Оригинално публикувано от Капитал на 10 юли 2020 г.
Автор: Димитрина Петрова
Най-добрият учебник по антирасизъм е животът в общество, което презира проявите на расов или етнически предразсъдък
Понятието расизъм е широко и полисемично (с много значения). Има множество опити за дефинирането му в социалните науки, философията и психологията. То обхваща вярвания, възгледи, нагласи, дори цели идеологии (т.е. всевъзможни ментални състояния на индивиди или групи), но също така индивидуални и групови поведения, социални практики, институционални политики и пр. Общият знаменател на многото значения на расизма е приемането, че групи хора, принадлежащи към дадена “раса” или подобна фиктивна група, е от по-нисше качество от групата, към която принадлежи самият вярващ.
В днешно време биологичният расизъм, характерен например за нацизма, е рядкост. По-разпространен е т.нар. културен, всекидневен, или социален расизъм, при който се смята, че черният човек е не с друга биология, но с друга психология и култура. Както писах преди две десетилетия в широко цитираната си работа за отрицанието на расизма (The Denial of Racism, 2000), в днешно време основните форми на проявление на расизъм са отрицания на расизма чрез множество оправдателни реторики (от които аз анализирах около 15 типа).
Това се дължи на напредъка на антирасистките движения след Втората световна война, на факта, че откровеният и гласно изразен расизъм е заклеймен, социално неприемлив и изтласкан надолу, под нивото на самосъзнателните убеждения. Нещо повече, мнозинството от нас искрено вярват, че нямат расистки предразсъдъци, а белите супремасистки движения поне засега са на периферията на обществените процеси.
От гледната точка на правото на правата на човека обаче “расизъм” изобщо не е валиден термин, а именно широко, нестрого, недостатъчно определено понятие за разлика от строго определения правен термин “расова дискриминация” (определен в чл. 1 на Международната конвенция за елиминиране на всички форми на расова дискриминация), както и за разлика от термините “пряка и непряка дискриминация на расова или етническа основа”. Без да анализирам тези сложни правни термини, ще посоча само, че те се отнасят до определени поведения (по-неблагоприятно третиране поради раса/етнос, в случая на пряка дискриминация) или политики, правила или практики (имащи непропорционално негативен ефект върху хора от съответна раса/етнос, в случая на непряка дискриминация). В правото не се прави разлика между “расов” и “етнически” като защитени признаци. Тази разлика е от областта на антропологията, но и там е със затихващи функции.
Разграничението между “расизъм” и “дискриминация на основата на раса или етнос” е важно, защото расизмът, доколкото обхваща ментални явления (възгледи, вярвания, мнения и пр.), не е наказуем, слава богу. Имаме свобода на мисълта. А дискриминацията, която е проявлението на такива възгледи на практика, е забранена и наказуема. В последните двайсет години често съм обяснявала, по повод на расизма в полицията по отношение на ромите например, че ние, правозащитниците, се борим полицията да стане лицемерна. Хубаво би било, ако полицаите имаха дълбоко осъзнати убеждения, че ромите например са равни и че животът им е еднакво ценен с техния. Но съзнанието на хората, включително полицаите, се променя твърде бавно, а докато се промени, ромите ще бъдат бити и обиждани. Затова не можем да поставим правата на ромите в зависимост от мислите на полицаите. Забраняваме със закон и правим наказуеми тук и сега определени поведения, а не определени мисли. Нека засега полицаите да си мислят каквото си искат за ромите, но нека поведението им лицемерно да е такова, като че ли уж вярват, че ромите са равни по достойнство и права с тях самите. Нека следователно имат добрината да се въздържат от насилие или обиди спрямо ромите и изобщо нека се държат прилично, както (би трябвало да се държат) и с не-роми.
Разбира се, нека междувременно правим всичко възможно, за да еволюира нашето съзнание по посока на идеята, че всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права, както е записано през 1948 г. в член 1 на Всеобщата декларация за правата а човека. Нека образователната система да даде своя принос, така че поне следващите поколения да са малко по-свободни от расистки и етнонационалистически предразсъдъци. Но за едно дете най-добрият учебник по антирасизъм е животът в общество, което не толерира расистко поведение и презира проявите на расов или етнически предразсъдък. Ето затова, въпреки че често преподавах в университети или обучавах в семинари, аз посветих главната част от усилията си след 1989 г. не на просветителство, а на създаване и прилагане на правни норми, които борят расизма и подобни предразсъдъци (сексизъм, мисогиния, ксенофобия, хомофобия, трансфобия, ейджизъм, религиозна нетолерантност и др.) със средствата на антидискриминационното право.
“Институционален расизъм” е едно от множество понятия, опитващи се да отразят комплекса от повече или по-малко несъзнателни нагласи и съответни на тях политики и практики, които са така дълбоко вписани в организационната култура на дадена институция, че са “просто” нейният modus operandi. Най-влиятелното определение е това на сър Уилям Макферсън от 1999 г., когато той оповести резултатите от разследването на смъртта на Стивън Лорънс, черен младеж, убит от лондонската полиция. Институционалният расизъм според Макферсън е “колективният провал на една организация в предоставянето на адекватни професионални услуги на определени хора поради цвят на кожата, култура или етнически произход”. Този вид расизъм се проявява в “процеси, нагласи и поведение, което представлява дискриминация, извършена чрез непреднамерен предразсъдък, невежество, необмисленост или расистко стереотипизиране, което поставя в неравностойно положение хора от етническо малцинство”. В тази връзка нека да припомня, че в антидискриминационното право по определение дали е налице дискриминация (било то пряка или непряка и независимо дали забраненото основание е раса, пол, сексуална ориентация или друг защитен признак) не зависи от мотивацията на извършителя. Когато установява дискриминация, съдията не търси каквото и да било в съзнанието на извършителя (както той прави в наказателното право), а единствено в резултатите от действието: той установява само дали хора със защитен признак са били поставени в по-неравностойно положение от хората без такъв признак.
