Иван Давидов

Източник: Carnegie Endowment, 4 ноември 2022

Руската пропагандна машина е изправена пред задача, която не се е налагало да решава никога досега. Но това е половин беда. Бедата е, че сега тя трябва да решава задача, пряко противоположна на задачата, за която самата тази машина е била изграждана.

Всички онези, които сега се опитват да разсъждават за бъдещето на Русия – независимо в какъв регистър, дори до степен да отричат самата възможност за каквото и да било бъдеще – вероятно са съгласни само за едно: денят 24 февруари 2022 г. стана момент на необратима промяна. За това как ще се случат нещата в бъдеще няма да се съгласим, но няма да бъде “както преди”. Никога вече. Ніколи знову.

Това е друга държава, друга страна, всичко се е променило. Разбира се, и държавната пропаганда също се е променила. Пропагандната машина е изграждана и усъвършенствана в продължение на десетилетия. Сред фиктивните институти на путинската държавност този е една от малкото, които наистина работят, а ролята му за поддържане на стабилността на системата е огромна. Може би сравнима с ролята на силовите ведомства.

Машината излезе обемиста; от време на време изглеждаше нелепо, а често – смешна, а и поддръжката беше скъпа. Но изпълняваше задачите си.

А сега нещо съвсем ново и безпрецедентно се случва и с пропагандата. И за да разберем какво е новото в пропагандата, нека първо да видим какво липсва в нея сега.

Невидим протест

В пропагандата няма нито пацифистки протест, нито репресии срещу протестиращите. Знаменитата днес Марина Овсянникова трябваше да нахлуе с плакат в студиото на Първи канал по време на пряк ефир, за да бъде забелязана. Но това е изключителен случай.

РБК анализира статистически данни от държавната автоматизирана система «ГАС Правосудие» и установи, че между март и октомври руските съдилища са получили близо 4800 административни дела за дискредитация на руската армия. Към това се прибавят и няколко десетки наказателни дела. Това не е нищо. Новите закони ненапразно се приемаха набързо; полицаите и съдиите честно си изкарват хляба. Наказателната система работи ефикасно. Но телевизията и другите държавни медии не бързат да съобщават за успехите.

Това, между другото, е сериозна иновация. В миналото протестните акции се отразяваха доста активно и дори бе изработен шаблон за отразяването им. Ето ги, значи, протестиращите: явни градски безделници, бариста и други евент-мениджъри, слабо съобразяващи младежи, тук са и някакви маргинали. Ето ги и равните редици на полицаите. Полицаите действат координирано и прецизно. Наред с това – ето един сюжет от някъде в Европа: тамошните полицаи, разярени, хвърлят на асфалта момче или съсухрена бабичка, за да ги пребият. Фирмената ирония на водещите: “Прехвалената западна демокрация, двойни стандарти, вие не разбирате – това е различно”…

Бяха заснети цели филми, за да стане ясно, че всички протести се финансират от чужбина и че целите им не са никак благи. Подчертаваше се, че протестиращите винаги се държат агресивно, което се вижда от това, че полицаи са получили тежки травми в резултат на попадение на  хартиена чаша в каската, или са били психологически разтърсени от звука на празна пластмасова бутилка, която се удря в паважа; извайваха се герои, без някой да се замисля колко комично изглежда всичко това. Дискредитирането на протеста не беше основната тема на пропагандата, но беше задължително.

Беше и изчезна, всичко е изчезнало, няма нищо. Стават мишена само поп-звездите, решили изведнъж да обозначат гражданската си позиция. Тях все пак е трудно да ги пренебрегнеш (опитай се да не забележиш Алла Пугачова), при това изглежда, че те – богати, успели, облагодетелствани от властта – лесно могат да бъдат превърнати в обект на всенародна омраза: на тези пък какво не им достигна? Оядоха се, мерзавци! А ето че протест от низините – такъв няма. Руската версия на културата на отменянето в действие.

Изводите – по-късно, засега просто отбелязваме факта. И нека поговорим за това, което преди в пропагандата го нямаше, а сега, напротив, го има.

Невиждан плурализъм

Има разногласие и цяла нова прослойка от хора, които орат точно същите полета, където преди се движеше само пропагандната машина, но го правят почти независимо или дори напълно независимо. Хора, които именно създават това разногласие.

