Речта на омраза

Речта на омраза

Българска общност за либерална демокрация (БОЛД) е обединение на граждани, които имат за цел да увеличат обществената подкрепа за демокрацията, правата на човека и основните свободи, и да спомогнат за консолидиране на либералната демокрация в България. С тази своя Позиция БОЛД участва във формирането на обществени нагласи и публични политики в сферата на речта на омраза. Това е сфера на противопоставящи се легитимни интереси, в която международните стандарти са недостатъчно развити. Проблемът стои особено остро в България през последните години, в които речта на омраза към различни уязвими групи отбеляза рязък ръст на фона на нарастващите националистически, ксенофобски, крайно консервативни и популистки нагласи. Речта на омраза се използва особено интензивно за политическа мобилизация по време на избори. Българското законодателство и правоприлагане, свързано с речта на омраза, съдържа сериозни дефицити. Поради всичко това либерално-демократичната общност в България има нужда да изясни отношението си към този сложен феномен и към неговите прояви в България, както и да формулира препоръки в сферата на публичните политики.

През последните години България бе нееднократно критикувана от редица международни органи и институции за защита на правата на човека заради широко разпространеното и безнаказано извършване на престъпления, мотивирани от предразсъдъци, известни още като престъпления от омраза, както и за неоправданото толериране на речта на омраза, засягаща различни уязвими групи в българското общество. Според една от констатациите в последния публикуван доклад за България на Европейската комисия срещу расизма и нетолерантността от 2014 г.:

„Расистката и нетолерантна реч на омразата в политическия дискурс се увеличава; сега основният му прицел са бежанците. В медиите и в Интернет проявите на расизъм и ксенофобия срещу чужденци, турци и мюсюлмани са често срещани; същото е валидно и за обидния език, когато се говори за ромите. Също така се наблюдава значително количество реч на омраза, насочена към сексуалната ориентация. В България действат все повече ултранационалистически/фашистки групи и политически партии.“

По подобен начин, в заключителните си наблюдения след прегледа на задълженията на България по Международния пакт за граждански и политически права от ноември 2018 г. Комитетът по правата на човека на ООН заяви:

„Комитетът е обезпокоен от съобщенията за засилени актове на реч на омраза и престъпления от омраза, особено срещу ромската общност, представители на религиозни малцинства, лесбийки, гей, бисексуални, транссексуални и интерсекс лица, мигранти и търсещи убежище, включително расистка, ксенофобска и нетолерантна реч по телевизията, медиите и в Интернет, от лица на най-високо правителствено ниво и в предизборни кампании.“

Тези мрачни констатации се допълват от няколко изследвания, проведени от Институт Отворено общество, посветени специално на разпространението, обектите и ефектите на речта на омраза в България. Те показват високи нива на нейните изяви и тенденция към тяхното увеличаване до 2016 г., с лек спад през 2018 г. Нейни обекти са основно роми, ЛГБТИ, турци, мюсюлмани и чужденци. През 2018 г. се засили негативното говорене спрямо жените, както и спрямо лицата с различна сексуална ориентация в контекста на кампанията срещу ратифицирането на Истанбулската конвенция.

Редица международни договори, практика и препоръки на международни органи и организации изискват държавите да се борят с речта на омраза, в някои случаи със средствата на наказателното право, тъй като тя представлява посегателство срещу човешкото достойнство, срещу демократичния правов ред и срещу правото на личен живот на засегнатите от нея лица. Някои международноправни актове дори изискват криминализиране на някои нейни форми. Тази борба по правило включва ограничаване на правото на свобода на изразяване, друго основно човешко право, което е на особена почит в либерално-демократичната общност. Как да се балансират тези два важни интереса? Това е въпрос, на който международната правозащитна общност, включително Европейският съд по правата на човека, все още не са предложили ясен отговор.

Най-съвременното и може би най-цялостно определение на речта на омраза на международно ниво е дадено в Обяснителния меморандум към Обща политическа препоръка № 15 на Европейската комисия срещу расизма и нетолерантността (ЕКРН). Според него:

„Речта на омраза […] включва използването на една или няколко изразни форми – а именно, проповядване, поощряване или подбуждане към унизяване, омраза или очерняне на лице или група лица, както и всякакъв тормоз, обида, негативно стереотипиране, стигматизация или заплахи по отношение на такова лице или лица и всякакво оправдаване на всички тези форми на изразяване, което се основава на непълен списък от личностни характеристики или статуси, включващи „раса“, цвят на кожата, език, религия или вяра, националност или национален или етнически произход, както и потекло, възраст, увреждане, пол, джендър, джендърна идентичност и сексуална ориентация.“

Определението обхваща широк спектър от изразни форми. Те трябва да се разбират не само от функционална гледна точка, като това, което предизвикват, но и от формална гледна точка – като обхващащи както изразни форми, пряко свързани със словото, така и такива, свързани с жестове, изображения, музика и др. В определението са включени и множество личностни характеристики. Това само по себе си поставя редица въпроси, свързани с равнопоставеността на формите и йерархията на характеристиките. Като се добавят и задълженията за криминализация, тези въпроси стават още повече.