Доста разпространена в посткомунистическия свят все още е заблудата, че расизмът е главно американско явление. Това е ехо от официалната комунистическа пропаганда, според която расизмът се тълкуваше тясно биологически или най-много антропологически и референцията беше изключително към черните в Америка и Южна Африка. Разбира се, извън комунистическия свят расизмът и расовата дискриминация още тогава се схващаха като глобални явления, както е видно и от приетата през 1965 г. от ООН Международна конвенция за елиминиране на всички форми на расова дискриминация. През 90-те години на XX век, когато ние в Източна Европа заговорихме за расова дискриминация срещу ромите, властите бяха искрено сащисани и ни обясняваха, че понеже ромите били и те от бялата индоевропейска раса, не можело да става дума за расизъм. Казвам това просто като исторически куриоз; този възглед – че различни човешки “раси” днес действително съществуват – е толкова смехотворен, че не си струва да се занимаваме повече с него. С повече успех можем да търсим “раси” в палеоисторията преди окончателната победа на сапиенс.
И така, расизмът е глобално разпространен, има го във всички страни, проявява се по отношение на различни етнически или племенни групи, характерни за всяко общество. Впрочем невинаги по-тъмният цвят на кожата е признак на принадлежност към по-неравностойна група. Всичко е относително. В Кения например сомалийските групи, които са с по-светла кожа, са обект на расистки нагласи. Да не говорим за албиносите, които в множество африкански страни са изключително уязвими, до степен да бъдат ритуално убивани. В Малайзия пък официално дискриминираните китайци са по-светли от конституционно привилегированите малайци. А и в Америка “черен” отдавна е по-скоро политическо самоопределение, защото между по-тъмните и по-светлите оттенъци на кожата има континуум, а не граници. Затова е възможно т.нар. минаване (passing). Героят на Филип Рот в романа “Човешкото петно” е доста светлокож негър, който обаче успешно минава за евреин и става преуспял професор в един колеж. Когато идва време да се ожени и си избира за жена една еврейка от академични среди, скъсва предварително всякакви отношения с майка си, която е много по-черна от него, като все пак й заявява, че в последната неделя на всяко тримесечие (примерно, не помня точно) тя може да седи на една предварително посочена пейка на централната гара, а той, ако има деца, ще минава с тях покрай нея, но тя не бива с нищо да издава, че го познава.
Въпреки че в широк смисъл може да се говори за расизъм във всички исторически общества до ден днешен, съдържанието на расистките убеждения и нагласи въпреки много дълбоките си когнитивни предусловия в самата еволюционната структура на съзнанието на хомо сапиенс не е достатъчно да обясни устойчивостта на конкретните расистки нагласи в последните няколко века. Ние сме донякъде кондиционирани от естествения подбор да се делим на групи, на свои и чужди, да измисляме “същности” на тези групи и да смятаме себе си и своята група за по-добри. Днешната еволюционна психология заедно с науката за мозъка предлага грамадно число експериментални доказателства за това. Но въпросът, социологически погледнато, е защо например тъкмо черните в Америка и ромите в Европа са обект на расизъм и расова дискриминация, а не примерно белите европейци.
Вникването в този именно въпрос ще ни доведе до разбирането, че съвременната карта на силни и слаби етнонационални групи е доста тясно свързана с историята на напредналия капитализъм. Исторически се е образувало едно наслагване, или съвпадане, на расово-етнически характеристики с икономически по-слаби позиции. Затова расово-етническият стереотип обикновено е сплав от личностни характеристики с характерно икономическо измерение: черните, съответно ромите, не умеят да работят упорито, не искат да учат, не се интересуват от успех в света, не умеят да пестят пари и тем подобни. В България по отношение на ромите се твърдят дори тотални нелепости, и то от уж учени хора, от сорта на това, че за ромите децата не били такава свръхценност както за българите, поради което родителите не се интересували дали децата им успяват в училище, което пък предопределяло лошото им бъдеще на пазара на труда. Всеки сериозен изследовател на ромската култура обаче ще потвърди, че за ромите децата са върховната ценност в живота им и че това е много по-силно изразено, отколкото у мнозинствата, сред които живеят.
Важно е да се подчертае, че феноменологията на съвременния расизъм се състои предимно от форми на отричане на собствени расистки предразсъдъци и обвиняване на идейните противници в абсурдни крайности. В наше време хората със силни предубеждения към етически групи в неравностойно положение, каквито са например голяма част от избирателите на Тръмп в САЩ, често се впечатляват от критиките на т.нар. политическа коректност. С този термин обикновено критиците на равноправието означават реалните или въображаеми крайности на борците за равноправие. Те представят “политическата коректност” като едно голямо обществено зло, като самоцензура и задушаване на свободата. Измъчват се, че не могат открито да изразяват обидни и презрителни мнения спрямо хора от неравностойни групи. Тревожат се да не би някой да вземе да изхвърли белите мъже Шекспир, Милтън и Чосър от уроците по литература и да ги замени с афро-рап и хип-хоп. Докато ние, които искаме реално равноправие, не се тревожим от подобни фантасмагории, а от това, че въпреки уж всепобедилата “политическа коректност”, хора с различен цвят на кожата или с различен етнически произход продължават диспропорционално на размера на групата си да бъдат обиждани, потискани, експлоатирани, убивани. Докато не се изкоренят тези реални факти от живота, нека всички да мислят каквото си щат, но нека да се държат с всички хора като с равни. Да живее лицемерието!
