множество опити за дефинирането му в социалните науки, философията и психологията. То обхваща вярвания, възгледи, нагласи, дори цели идеологии (т.е. всевъзможни ментални състояния на индивиди или групи), но също така индивидуални и групови поведения, социални практики, институционални политики и пр. Общият знаменател на многото значения на расизма е приемането, че групи хора, принадлежащи към дадена “раса” или подобна фиктивна група, е от по-нисше качество от групата, към която принадлежи самият вярващ.

В днешно време биологичният расизъм, характерен например за нацизма, е рядкост. По-разпространен е т.нар. културен, всекидневен, или социален расизъм, при който се смята, че черният човек е не с друга биология, но с друга психология и култура. Както писах преди две десетилетия в широко цитираната си работа за отрицанието на расизма (The Denial of Racism, 2000), в днешно време основните форми на проявление на расизъм са отрицания на расизма чрез множество оправдателни реторики (от които аз анализирах около 15 типа).

Това се дължи на напредъка на антирасистките движения след Втората световна война, на факта, че откровеният и гласно изразен расизъм е заклеймен, социално неприемлив и изтласкан надолу, под нивото на самосъзнателните убеждения. Нещо повече, мнозинството от нас искрено вярват, че нямат расистки предразсъдъци, а белите супремасистки движения поне засега са на периферията на обществените процеси.

От гледната точка на правото на правата на човека обаче “расизъм” изобщо не е валиден термин, а именно широко, нестрого, недостатъчно определено понятие за разлика от строго определения правен термин “расова дискриминация” (определен в чл. 1 на Международната конвенция за елиминиране на всички форми на расова дискриминация), както и за разлика от термините “пряка и непряка дискриминация на расова или етническа основа”. Без да анализирам тези сложни правни термини, ще посоча само, че те се отнасят до определени поведения (по-неблагоприятно третиране поради раса/етнос, в случая на пряка дискриминация) или политики, правила или практики (имащи непропорционално негативен ефект върху хора от съответна раса/етнос, в случая на непряка дискриминация). В правото не се прави разлика между “расов” и “етнически” като защитени признаци. Тази разлика е от областта на антропологията, но и там е със затихващи функции.

Разграничението между “расизъм” и “дискриминация на основата на раса или етнос” е важно, защото расизмът, доколкото обхваща ментални явления (възгледи, вярвания, мнения и пр.), не е наказуем, слава богу. Имаме свобода на мисълта. А дискриминацията, която е проявлението на такива възгледи на практика, е забранена и наказуема. В последните двайсет години често съм обяснявала, по повод на расизма в полицията по отношение на ромите например, че ние, правозащитниците, се борим полицията да стане лицемерна. Хубаво би било, ако полицаите имаха дълбоко осъзнати убеждения, че ромите например са равни и че животът им е еднакво ценен с техния. Но съзнанието на хората, включително полицаите, се променя твърде бавно, а докато се промени, ромите ще бъдат бити и обиждани. Затова не можем да поставим правата на ромите в зависимост от мислите на полицаите. Забраняваме със закон и правим наказуеми тук и сега определени поведения, а не определени мисли. Нека засега полицаите да си мислят каквото си искат за ромите, но нека поведението им лицемерно да е такова, като че ли уж вярват, че ромите са равни по достойнство и права с тях самите. Нека следователно имат добрината да се въздържат от насилие или обиди спрямо ромите и изобщо нека се държат прилично, както (би трябвало да се държат) и с не-роми.

Разбира се, нека междувременно правим всичко възможно, за да еволюира нашето съзнание по посока на идеята, че всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права, както е записано през 1948 г. в член 1 на Всеобщата декларация за правата а човека. Нека образователната система да даде своя принос, така че поне следващите поколения да са малко по-свободни от расистки и етнонационалистически предразсъдъци. Но за едно дете най-добрият учебник по антирасизъм е животът в общество, което не толерира расистко поведение и презира проявите на расов или етнически предразсъдък. Ето затова, въпреки че често преподавах в университети или обучавах в семинари, аз посветих главната част от усилията си след 1989 г. не на просветителство, а на създаване и прилагане на правни норми, които борят расизма и подобни предразсъдъци (сексизъм, мисогиния, ксенофобия, хомофобия, трансфобия, ейджизъм, религиозна нетолерантност и др.) със средствата на антидискриминационното право.