Либералната демокрация, системата на обществен ред, основана върху идейния и политически плурализъм, управлението на мнозинството и гарантирането на основните човешки права и свободи, признава увреждащия ефект на речта на омраза и допуска ограничаването на други основни права, като свободата на изразяване, на мирно събрание, на сдружаване и на религия с цел ограничаване на тези ефекти върху човешката личност и нейното свободно развитие. Ничия свобода не може да се упражнява за сметка на свободата на другите. Жертвата на речта на омраза, дори когато не е спомената лично, следва да има право да бъде конституирана като пострадало лице в наказателно производство, както и на индивидуална жалба в друг тип производства срещу лица и групи, които са източници на подобна реч. Във всички случаи тя следва да има право на ефективно вътрешноправно средство за защита на накърнените си права.

Признавайки увреждащите ефекти на речта на омраза върху личното достойнство и върху правото на личен живот, както и дискриминационния характер на речта на омраза, заедно с това присъщите на зрялата демокрация толерантност, широта на възгледите и уважение към всички човешки права изискват диференциране на формите на социален контрол към всякакъв вид девиантно поведение, включително и към речта на омраза. Там, където необходим и достатъчен отговор на подобно поведение е простото извръщане на главата на другата страна или устна забележка, няма нужда да се прибягва към формалния социален контрол, още по-малко към наказателноправни санкции. Например, когато в компания на българи някой започне да говори „колко са крадливи циганите“. Международните стандарти за борба с речта на омраза изискват такива само там, където тя засяга ключова идентичност на пострадалия, както и когато речта на омраза е особено остра и вирулентна. Например, когато партиен лидер от парламентарната трибуна в пряко предаване по национална телевизия каже, че ромските жени са „с инстинкти на улични кучки“ и призове да им се спират детските надбавки. В избора на подходящо средство за борба с нея следва налагането на каквато и да било санкция или ограничение да се прецени с оглед на редица фактори, като например:

  • Характерът на направените изявления – дали те повдигат под някаква, макар и остра форма, въпроси от легитимен обществен интерес, или не отиват отвъд унизителното етикиране и стереотипиране на групи от хора заради някаква тяхна характеристика;
  • Степента, в която изявленията засягат достойнството и правата на лица от визираната група, което включва наред с другото и реалистична оценка на социалния статус на групата, нейната уязвимост, наличието на история на преследване и дискриминация на отделни нейни членове или на групата като цяло;
  • Статусът на говорителя в обществото – дали става дума примерно за маргинална обществена фигура, чиито речи са обичайно по-скоро обект на присмех, или за лице, което привлича към себе си определено обществено доверие и чиито слова се разпространяват сред широка аудитория;
  • Обхватът на речта на омраза – дали засегнатата аудитория е относително ограничена поради формите и средствата, чрез които речта на омраза се изразява, или тя е широка поради това, че тя е разпространена от популярни медии, изказана е от парламентарната трибуна така, че засегнатото лице или група няма как да не я възприемат;
  • Характерът и строгостта на наказанието, което законът предвижда като реакция на определени форми на речта на омраза. Следва винаги да се има предвид, че несъразмерното по строгостта си наказание може да съставлява нарушение на правото на свобода на изразяване на мнение, а когато то е прекомерно леко – да оставя у жертвите на конкретна реч на омраза и в обществото усещане за подценяване на нейната зловредност.

Във всички случаи когато възникне необходимост от санкциониране на речта на омраза е необходима преценка с оглед на специфичния контекст. Освен горните фактори, следва да се прецени и личностната характеристика, която тази реч е засегнала. Действащите международноправни стандарти когато става дума за санкциониране на речта на омраза със средствата на наказателното право понастоящем ограничават тези признаци до националност, раса, етническа принадлежност, религия и потекло. Тези са признаците, за които международната общност от една страна е въвела презумпция, че са елементи на ключовата идентичност на лицето или групата, чието засягане е особено болезнено, а, от друга, е приела, че са основа, която, когато е засегната по особено агресивен и вирулентен начин, може да породи сериозни нарушения на обществения ред, насилия и дори масови убийства, на каквито близката история на Европа и света стана нееднократно свидетел през миналия век. Не напразно най-тежкото от престъпленията, които системите на наказателно правосъдие са формулирали, геноцидът, се ограничава до тъкмо тези признаци.

Днес обаче този подход е остарял. Списъкът на признаците, за които следва да се въведе презумпция, че засягат ключова идентичност на хората, трябва да се разшири. Няма причина от него да се изключат например полът, сексуалната ориентация и джендърната идентичност. Нещо повече, това, дали една идентичност е ключова или не, следва да се преценява с оглед на специфичните обстоятелства на конкретния случай. Не може априори да се отхвърли възможността дори политическите убеждения, признак, спрямо който международното право по принцип допуска остри и обидни словесни атаки, в някои случаи да съставлява ключова идентичност на определено лице или група хора, която е толкова важна, колкото са религиозните убеждения или дори етническата принадлежност. Поради това законодателствата, които регламентират санкционирането на речта на омраза, следва да възприемат гъвкав подход при дефинирането и предоставянето на средства за защита.