Смисълът на пропагандата е в тоталността. Важни са не само тезисите, които се набиват в главите на нещастните населенци (Глеб Павловски е автор на този термин); важно е всички канали да набиват едни и същи тезиси. Важен е обхватът. Допустимо е подравняване към средното (ясно е, че форматът на политическото токшоу по телевизията е различен от формата на записа в Телеграм), но не може да се допуска разлика в реакциите на едно и също събитие. Така се създава пропагандисткият космос, музиката на сферите, където всички пеят в унисон.

Така си и беше всичко, и към това бяха привикнали и производителите, и потребителите на пропагандно съдържание. Един опитен наблюдател, изгледал няколко сюжета от ключови предавания по държавната телевизия, може лесно да реконструира прословутите методики, основните положения, които пропагандистите трябваше да отработват. Импозантният  Кисельов иронизира, без да забравя собственото си превъзходство над презрените врагове на отечеството, пламенният Соловьов плюе и вие в пристъп на ярост, но тъкмо това са незначителните подробности. Важното е, че те казват едно и също, както правят и десетки, стотици, хиляди техни колеги от по-малък калибър, участващи в процеса.

Така беше, но сега не е. Изведнъж се оказва, че каналите на “военните кореспонденти” и просто активните бойци на дивана, следящи внимателно хода на бойните действия и изливащи върху публиката безкраен поток от информация и мнения, започват да побеждават телевизора в битката за лоялна аудитория.

Изглежда, че няма в какво да ги упрекнем: те са с две ръце “за”, по-големи путинисти са от Путин и по-големи ястреби от Медведев. Те са проспали години някъде в крайпътната канавка, пропити от същите тези идеи, проповядвани от официалните пропагандисти. Те недоумяваха: защо Киев не е в развалини? Защо над Белия дом във Вашингтон не се развява червеното знаме на победата? И ето че техният час настъпи, при това доста внезапно.

Опитват се да ги включат в старите пропагандни структури, но там няма единство, няма център (а много взаимни пререкания и омраза) и е доста трудно да се управлява всичко това. И сега вече те определят трендовете; критиката към Министерството на отбраната за нерешителността, за отстъпленията, за предаването на градове, за провали в мобилизацията тръгна от тази именно среда. Те задават и тревожни въпроси: защо армията няма достатъчно дронове, бронежилетки и чорапи? Защо няма дори достатъчно униформи за мобилизираните?

Всесилният телевизор е принуден да се приспособява, разчупвайки старите схеми, които са се формирали през годините (Шойгу е велик държавник и един от най-близките хора на Путин, ненапразно бяха заедно на почивка в тайгата; нашата армия е най-добрата в света, и т.н.). Сега пропагандистите, с тъжни гримаси изискват “да спрем да лъжем”.

Това е много смешно в изпълнението на хора, на които работата им се състои във всекидневно  лъжене, но те няма къде другаде да отидат – под тях е израснало агресивно чудовище, а с чудовище трябва да се съобразяват. Сравнително свободният интернет започва да налага на телевизора своя дневен ред.

Но ако днес им е позволено да атакуват Министерството на отбраната, към кого ще насъпят утре? По този начин могат да се преминат всички граници. Всички червени линии. Неслучайно се появиха слухове, че по инициатива на Генералния щаб се подготвят наказателни дела срещу някои от най-буйните “военни кореспонденти”. Това предизвика буря и трябваше да се ударят спирачки, с клетви за вярност на искрените хора, които носят на масите истината от окопите.

Нещо, което през януари 2022 г. беше напълно немислимо.

Курс към мобилизация

Как се случи това? Обяснение има. Работата е там, че след старта на СВО [специалната военна операция – бел. прев.] пропагандната машина се сблъска със задача, която никога преди не стоеше пред нея. Но това още е половин беда. Проблемът е, че сега машината трябва да решава задача, пряко противоположна на задачата, за която тя е била строена.

Какъв беше смисълът на стария шаблон за отразяване на протестите? Съвсем не да разобличи гнусните наемници на Запада, които завличаха под полицейските палки слабо съобразяващи младежи. Това е дреболия, страничен сюжет. Целта е да се сплаши аудиторията: буйните са малко, водачи няма, излез на улицата – и тебе първо ще те пребият, а след това ще легнеш в затвора.

Всъщност в позитивния дневен ред работеха същите послания: седи си спокойно, не пречи на мъдрото началство, великият кормчия ни води към разцвет, докато останалият свят вони и се разлага; ако се държиш добре, т.е. тихо, и на теб може да ти се падне някаква награда.