“Институционален расизъм” е едно от множество понятия, опитващи се да отразят комплекса от повече или по-малко несъзнателни нагласи и съответни на тях политики и практики, които са така дълбоко вписани в организационната култура на дадена институция, че са “просто” нейният modus operandi. Най-влиятелното определение е това на сър Уилям Макферсън от 1999 г., когато той оповести резултатите от разследването на смъртта на Стивън Лорънс, черен младеж, убит от лондонската полиция. Институционалният расизъм според Макферсън е “колективният провал на една организация в предоставянето на адекватни професионални услуги на определени хора поради цвят на кожата, култура или етнически произход”. Този вид расизъм се проявява в “процеси, нагласи и поведение, което представлява дискриминация, извършена чрез непреднамерен предразсъдък, невежество, необмисленост или расистко стереотипизиране, което поставя в неравностойно положение хора от етническо малцинство”. В тази връзка нека да припомня, че в антидискриминационното право по определение дали е налице дискриминация (било то пряка или непряка и независимо дали забраненото основание е раса, пол, сексуална ориентация или друг защитен признак) не зависи от мотивацията на извършителя. Когато установява дискриминация, съдията не търси каквото и да било в съзнанието на извършителя (както той прави в наказателното право), а единствено в резултатите от действието: той установява само дали хора със защитен признак са били поставени в по-неравностойно положение от хората без такъв признак.

Доста разпространена в посткомунистическия свят все още е заблудата, че расизмът е главно американско явление. Това е ехо от официалната комунистическа пропаганда, според която расизмът се тълкуваше тясно биологически или най-много антропологически и референцията беше изключително към черните в Америка и Южна Африка. Разбира се, извън комунистическия свят расизмът и расовата дискриминация още тогава се схващаха като глобални явления, както е видно и от приетата през 1965 г. от ООН Международна конвенция за елиминиране на всички форми на расова дискриминация. През 90-те години на XX век, когато ние в Източна Европа заговорихме за расова дискриминация срещу ромите, властите бяха искрено сащисани и ни обясняваха, че понеже ромите били и те от бялата индоевропейска раса, не можело да става дума за расизъм. Казвам това просто като исторически куриоз; този възглед – че различни човешки “раси” днес действително съществуват – е толкова смехотворен, че не си струва да се занимаваме повече с него. С повече успех можем да търсим “раси” в палеоисторията преди окончателната победа на сапиенс.

И така, расизмът е глобално разпространен, има го във всички страни, проявява се по отношение на различни етнически или племенни групи, характерни за всяко общество. Впрочем невинаги по-тъмният цвят на кожата е признак на принадлежност към по-неравностойна група. Всичко е относително. В Кения например сомалийските групи, които са с по-светла кожа, са обект на расистки нагласи. Да не говорим за албиносите, които в множество африкански страни са изключително уязвими, до степен да бъдат ритуално убивани. В Малайзия пък официално дискриминираните китайци са по-светли от конституционно привилегированите малайци. А и в Америка “черен” отдавна е по-скоро политическо самоопределение, защото между по-тъмните и по-светлите оттенъци на кожата има континуум, а не граници. Затова е възможно т.нар. минаване (passing). Героят на Филип Рот в романа “Човешкото петно” е доста светлокож негър, който обаче успешно минава за евреин и става преуспял професор в един колеж. Когато идва време да се ожени и си избира за жена една еврейка от академични среди, скъсва предварително всякакви отношения с майка си, която е много по-черна от него, като все пак й заявява, че в последната неделя на всяко тримесечие (примерно, не помня точно) тя може да седи на една предварително посочена пейка на централната гара, а той, ако има деца, ще минава с тях покрай нея, но тя не бива с нищо да издава, че го познава.