Българското законодателство съдържа редица дефицити в регламентирането на наказателноправните санкции за престъпленията от омраза и речта на омраза. От една страна, то дава възможност за налагане на такива санкции дори когато речта на омраза не е изказана публично. От друга страна, то ограничава признаците, въз основа на които такава реч може да се санкционира, само до раса, народност, етническа принадлежност и религия. Липсва възможност за наказателноправна санкция за реч на омраза, основана на други признаци, свързани с ключови идентичности. Административноправните и гражданскоправните средства за защита допускат такава на много по-широки основания, посочени в Закона за защита от дискриминация. Но дори и там липсват такива признаци като джендърната идентичност и професионалната принадлежност. Българската наказателноправна доктрина третира престъпленията, свързани с реч на омраза, като „формални престъпления“, които се преследват само по общия ред и поради това не допуска конституиране на пострадало лице в такива случаи.

Още по-сериозен проблем е правоприлагането. Българската система на наказателно правораздаване, както и тази за защита от дискриминация, не разпознават речта на омраза, толерират агресивни расистки, ксенофобски и хомофобски подстрекателства, прилагат двоен стандарт към малцинствата и към мнозинството и с това допринасят за поддържането на отровна среда за уязвимите групи в българското общество. Медийната регулация на речта на омраза е оскъдна, прилага се крайно рядко и почти никога срещу хора на власт. В нарушение на член 4а от Международната конвенция за ликвидиране на всички форми на расова дискриминация българската държава финансира политически партии, които системно подбуждат към расова/етническа омраза и дискриминация.

Проблемите с правоприлагането рефлектират върху медийната среда, която, освободена от заплахата от санкции и ограничения, дава често трибуна на послания, подбуждащи към вражда, дискриминация и насилие по най-различни признаци. В още по-голяма степен това се отнася за множество интернет-базирани платформи, предоставящи на анонимни лица почти неограничена свобода на речта на омраза. Подобна обществена среда ограничава силно възможностите на либералното гражданско общество да се противопоставя на предубежденията и подстрекателствата. Нещо повече, негови представители са често охулвани и стигматизирани, а в някои случаи стават дори обект на безнаказани физически агресии.

Като либерална общност сме убедени в необходимостта от постигане на баланс при утвърждаването на две групи фундаментални човешки права в демократичното общество – правото на свободно изразяване на мнения, от една страна, и правото на защита от дискриминация, на личен живот, чест и достойнство – от друга. Отчитайки заедно с това, че присъщите на развитата демокрация толерантност, широта на възгледите и уважение към всички човешки права изискват диференциране на формите на социален и институционален контрол към всякакъв вид посегателства срещу тях, включително към речта на омраза, отправяме следните препоръки за активно гражданско и институционално противодействие по отношение на нея:

ПРЕПОРЪКИ ЗА ПРОТИВОПОСТАВЯНЕ НА РЕЧТА НА ОМРАЗА

  • Реформиране на българското законодателство чрез разширяване на признаците, обосноваващи санкциониране на речта на омраза по наказателноправен, административноправен и гражданскоправен ред и диференциране на санкциите според характера на признаците и степента на тяхното засягане;
  • Предприемане на действени наказателноправни мерки срещу публичното използване на речта на омраза, която представлява подбуждане към насилие, заплахи, вражда или дискриминация при условие, че нито една друга, по-малко ограничителна мярка не се е оказала ефективна, при уважаване на правото на свобода на изразяване;
  • Предоставяне на ефективни вътрешноправни средства за защита на жертвите срещу речта на омраза във всички видове производства, включително чрез конституирането им като пострадали в наказателни производства;
  • Осигуряване на ефективно прилагане на законодателството, свързано със санкционирането на речта на омраза в медиите от страна на медийните регулатори и насърчаване на механизмите за саморегулиране на медиите;
  • Подкрепа чрез изразяване на солидарност, консултиране и правна помощ на жертвите на речта на омраза;
  • Предприемане на мерки за осведомяване на обществото за вредите от речта на омраза, съдействие на интеркултурния диалог и борба с дезинформацията;
  • Разработване на специални образователни програми за деца и младежи, насочени към междукултурно общуване, толерантност и борба с предразсъдъците;
  • Прекратяване на финансовата подкрепа от страна на държавата на политически партии и организации, които използват речта на омраза или са неспособни да предприемат санкции за нейното използване от страна на техни членове;
  • Ратифициране от България на Допълнителния протокол към Конвенцията за киберпрестъпността на Съвета на Европа, както и на Протокол № 12 от Европейската конвенция за правата на човека;
  • Създаване на система за събиране на данни за речта на омраза, която да не се ограничава само до системата на наказателното правораздаване.
ПОЗИЦИЯ НА БОЛД ЗА СЕМЕЙСТВОТО: Защита и подкрепа на семейството и децата в демократичното общество