Задачата на пропагандата преди “специалната операция” беше да разедява, дезорганизира и изтласква човека от пространството на активното действие. За това беше и предназначена. И се справяше.

В новата ситуация да се информира обществеността за неефективните протести и ефективните репресии вече е рисковано. Като действаш по този начин, ти, разбира се, сплашваш, но също и разказваш, че няма никакво единство, че има недоволни, че те са минимум хиляди, и то ако се броят само тези, които дори сега не се страхуват да говорят публично.

Още през лятото, беседвайки с Маргарита Симонян на Петербургския икономически форум, Путин очерта достатъчно ясно виждането си за руското общество, което той разделя на такива, които свързват съдбата си с родината, и такива, които не я свързват. Последните, според него, са предали родината, защото са избягали от Русия или искат да избягат. Те са против политиката на партията и правителството. И има и всички останали. Те, съответно, са за.

Кой от хората, вградени в системата, би се осмелил да развали тази благостна картина? В края на краищата това е просто страшно. Съществуват, да речем, бравурните доклади на придворните социолози, в които процентът на подкрепа за лидера и неговите решения е почти над облаците. И има реакция на частичната мобилизация, която може да се види с невъоръжено око: стотици хиляди избягали зад граница, и то на такива места, към които преди това по имперски навик са се отнасяли с пренебрежение – не в Лондон и Париж, а в Алмати и Бишкек. Има цели села, от които всички мъже са отишли в гората за боровинки. И така нататък.

По същите съображения се налага да се търпи дивата и разногласна онлайн работа на свободна практика: тези хора изглежда са поддръжници, имат подкрепа и могат да направят нещо такова (може би), което телевизорът не може. А главното е, че ако ги пипнеш, благостната картинка пак ще се развали.

Ситуацията е почти безизходна.

Проблеми с целеполагането

Почти. Къде се крие истинският изход, обясни неотдавна Сергей Кириенко, заместник-ръководител на президентската администрация, на Общоруския форум на класните ръководители. “Русия непременно ще спечели всяка война – “гореща”, икономическа, психологическа и информационна.” Но това изисква «войната да бъде именно народна война, когато всеки човек се чувства съпричастен и има възможност да даде своя принос за общата победа.»

Трябва да така да се формулира целта, че населенецът да не може да не откликне. И ето тук ние се връщаме в 24 февруари. Всъщност целите на СВО, формулирани тогава, отлично се вписваха в картината на света, която пропагандата оформяше поне от Майдана насам. Украйна е окупирана от нацистите държава, загубила суверенитета си и управлявана отвъд океана. Тамошните бойци, дошли на власт в резултат на държавен преврат, планомерно унищожават рускоезичното население на Донбас и се готвят да нападнат Русия. Следователно са необходими денацификация и демилитаризация на Украйна. Логично ли е? Логично е.

Само че ходът на мобилизацията показа, че това е слабо мотивиращо за широките маси. А да се измисли нещо друго не се получава. Налага се съсредоточаване върху зверствата на врага и подвизите на нашите, избягвайки отговора на въпроса “защо”. Опасен въпрос.

Или пък да си изобретят съвсем анекдотични отговори, като тези на помощник-секретаря на Съвета за сигурност на Руската федерация Алексей Павлов, който призова за “десатанизация” на Украйна. Ако денацификацията не проработи, да обявим десатанизация; не се получи с «народна», нека опитаме със “свещена”. Само че това е именно демонстрация на пълен идеен крах, чистосърдечно признание на собствената празнота.

И така, как се е променила руската пропагандна машина? Ами тя не се е променила, тя просто се е счупила. Не е издържала краш теста. Функциите, за които е бил строена, вече не се търсят, никакви други задачи  тя не може да решава поради конструктивните си особености. И пропагандистите, и тези, които ги командват, все още не са забелязали този факт. Та нали неприятното се стараеш да не го забелязваш. Но от това фактът не престава да бъде факт.

Няма да се решат да я демонтират, а да се преустрои не е възможно. В края на краищата има цяла плеяда стейкхолдери от различен калибър, които са кръвно заинтересовани счупената  машина да продължава да създава впечатление, че работи. Това означава, че тракайки с  маховиците, тя ще увеличава пагубното за себе си и за системата разногласие.

За автора: Иван Давидов е публицист, бивш заместник главен редактор на TheNewTimes, slon.ru

За да прочетете оригинала, кликнете тук.