Въпреки че в широк смисъл може да се говори за расизъм във всички исторически общества до ден днешен, съдържанието на расистките убеждения и нагласи въпреки много дълбоките си когнитивни предусловия в самата еволюционната структура на съзнанието на хомо сапиенс не е достатъчно да обясни устойчивостта на конкретните расистки нагласи в последните няколко века. Ние сме донякъде кондиционирани от естествения подбор да се делим на групи, на свои и чужди, да измисляме “същности” на тези групи и да смятаме себе си и своята група за по-добри. Днешната еволюционна психология заедно с науката за мозъка предлага грамадно число експериментални доказателства за това. Но въпросът, социологически погледнато, е защо например тъкмо черните в Америка и ромите в Европа са обект на расизъм и расова дискриминация, а не примерно белите европейци.

Вникването в този именно въпрос ще ни доведе до разбирането, че съвременната карта на силни и слаби етнонационални групи е доста тясно свързана с историята на напредналия капитализъм. Исторически се е образувало едно наслагване, или съвпадане, на расово-етнически характеристики с икономически по-слаби позиции. Затова расово-етническият стереотип обикновено е сплав от личностни характеристики с характерно икономическо измерение: черните, съответно ромите, не умеят да работят упорито, не искат да учат, не се интересуват от успех в света, не умеят да пестят пари и тем подобни. В България по отношение на ромите се твърдят дори тотални нелепости, и то от уж учени хора, от сорта на това, че за ромите децата не били такава свръхценност както за българите, поради което родителите не се интересували дали децата им успяват в училище, което пък предопределяло лошото им бъдеще на пазара на труда. Всеки сериозен изследовател на ромската култура обаче ще потвърди, че за ромите децата са върховната ценност в живота им и че това е много по-силно изразено, отколкото у мнозинствата, сред които живеят.

Важно е да се подчертае, че феноменологията на съвременния расизъм се състои предимно от форми на отричане на собствени расистки предразсъдъци и обвиняване на идейните противници в абсурдни крайности. В наше време хората със силни предубеждения към етически групи в неравностойно положение, каквито са например голяма част от избирателите на Тръмп в САЩ, често се впечатляват от критиките на т.нар. политическа коректност. С този термин обикновено критиците на равноправието означават реалните или въображаеми крайности на борците за равноправие. Те представят “политическата коректност” като едно голямо обществено зло, като самоцензура и задушаване на свободата. Измъчват се, че не могат открито да изразяват обидни и презрителни мнения спрямо хора от неравностойни групи. Тревожат се да не би някой да вземе да изхвърли белите мъже Шекспир, Милтън и Чосър от уроците по литература и да ги замени с афро-рап и хип-хоп. Докато ние, които искаме реално равноправие, не се тревожим от подобни фантасмагории, а от това, че въпреки уж всепобедилата “политическа коректност”, хора с различен цвят на кожата или с различен етнически произход продължават диспропорционално на размера на групата си да бъдат обиждани, потискани, експлоатирани, убивани. Докато не се изкоренят тези реални факти от живота, нека всички да мислят каквото си щат, но нека да се държат с всички хора като с равни. Да живее лицемерието!

13th – Задълбочен поглед върху затворническата система в Съединените щати и как той разкрива историята на  расовото неравенство.

13th – Задълбочен поглед върху затворническата система в Съединените щати и как той разкрива историята на расовото неравенство.

13th е американски документален филм от 2016 г. на Ava DuVernay. Филмът изследва пресечните пространства на расата, правосъдието и масовото лишаване от свобода в САЩ. Заглавието реферира към 13-та поправка на конституцията, приета през 1865 г. която отменя робството и слага край на принудителното лишаване от права освен като наказание в резултат на осъждане за престъпление. Създаден четири години преди протестите по повод на убийството на Джордж Флойд, филмът е добро въведение за тези, които искат да разберат какво се случва в САЩ през 2020 г. В края на филма ще видите дори кадри от арест, в които притиснат от полицаи към земята черен младеж вика “Не мога да дишам!”

Излезе доклада на БХК за състоянието на правата на човека през 2019.

Излезе доклада на БХК за състоянието на правата на човека през 2019.

Част от акцентите в доклада са: Тежък политически натиск над журналисти и медии; Дискредитиране и възпрепятстване дейността на гражданския сектор; Обругаване на съда, законодателни промени, поставящи под въпрос логиката на правото и скандален избор на нов главен прокурор.