ПОЗИЦИЯ НА БОЛД ЗА СЕМЕЙСТВОТО: Защита и подкрепа на семейството и децата в демократичното общество

ПОЗИЦИЯ НА БОЛД ЗА СЕМЕЙСТВОТО: Защита и подкрепа на семейството и децата в демократичното общество

Българска общност за либерална демокрация (БОЛД) е обединение на граждани, които имат за цел да увеличат обществената подкрепа за демокрацията, правата на човека и основните свободи, и да спомогнат за консолидиране на либералната демокрация в България. С тази своя Позиция БОЛД участва във формирането на обществени нагласи и публични политики в сферата на семейството и политиките по отношение на семейството и децата.

Контекст

В последно време в нашата страна се развива дискурс за семейството и семейните ценности, доминиран от културен консерватизъм. Той е част от глобална кампания срещу либерално-демократичните идеи, включително правата на човека и равнопоставеността на половете. В много страни, подобно на България, в момента тази кампания се провежда от силни граждански движения, излизащи под знамето на защита на „семейните ценности“. Техните идеи са вписани в развиващи се напоследък нови десни традиционалистки идеологии.  

В България спектърът на участниците в тези движения е сложен. В единия му край са съзнателни привърженици на антилиберални идеологии от рода на руския православно-евразийски консерватизъм на Изборския клуб и някои американски религиозно-консервативни движения, а в другия – обикновени хора, особено родители, които са били манипулирани да повярват, че правата на децата и правата на жените противоречат на семейните ценности. В платформите на тези движения правата на детето и на жената или се отхвърлят, като уж натрапени отвън, подривни либерални измислици, или се признават на думи, но същевременно над тях се поставят правата и ценностите на семейството. Разчитайки на атавистичния страх на всеки родител да не изгуби децата си, у нас се разпространиха необосновани слухове, че системата на социалните услуги заплашвала да отнеме децата от техните родители, и че най-голямата заплаха идвала от неправителствени организации, движени от чужди интереси. През октомври 2019 г. дори се стигна до пароксизма родители в множество селища на Сливенска и Ямболска области да не пускат децата си на училище от страх, че ще им бъдат взети от „социалните“.

Във всички случаи на остра атака срещу правата на жената и детето и срещу демократични граждански организации през последните десетина години правителството на ГЕРБ и неговите партньори запази мълчание, но същевременно предприе регресивни действия по посока на задоволяване исканията на ултра-консервативните движения. Главната опозиционна партия, БСП, най-често подкрепяше тези действия и в много случаи заемаше още по-ретроградни позиции. Така, още през 2012 г. под натиск беше оттеглен проект на Закон за детето, който имаше за цел да въведе в пълна степен Конвенцията на ООН за правата на детето в българското законодателство. От години е спряна работата по нов закон за детското правосъдие, който да замени анахроничния сегашен Закон за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните, който е в сила от 1958 г. и е изцяло в противоречие с базови международни стандарти. През 2018 г. поведението на правителството доведе до отхвърляне на Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие (Истанбулската конвенция), а през 2019 г. бе отхвърлена и Националната стратегия за детето. През декември 2019 г. се отложи влизането в сила на Закона за социалните услуги, под силен натиск от страна на ултра-консервативни граждански обединения. Атакувани са легитимността и ролята на гражданските организации с нестопанска цел в защитата на правата на човека, и има искания да се забрани на неправителствени организации да доставят социални услуги.

В този контекст, БОЛД заявява своята подкрепа за съвкупност от принципи, върху които следва да се основават законодателството и политиките за семейството в демократичното общество.