Още в доклада ще видите:

  • 13 осъдителни решения на ЕСПЧ срещу България
  • 497 висящи жалби срещу България пред ЕСПЧ
  • 169 неизпълнени решения на ЕСПЧ, които се наблюдават от Комитета на министрите на Съвета на Европа
  • 10 401 лица са настанени в специализирани институции за възрастни, още 2468 са чакащи за настаняване
  • Реформата в домовете за възрастни предвижда 3,3 млн. лв. да бъдат вложени в услуги в общността, а 38 млн. да отидат за създаване на нови резидентни услуги
  • Три НПО внесоха иск в Съда на ЕС срещу ЕК за финансиране на инициативи, които водят до сегрегация на хора с увреждания в България
  • 2338 са издадените заповеди за незабавна защита от домашно насилие по реда на Закона за защита от домашното насилие (ЗЗДН)
  • България пада от 18-о на 49-о място в индекса за равнопоставеност на половете на Световния икономически форум
  • 99,14% от ползващите обезщетение за гледане на дете до 2-годишна възраст са жени, както и 90,3% от ползващите обезщетение за гледане на болен член на семейството
  • Най-малко ¼ от всички родили през годината жени са били обект на дейност, класифицирана като насилие в доклад на специалния докладчик на ООН по въпросите на насилието над жени
  • В няколко антиромски акции (с. Войводиново през януари и в гр. Габрово през април) стотици хора, включително деца, възрастни и хора с увреждания, бяха прогонени от единствените им жилища, без да им бъде осигурено никакво алтернативно настаняване.
  • 26% от анкетирани задържани са се оплакали от полицейско насилие по време на задържане; 20% – от  насилие вътре в полицейското управление
  • 661 души са прекарали над 6 месеца в арестите без присъда и често пъти в нехуманни и унизителни условия на живот. За годината в арестите са регистрирани 5 суицидни опита и два смъртни случая
  • Българското правителство пропуска да засече и задържи приблизително между 10 000 до 15 000 чужденци годишно, с цел да се избегне поемането на последваща отговорност по Дъблинския регламент или по споразуменията за реадмисия.
  • Никакви интеграционни мерки или дейности не бяха достъпни за признатите бежанци или чужденците с предоставен хуманитарен статут. Така ситуацията на нулева интеграция на бежанците в България продължава вече шеста поредна година.
  • Властите продължават да пренебрегват нуждата от законодателна уредба на редица права на нехетеросексуалните, транс и интерсекс хората, въпреки, че за поредна година София Прайд отбеляза ръст в броя участници – над 6500 души шестваха на 8 юни в София в подкрепа на равноправието на тези групи.

Ето и самия доклад:

BHC-Human-Rights-in-Bulgaria-in-2019-bg_issn-2367-6930

Линк за сваляне: https://bghelsinki.org/web/files/reports/123/files/BHC-Human-Rights-in-Bulgaria-in-2019-bg_issn-2367-6930.pdf

За Правата на човека с проф. д-р Димитрина Петрова

За Правата на човека с проф. д-р Димитрина Петрова

Оригинално публикувано в Егоист на 23 юни 2020, Автор: Деми Милчева

Продължаваме с темата за правата на човека заедно със специалист, на който сме безкрайно благодарни, че прие поканата ни за участие.

Проф. Антоний Тодоров пред Маргиналия: В САЩ все повече не искат да живеят в общество на убийствено неравенство, на явна дискриминация, на невежество и насилие

Проф. Антоний Тодоров пред Маргиналия: В САЩ все повече не искат да живеят в общество на убийствено неравенство, на явна дискриминация, на невежество и насилие

Оригиналната статия публикувана в Маргиналия на 18.06.2020

Проф. Тодоров, след гнева срещу паметниците, свързани с робството, протестите в САЩ придобиха още едно измерение. В Сиатъл протестиращите създадоха “зона, свободна от полиция”, или Зона Кепитъл Хил“ (съкратено – CHAZ). Обявиха я за пространство – собственост на местните хора. Припомних си, че в Сиатъл подобни комуни вече са създавани два пъти – през 1972 и 2013 г. Прави ли са повечето западни медии, които провидяха случващото се за началото на разпада на западната цивилизация?

„Повечето западни медии“ оценяват по различен начин ставащото и разбират различно „разпада“ на западната цивилизация. Но какво значи „западна цивилизация“? Ако имаме предвид европейската цивилизация основана на античната и юдео-християнската традиции, развила се върху Ренесанса и Просвещението, то едва ли тя се разпада. Нашата цивилизация е включвала едновременно и културата на самоуправляващите се комуни (тази дума във френския език означава община), и събарянето на паметници на развенчани герои, и либералните демокрации, и парламентаризма, и „правото на народите на съпротива срещу тиранията“, и диктатурите и тоталитарните режими. Рожби на нашата цивилизация са едновременно Аристотел и Мусолини, Ленин и Гладстон, Хитлер и Де Гол… Така и случващото се е част от същата тази наша западна цивилизация, от която и Русия е част, макар днешните й лидери да твърдят друго.

Какво обаче е в криза и според някои цивилизацията се разпада? Застъпниците на нелибералната демокрация казват, че това е самата либерална демокрация и предлагат ултраконсервативни отговори  за нея: засилване на репресивната сила на държавата, завръщане към традиционните патриархални ценности, към традиционните социални роли, към един социален ред, основан на наследените йерархии. Други смятат, че това е началото на края на „мъжкото господство“, което е и в основата на идеите за расовото превъзходство, за цивилизаторската мисия на „белите държави“, за хегемонията на Европа и Северна Америка. Трети вярват, че това е началото на един друг край, края на модерния капитализъм с всичките му противоречия и беди, включително икономическата експлоатация и неравноправието в световен план между отделните народи и континенти.

Но особеността в настоящата ситуация е, че всеки един от тези сценарии, всяко едно от тези очаквания, може да се осъществи. Нито едно от тях не е гарантирано и ще зависи от съотношението на силите между участниците в събитията.

Едно обаче изглежда ясно – кризата отваря старите рани на американското и изобщо на западното общество. Защото днешното хегемонно положение на Запада, включително в социално, икономическо и технологическо отношение, днешната привлекателност на Западния свят – всичко това е било изградено върху морета от страдания и гибел в Америка, Африка, Азия и Океания. Именно това излиза сега по-ясно от всякога и си заслужава да се води честен разговор за това. Натрупани са различни и дори противоположни недоволства, отчаяния, фрустрации, които днес виждаме да се сливат в едно общо движение без определена посока и без цялостна обща програма. Но това е съвременният свят, свят „без посока“ според израза на Заки Лайди. Което отваря всъщност повече нови възможности, но и повече рискове.

Лидерът на “окупаторите” Никита Оливър, която е местна активистка на движението Black Lives Matter, призовава да се присъединят към глобалната борба“ срещу „расовия капитализъм“, който е „изграден върху патриархат и бяло надмощие“. Смятам тези лозунги за леви, анти-етатистки, но не и либерални. Какво смятате вие от политологическа гледна точка?

Никита Оливър казва също: „Не са само чернокожите, коренното население и цветнокожите, които изпитват потисничеството на системата. Мисля, че имаме бели хора от средната и бедната класи, които осъзнават, че никога не са били добре при капитализма.“ (виж тук )Тя е активистка отдавна, кандидатка за кметското място в Сиатъл през 2017 г.

Никита Оливър, Black Lives Matter/ снимка:.vanityfair

Но за какво става дума? Борба с „расовия капитализъм“, с обществото на патриархата и бялото надмощие? Това са изрази на една дълга история на американското общество, което е изживяло дълъг път на борби за гражданско равноправие. Мартин Лутър Кинг е убит през 1968 г., това е все още в рамките на моя живот, не е толкова отдавна. Тази борба за равноправие не е специфично лява, тя е също така и либерална. В днешните Съединени щати, които имат за президент Доналд Тръмп, би било крайно непродуктивно да се противопоставят левите и либералите. Срещу мъжкарския и егоистичен консерватизъм на Тръмп и хората, които го подкрепят, може да се противопостави единствено едно широко обединение на хората (били те леви или либерали), които не искат да живеят в едно общество на убийствено неравенство, на явна дискриминация, на невежество и насилие.