Основни принципи за семейството в демократичното общество

  1. Семейството е основна структурна единица на обществото и среда, в която се реализират правата на човека, включително правата на детето.
  2. Семейството съществува в многообразни, исторически променящи се форми и има разнообразни функции. Семейството може да се състои от брачни двойки с или без деца; двойки във фактическо съжителство и техни деца; самотни родители и децата им; семейства, оглавявани от, или включващи баби и дядовци; по-големи деца, грижещи се за по-малки братя и сестри; регистрирани партньорства с или без деца; еднополови партньори и техните деца, и др.
  3. Съгласно Конституцията, държавата трябва да прилага светски подход към регулирането на обществените отношения, включително по въпросите на семейната политика. Тя трябва да признава, уважава и подкрепя многообразието от форми на семейството в днешната социална реалност и  правото на хората да живеят в такива семейства, каквито самите те желаят да създават. Държавата трябва да противостои твърдо на опитите на едни или други консервативни организации да налагат задължително разбиране на семейството като „традиционно семейство“, което по някакъв начин стои над правата на детето или на жените.
  4. Добро е онова семейство, което е положителен фактор за зачитането и реализирането на правата на човека. Държавата е длъжна да гарантира защита на правата на всички членове на семейството, включително когато  те се нарушават от членове на самото семейство.
  5. Членовете на семейството, включително децата, имат равни права независимо от техния пол, етническа или религиозна принадлежност, увреждане, сексуална ориентация, възраст или други признаци, по които законът защитава от дискриминация.
  6. Децата имат редица особени права, признати в Конвенцията за правата на детето на ООН, Конституцията на Република България и българския Закон за закрила на детето. Всяко отхвърляне на принципа, че детето е субект на права, е в дълбоко противоречие с основните положения на правата на човека. Законът трябва да отчита и динамично развиващия се капацитет на децата и младежите да вземат решения, които ги засягат. Участието на детето, по начин, съобразен с неговата възраст и зрелост, е основен принцип на съвременните политики за детето.
  7. Не трябва да се допуска или толерира насилие в семейството в никаква форма – физическо, сексуално, психическо или емоционално. Освен че е нарушение на правата на човека, насилието е сред най-сериозните фактори за разрушаването на семейството. Опазването на семейството минава през превенцията на насилието. Насилието сериозно вреди върху развитието на детето. Държавата трябва да гарантира правото на свобода от всички форми на домашно насилие и да има ефективни механизми както за превенция на насилието в семейна среда, така и за адресирането му, когато то се случва. Образованието по въпроси, свързани със свободата от насилие, трябва да бъде част от задължителните учебни програми.
  8. Законът и политиките, свързани с регулиране и подкрепа на семейството, не могат да нарушават сексуалните и репродуктивните права на всеки човек, включително правото на жената да избира колко деца да има и кога, утвърдено в Конвенцията на ООН за елиминиране на всички форми на дискриминация срещу жените. Принудителната стерилизация и принудителната бременност са престъпления. Образованието по сексуални и репродуктивни теми следва да има задължително място в училищните учебни програми и да е съобразено с възрастта на детето.
  9. За пълното и хармонично развитие на личността на детето то трябва да расте в семейна среда, в атмосфера на  щастие, любов и разбирателство. Това е една от причините, поради които държавата трябва да изгради всеобхватна система за подкрепа на семейството.
  10. Родителите имат право да възпитават децата си както намерят за добре, но без да нарушават правата и достойнството им. Те трябва да имат достъп до подкрепа от страна на държавата при упражняването на родителската си функция, когато имат нужда от такава подкрепа.
  11. Извеждането на дете от родното му семейство и настаняването му в алтернативна грижа е крайна мярка на закрила, която може да се прилага само когато всички други действия за подкрепа на родното  семейство са изчерпани, и за възможно най-кратък период от време. Усилията на системата за закрила следва да са насочени към реинтеграция на детето в неговото родно семейство, освен когато това не е в интерес на детето. Вътре в системата на алтернативна грижа настаняването на детето следва да се базира на принципа на най-добрия интерес на детето, а последният се разбира като създаване на среда, възможно най-близка до семейната.

Коментари на принципите

Традиционното семейство и съвременната реалност. Множество граждански движения и организации напоследък превъзнасят достойнствата на „традиционното бългаско семейство“. Например Светият Синод на Българската православна църква изразява широко споделен ултра-консервативен възглед, когато казва: „В продължение на години се осъществява подмяна на християнските ценности чрез въплъщаване в законодателството на идеи, които не са част от душевността на българина, от българската народопсихология и традиции, и са в конфликт с устоите на православната ни вяра.“[1]   Но в действителност това е призив да се отрекат и подменят демократичните ценности, отразени в Конституцията по силата на направения преди 30 години политически избор от българския народ – изборът на светска държава с либерално-демократична политическа система. Какви са тези „християнски ценности“ на традиционното семейство? От една страна, християнските ценности на милосърдието, любовта, грижата за ближния, подобно на ценностите на много други религии, са съвместими с демократичните ценности. От друга страна обаче, традиционното българско семейство в продължение на векове е било патриархално, поставяло е жената в подчинено положение на мъжа, и тя е трябвало да си знае мястото на домакиня и майка. А с детето бащата е можел да прави, каквото си пожелае – да му налага строги физически наказания, да го дава чирак още от най-ранна възраст, да го спира от училище, а ако детето е момиче, да го омъжва против волята му още в пубертетна възраст и да не му позволява да получи образование или професия. Отнело е много време и борба на много поколения, за да се стигне до постепенното утвърждаване на равнопоставеност на жената и мъжа, както и до признаване правото на детето да бъде носител на граждански, политически, социални, икономически и културни права. Традиционалистите искат да ни върнат към уж доброто старо време на българската традиция, а в действителност – към деградиращите човешкото достойнство патриархални нрави от пред-модерната ера.