Колкото до анти-етатизма, това понятие има различни измерения. Модерната държава, като централизирана публична власт, която си е присвоила монопола върху легитимното насилие (Макс Вебер), съществува поради различни причини. Първата е, за да умиротвори човешката общност, като премахне всяка форма на частно насилие, при което винаги се налага по-силният. Всъщност никое днешна държава не е успяла докрай да направи това, но смисълът на нейното съществуване е точно това.

Държавата е критикувана за нейната бюрокрация, която потиска и задушава индивидуалната инициатива и самоуправлението. Но критиката е от две противоположни насоки: анархистка и либертарианска. Но докато либертарианците нямат нищо против държавното насилие за защита на собствеността, анархистите отхвърлят изобщо държавното  насилие. Едната полиция е ултралиберална, другата е ултралява. Тук не виждам противопоставяне между левите и либералите. Защото държавата е също така и част от публичната сфера (заедно с гражданското общество), тя засега е важен инструмент за защита на публичната сфера от нейното приватизиране, т.е. отнемане от статута й на общо достояние.

Държавата под контрола на гражданите може да бъде небюрократична и истински публична, но ако не бъде използвана на частни цели. Затова и е неприемливо да бъде насилническа по отношение на гражданите, дори когато насилието е легитимно. Без ясни граници на това насилие то се превръща в обикновен произвол.

Сърцевината на протестиращите се състои от фенове на субкултурата „Стрейт Едж“, които отказват месо, алкохол и тютюн. От своя страна, много „стрейтъри“ едновременно наричат себе си и „Антифа“. Кой според Вас, е политическият герой на процесите в Сиатъл?

Едва ли може да се говори за един единствен политически герой, движението изглежда много разнородно, каквито са почти всички днешни граждански движения, включително и участниците в градските бунтове. Такива бяха протестите в България или „евромайдана“ в Киев през 2013 г., както и градските бунтове в Лондон през 2011 г. Винаги става дума за множество натрупани недоволства, които могат да бъдат запалени и от случаен инцидент.

Обичайно такива движения изтласкват напред и нагоре най-яростните противници на мейнстрийма, на статуквото. Те могат да бъдат както крайни националисти, така и ултралеви бунтари, но също и фенове на ХХХ. Последните имат вече дълга история и от движение, основано на самоконтрола и самодисциплината, понякога се изявява като движение за насилствено налагане на определен стил на живот (например алкохолно въздържание или вегетарианство). Същото е вярно и за „Антифа“: и днес по цял свят има немалко истински фашисти, които можем лесно да идентифицираме с метода на Умберто Еко („14 белега на вечния фашизъм“). Това вдъхва смисъл и днес на антифашистите като „Антифа“ в САЩ. Но и това движение (защото не е единна организация) е много разнородно, изповядва различни антикапиталистически или анарахистки идеи, но е единно срещу расизма.

Тепърва ще видим, коя от всичките фракции в движението ще се наложи, но обичайно това няма да продължи много дълго, защото ангажираните граждани имат и други задължения и занимания, някои работят, други си търсят работа, някои имат семейства, за които да се грижат, деца или възрастни родители, други учат. Възможно е движението да мобилизира нови избиратели за президентските избори в САЩ през ноември, както това се случи при първото избиране на Барак Обама, отново в полза на демократите. Но пък последиците от онова, което консервативните медии охотно квалифицират като „разюздана анархия“, може да консолидира консервативните и наплашени от безредиците граждани, които отново да подкрепят Доналд Тръмп. А може да няма и нищо от това.

В„Капитолийската народна република“ бизнес сгради са изпъстрени с надписи „Обществена собственост „. Бихте ли сравнили революционната администрация на CHAZ  с Парижката комуна? Или по-скоро с работническите съвети по време на Руската революция от 1917?

Стремежите на човеците към гражданско самоуправление без репресивния апарат на държавата имат дълга история. Примерите за такива „републики на свободата“ са не само многобройни, но и много различни. Всички изглеждат сега утопични, т.е. априори невъзможни, но постоянното им повторение показва, че хората не сме се отказали да мислим в категориите на невъзможното, да си представяме несъществуващи, но желани светове.

Нека припомня, че примерите с Парижката комуна от 1871 и Руските съвети от 1905 и 1917 са вдъхновени от мисълта на френския философ Пиер-Жозеф Прудон. През 1849 г. той заявява: „Истинският революционер е същностно либерален“. Според него противопоставянето на свободата на индивида (либерална гледна точка) и на социализацията на индивида (социалистическа гледна точка) е неправилно. „Не става дума да се премахне индивидуалната свобода, а тя да бъде социализирана“, според него. Последователите му във Франция, т.нар. „федерати“ са мнозинството в Парижката комуна, те са и създателите на първите Съвети в Русия през 1905, възродени през 1917 г. Но и в двата случая намерението е едно общество без насилие, общество, което се противопоставя на държавното насилие, което се самоуправлява на основата на „свободната асоциация“ (или федерация). За съжаление добрите намерения покриват пътя към ада, защото и при двата опита се стига до гражданска война, в която насилието извежда на преден план крайностите и в двата лагера. А крайностите имат способността да променят самата същност на намерението.

Но това не пречи да се върнем към разбиранията на Прудон, за да си представяме един друг, по-справедлив и по-малко насилнически свят. От него четем, че „собствеността е кражба“, че тя по принцип е невъзможна, защото тя винаги по същество е социализирана, а не частна. Затова Прудон развива своя проект на обществено устройство, основано на взаимността (в производството и размяната, в собствеността, във властта). Той си представя един свят, организиран като федерация на множество самоуправляващи се общности, обединени от сътрудничество и солидарност и решаващи споровете си без насилие. Нещо като израстваща отдолу-нагоре демокрация, включително на общоевропейско равнище. Днес това ни изглежда абсолютно утопично, но то е, защото вече почти безнадеждно сме свикнали с един социален ред, който продължаваме да наричаме „западна цивилизация“. Прудон е също част от тази цивилизация, както и утопиите, толкова на мода в началото на модерното време.

Много репортажи представят CHAZ като местна и много ограничена географски реализация на такава утопия. Както я описва самата Никита Оливър като очевидка: „Хората сега започнаха активно да строят автономна безопасна зона, в която има изкуство, има музика, храна, грижи за общността и всичко това започна по време на карантината, когато медиците доставяха лекарства, а членовете на общността отпадаха от държавната помощ, когато хората даряваха пари и създаваха кредитни фондове, когато адвокатите доброволно предоставяха услугите си, когато хората започнаха да разработват тактики като и носене на чадъри и на маски, просто усещане за взаимопомощ и грижа един за друг“. Защото в тази свободна от полицията зона вандалщините спряха, престъпността сякаш изчезна, както и полицейското насилие. Утопия? Вероятно, предстои да видим, но ето един съвременни опит за конструиране на общество, което да функционира на основата на солидарността и емпатията, а не на конкуренцията и омразата между индивидите.

Освен призивите за демилитаризация на полицията и пренасочване на финансиране от SPD към алтернативи, базирани в общността, преди дни CHAZ обсъди възможността за съкращаване на бюджета на полицейското управление и ограничаване на употребата на химически оръжия. Това не са ли меко казано, нереалистични цели?

В демократичните общества по принцип полицията е демилитаризирана, в смисъл, че не е подчинена на някакъв тип военни устави и военна организация. Дори вече в България имаме главни комисари, а не генерали в МВР. Но вероятно става дума с разоръжаване на полицията, най-вече от огнестрелни оръжия. Както и за забрана да се употребява сълзотворен газ за разгонване на улични демонстрации.

Тук се поставят два принципни въпроса. Първият е за това, може ли съвременното общество да премахне полицията изобщо. Вторият е, трябва ли полицията, ако я има, да може за използва огнестрелно оръжие и сълзотворен газ и при какви обстоятелства, ако е допустимо.