Ако това е „традиционното семейство“, ние го отхвърляме. Щастливото семейство се състои от равноправни членове, а правата на всеки от тях се уважават и спазват, включително правата на детето. Може да има специфични семейни роли, които всяко семейство само си определя, но като се изключат раждането и кърменето, няма друга свързана със семейния живот дейност, в която мъжът и жената да не могат свободно да избират своите роли. Таткото може да сменя памперси. Майката може да поправя повредения бойлер. А детето не е собственост на родителите си и има свои неотменими права: то не може да бъде малтретирано, омъжвано насила, спирано от училище или принуждавано да работи в ущърб на своето здраве и пълноценно развитие. В 20-ти век модерните държави въведоха механизми на закрила от подобни нарушения на правата на детето.

Консервативно-традиционалисткият подход всъщност не работи за запазване и разцвет на семейството. Насилието във всичките му форми, авторитарното възпитание на децата, основано на наказания, принуда и вменяване на вина, водят до разделяне на семействата, докато здравите и устойчиви семейства се градят върху любов, взаимно уважение и зачитане на свободата на всеки в семейството.

Според социологически изследвания, в българското общество днес преобладават традиционни нагласи по отношение на семейството, ролята на жената и възпитанието на децата. Политиките за семейството към момента не са успели да повлияят съществено на тези нагласи. Те не са имали и възпиращо въздействие върху демографския срив. Критерий за успех на политиките в подкрепа на семейството са по-висока раждаемост и по-малко разпадащи се семейства, но това изисква обърнатост напред към бъдещето, а не опити да се реставрира някаква несъществуваща в историята идилия на т.нар. „традиционно семейство“.  При това голям брой деца се отглеждат в семейства, в които няма сключен брак – което по никакъв начин не прави тези семейства по-зле поставени да полагат грижи за децата си.

Равноправие: В днешна България разбирането на правата на човека, особено на това какво означава „равни права“ и какво е „дискриминация“, е извънредно слабо и много далеч от достигнатите международни стандарти. Необходима е повече работа от страна на държавата с помощта на експерти и професионални правозащитни организации с цел да се създаде по-добро разбиране на равните права. Например, много хора не разбират как така децата имат равни права с родителите си: та нали правото на свободно изразяване на детето трябва да е съобразно с неговата възраст и степен на зрелост? Подобно недоразумение идва от едно много остаряло разбиране на равните права като еднакви. Но в концептуалната рамка на всички съвременни законодателства и на цялата юриспруденция на международни трибунали е залегнало разбирането на равенството на правата според класическия Аристотелов принцип: равенството предполага третиране на еднаквите еднакво и на нееднаквите различно (вж. напр. делото на Европейския съд по правата на човека Тлименос против Гърция). Ако родителят и детето не са в еднакво положение, това те да се третират еднакво би представлявало дискриминация. Съответно детето има не по-малко право на изразяване от родителите си, и всеки, който се е грижил за дете знае колко богат набор от средства за изразяване притежава дори едно бебе, което още не се е научило да говори.

Един ключов елемент на продължаващото фактическо неравноправие в семейството е тежестта на неплатени и неоценени отговорности за грижа спрямо членове на семейството. Носени предимно от жените, тези отговорности могат да препятстват способността им да участват в образователни, трудови и други дейности наравно с мъжете. Затова жените са икономически и социално неравнопоставени и в семейството, и в общността, и са в по-висок риск от бедност.

Защита от насилие: Семействата могат да бъдат опасни места за децата или други техни членове, когато те стават жертви на насилие, включително вредни традиционни практики като детски или принудителен брак, както и възпитателни практики, свързани с тежки телесни наказания. Това е една от причините, поради които чл. 19 параграф 1 от Конвенцията за правата на детето задължава държавите да вземат всички подходящи мерки за защита на децата от всички форми на физическо или психическо насилие, увреждане или злоупотреба, включително сексуална, както и от неглижиране.

Социални услуги: Системата на социалните услуги трябва да подкрепя семейството, на основата на принципите, формулирани в Доброволната европейска рамка за качество на социалните услуги: по-добър достъп до услугите, в съответствие с потребностите и демографския профил на населението; индивидуализиране на подкрепата – наличие на общодостъпни и специализирани услуги, според индивидуалните потребности; интегриран подход в предоставянето; ефективност– социалните услуги да намират добро решение за човека, за да може да се преодолее социалното изключване, да бъдат защитени правата му и да се повиши качеството му на живот; гъвкавост, прозрачност и ефикасност при използване на публичния ресурс.