Първият въпрос е стар, той е част от  идеологическата програма на анархистите, но се поставя и от социалистите в историята. Марксизмът си представя общество, едновременно без частна собственост върху производството и без политическа държава,  една „доброволна асоциация на производителите“. Възможно ли е това сега? Изглежда не, но защото повечето хора ще попитат: кой ще ни пази от престъпниците? Тогава въпросът може би е, възможно ли е човешко общество без престъпници? Тук отговорите зависят от заетата философска позиция за това, как виждаме човешката природа: егоцентрична и агресивна, или алтруистична и миролюбива. Вероятно общество без престъпници е възможно при условие на социална хомогенност, базово равенство на индивидите, при която не съществува завист и желание за придобиване но повече от необходимото (по Жан-Жак Русо).

Но ако все пак се съгласим, че в днешното обществото не можем да минем без полиция, защото при толкова многостранни неравенства никога не можем да постигнем социална хомогенност, тогава въпросът е: в какви граници е приемлива полицията. Републиканската гледна точка си представя полицията като „нощната стража“, въоръжени граждани, които пазят реда, както това е в знаменитата картина на Рембранд ван Рейн (1642) или в поредицата романи от „Света на Диска“ на Тери Пратчет. Такава стража е добронамерена, добре обучена, гражданска. Но според друга гледна точка, полицията, като силов инструмент на държавата, може да бъде използвана и срещу самите граждани, когато разпръсква със сила демонстрация, излязла от контрол, или се използва за репресия срещу неудобни за управляващите граждани.

Каква и в какви граници е допустимо полицията да използва сила? Общественият дебат по този въпрос никога не стихва, но той е всъщност много важен. Ако няма ясен и точен протокол за употреба на легитимно насилие, ако полицаите не са добре подготвени да укротяват силата, ако се оказва лесно и защитимо да убиеш предполагаем престъпник, насилието няма да има граници. И тогава не е учудващо, защо на някои ще им хрумни да създават „зона, свободна от полиция“. Мой приятел, юрист, веднъж ми сподели следната хумористична математическа формула: „Ако намалим двойно полицията, престъпността ще намалее тройно“. Звучи смешно, но ни кара да се замисляме. В днешна България, например, заетите в частната охранителна дейност са повече на брой от армията и полицията взети заедно? Това добре ли е и за какво общество говори?

След въвеждането на „Зоната“ кварталните бизнеси изпаднаха в безизходица. Икономически градът е съсипан и от Covid-19. Какво ще произтече от тези факти?

Това с безизходицата не е много ясно, не е ясно, кои и какви бизнеси са изпаднали в невъзможност да функционират. Както и с това, как описваме социално-икономическите  последици от карантината, свързана с Covid-19. Когато кажем „бизнес“, едни разбират препитание, други – трупане на печалби. За едни бизнесът е въпрос на физическо оцеляване, каквото е и за работещите на постоянен или временен трудов договор, каквото е и за самонаетите. За други бизнес е „правене на пари“. Не става дума за едно и също, както още Аристотел го е отбелязал, когато разграничава естественото от неестественото богатство.

Около кризата навсякъде се заговори за подкрепа за бизнеса, но най-вече подкрепа за запазването на работните места, на препитанието на хората. По-социалните държави се ориентираха към бизнеса-препитание, другаде правителствената помощ отиде най-вече към бизнеса-печалба. В CHAZ вероятно също има различия, защото изглежда някои бизнеси процъфтяват – концерти, представления, но също медицински грижи, хранителни стоки… Според мене е рано да съдим наистина за последиците от този социален експеримент, който със сигурност ще остане като ярък пример в историята на обществото.

В този нов експеримент виждам и нещо обнадеждаващо – това, че по бизнес сградите са се появили надписи „обществена собственост“. Има нарастващо желание в нашите общества, обсебени от пазарната треска, да се отстоява и дори увеличава публичната сфера, общото достояние. Виждаме го в съпротивата в България срещу презастрояването по Черноморието, в жилищните квартали на градовете, срещу строителството в обществените паркове и градини, в приватизирането на планините и природата като цяло. Това може и да се квалифицира като анти-капитализъм, но със сигурност е про-социално.

Източник: https://www.marginalia.bg/aktsent/prof-antonij-todorov-v-sasht-vse-poveche-ne-iskat-da-zhiveyat-v-obshtestvo-na-ubijstveno-neravenstvo-na-yavna-diskriminatsiya-na-nevezhestvo-i-nasilie/