Деинституционализация: Това е процес, който не се ограничава само до закриване на големите резидентни институции. Но българското правителство се задоволи с именно такова разбиране. То закри голяма част от тях, като на тяхно място създаде голям брой Центрове за настаняване от семеен тип. Но както пояснява Комитетът на ООН за правата на хората с увреждания, „Големи или малки, груповите домове са особено опасни за децата, за които няма по-добра среда от семейната, призвана да отговори на потребностите им в процеса на израстване. Институциите от „семеен тип“ са все така институции и не могат да заместят семейната грижа.“Работата по подкрепа на семействата за предотвратяване разделянето на децата от техните родители трябва да е ключова част от процеса на деинституционализация, така както и подкрепата за децата и младежите, напускащи грижа, и за специалистите, които работят с децата и родителите. Същото се отнася и за подкрепа на семейства, които се грижат за възрастни лица с увреждания. Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания (КПХУ), ратифицирана от България през 2012 г., защитава правото на всички хора с увреждания да живеят в общността (Член 19), а по отношение на децата това право се тълкува от Комитета на КПХУ като право да растат в семейство (Общ коментар №5 (2017) за независим живот и включване в общността, U.N. Doc. CRPD/C/GC/5 (27.10.2017 г.), параграф 37). Държавата трябва да създаде система за подкрепа в общността, ранна детска интервенция, приобщаващо образование и преход към независим живот, които биха помогнали на децата с увреждания да останат в своите семейства.

Препоръки

Дефиниции: Критиците на законодателството, свързано със закрилата на детето, посочват, че дефиниции на основни понятия като „насилие“, „физическо насилие“, „психическо насилие“, „пренебрегване“ и др. се дават в подзаконов нормативен акт – допълнителна разпоредба на Правилника за прилагане на Закона за закрила на детето, което според тях противоречи на основни принципи на правовата държава. Освен това дефинициите според тях са твърде широки и неясни, което отваря врата за злоупотреби при решаване дали дадено дете е в риск, и това води до страхове, че могат да се отнемат необосновано деца от родителите им. Тези страхове следва да бъдат адекватно адресирани. Препоръчваме преразглеждане на основните дефиниции с цел да се стесни и уточни значението на термините, а самите дефиниции да бъдат включени в законите, които се градят върху тях.

Защита от насилие: България трябва да ратифицира Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие (Истанбулската конвенция) и да осигури адекватно транспониране на нейните норми във вътрешното законодателство, включително в Закона за защита от домашното насилие от 2009 г. Законодателството и политиките трябва да защитават от всички форми на насилие, основано на пола – включително кибернасилие и онлайн тормоз.

Закрила на детето и алтернативна грижа. Поради различни причини все още голям брой деца продължават да бъдат разделяни от семействата си. Децата от маргинализирани общности и тези с увреждания са с най-висок риск да бъдат разделени от семействата си. Категорично трябва да не се допуска извеждане на дете от родното му семейство поради бедност или увреждане. Тъй като понастоящем такова извеждане, макар и да е незаконно, продължава да се практикува под различни законосъобразни предлози, законодателството за закрила на детето трябва да се преразгледа с цел да се предотврати нарушаването на тази забрана. Бедните семейства и тези на деца с увреждания трябва да получават адекватна подкрепа, за да се предотврати раздялата на детето с неговото семейство. Трябва да се въведе мораториум върху изграждането на нови „центрове за настаняване от семеен тип“ и специализирани институции. Ако семействата получат подкрепата, от която се нуждаят, настаняването на деца извън семейна грижа може да бъде сведено до минимум. Приоритет за системата на социалните услуги трябва да е интегриране на децата в родните им семейства или в семейства на близки и роднини. В случаите, когато оставането в родно семейство или в семейство на близки и роднини е невъзможно или не е в най-добрия интерес на детето, трябва да се прибягва до временно настаняване в адекватно подкрепени приемни семейства. Основен приоритет трябва да бъде затварянето на входа към институционалната грижа, като се прави всичко възможно новородените бебета и малките деца с или без увреждания да останат с родителите си, или да бъдат настанени в подкрепено семейство на роднини или приемно семейство. Необходимо е радикално пренасочване на усилията и инвестициите към развитието на приемната грижа в България, за сметка на постепенното закриване на всички институции – големи и малки, за деца и възрастни, за хора с и без увреждания.

Подкрепа на семейството: Държавата трябва да ускори процеса на изграждане на система от социални услуги, чиято цел да бъде запазването на семействата. Ранното детско развитие трябва да е сред основните приоритети на държавата, която трябва да инвестира в насърчителни политики в тази област. Научните изследвания сочат, че ранното детско развитие има огромно отражение върху цялостното развитие на индивида и забавеното развитие в ранната възраст води със себе си негативни последствия върху целия следващ живот. Политиките в тази област следва да са насочени към осигуряването на здравни грижи, насърчаване на добро хранене и ранно учене, качествени форми на образование и грижи (детски ясли и детски градини), както и към подкрепа за изграждане на родителски капацитет за предоставяне на позитивни, отзивчиви родителски грижи.[2] Правителството следва да разработи, а Народното събрание да приеме, Национална стратегия за детето – каквото е тяхното задължение според чл. 1 (3) от Закона за закрила на детето – в която да бъдат определени политиките и мерките, които да осигурят спазването на правата на детето и подкрепата за семейството. Много от необходимите мерки се съдържат в спрения през 2019 г. проект на такава стратегия, поради което призоваваме за нейното преразглеждане и приемане в спешен порядък, както и осигуряване на необходимите средства за изпълнението на мерките.


[1] Становище на Св. Синод относно новоприетия Закон за социалните услуги, 25 ноември 2019, https://www.bg-patriarshia.bg/m/news.php?id=306152

[2] World Health Organization, United Nations Children’s Fund, World Bank Group. Nurturing care for early childhood development: a framework for helping children survive and thrive to transform health and human potential. Geneva: World Health Organization; 2018. Licence: CC BY-NC-SA 3.0 IGO. https://apps.who.int/iris/bitstream/handle/10665/272603/9789241514064-eng.pdf

ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ НОВОИЗБРАНИТЕ КМЕТОВЕ И ОБЩИНСКИ СЪВЕТНИЦИ + Онлайн петиция за подкрепа

ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ НОВОИЗБРАНИТЕ КМЕТОВЕ И ОБЩИНСКИ СЪВЕТНИЦИ + Онлайн петиция за подкрепа

На 9-ти ноември 2019 Българска общност за либерална демокрация (БОЛД) проведе серия от панелни дискусии на тема „Следизборно: Гражданското участие в месното самоуправление“. Участниците в събитието отправят следното Обръщение към всички новоизбрано кметове и общински съветници:

Начало на БОЛД

Начало на БОЛД

БОЛД има за цел увеличаване на обществената подкрепа за либерално демократичните ценности и консолидиране на поддръжниците на правата на човека и демокрацията в България

БОЛД се изгражда в момента от множество хора по инициатива на д-р Димитрина Петрова, член на Български хелзинкски комитет (БХК).

БОЛД функционира с подкрепата, и като проект, на БХК.

БОЛД се стреми да подобри сътрудничеството между професионалните правозащитници и други поддръжници на демокрацията в България, да развие нови стратегии за връзки с обществеността и да подобри съпротивата на гражданското общество срещу антидемократични кампании.

БОЛД е ценностна общност, която не е политическа партия и няма да участва в избори нито самостоятелно, нито като член на коалиция.

БОЛД се състои само от индивидуални членове – физически лица, финансира се от членски внос и дарения, и първоначалното ръководно тяло е Инициативен комитет.

Какво наложи създаването на БОЛД? Исторически, Хелзинкските комитети в цяла Европа функционират като малки професионални групи, занимаващи се със защитата на правата на човека в контекста на международното движение за права на човека и разчитайки на международни, регионални и национални правни норми в тази сфера. В наши дни, тези комитети, както и повечето други правозащитни организации, все повече признават необходимостта от разширяване на сферата от хора, които ги подкрепят, но също и необходимостта те самите да подпомогнат за удържането и утвърждаването на либерално-демократичните ценности в своите страни. В България, БХК чрез БОЛД иска да бъде един от катализаторите на обновена про-демократична мобилизация. БОЛД търси начини да консолидира фрагментираните и аморфни либерално-ориентирани среди в България в една по-осезаема и измерима общност. В тази инициатива, правозащитниците се стремят да възстановят намалялата подкрепа за своите ценности, като от самото начало работят в съюз с поддръжници на други либерално-демократични каузи.

БОЛД разработва своя онлайн платформа, чрез която ще мобилизира и координира своите членове, ще инициира дискусии, ще анализира общественото мнение, ще развива позиции по обществено-политически въпроси, предложения за промени в законодателството и политиките на страната, и ще организира публични събития с цел да влияе на обществените нагласи.

Всички членове на БОЛД се регистрират в националната онлайн платформа, в която участват в обсъждания и вземане на решения по широк кръг позиции и действия на общността.  

В онлайн платформата се организират дискусии по теми от голямо значение за демократичния процес в страната, като например реформите в съдебната система, независимостта на съдиите и прокурорите, ролята на гражданските инициативи и неправителствените организации, основните граждански свободи, свободата на медиите, равните права без дискриминация, политиките по отношение на малцинствата, качеството на публичната администрация, геополитическите измерения на демократичния процес, и др.

БОЛД ще организира публични събития от време на време, като изпробва нови стратегии за комуникация на либералните ценности пред широки аудитории. Събитията могат да бъдат под формата на кръгли маси, работни срещи, публични дебати, публични изслушвания, културни програми, фестивали, карнавали, концерти, хепънинги, шествия и т.н. Събитията на БОЛД ще съдържат послания до разнообразни аудитории и ще се стремят да променят в някаква, макар и малка степен, нагласите по посока на либерално-демократичните ценности.

Докато непосредствената цел на публичните събития ще бъде повишаването на обществената подкрепа за либерално-демократичните ценности, един очакван непряк резултат би бил въздействие върху  законодателството и политиките. Като ангажира в събитията си ключови заинтересовани страни, включително правителствени институции, и гради диалог с тях, БОЛД ще допринася за по-добри демократични политики.