Речта на омраза

Речта на омраза

Българска общност за либерална демокрация (БОЛД) е обединение на граждани, които имат за цел да увеличат обществената подкрепа за демокрацията, правата на човека и основните свободи, и да спомогнат за консолидиране на либералната демокрация в България. С тази своя Позиция БОЛД участва във формирането на обществени нагласи и публични политики в сферата на речта на омраза. Това е сфера на противопоставящи се легитимни интереси, в която международните стандарти са недостатъчно развити. Проблемът стои особено остро в България през последните години, в които речта на омраза към различни уязвими групи отбеляза рязък ръст на фона на нарастващите националистически, ксенофобски, крайно консервативни и популистки нагласи. Речта на омраза се използва особено интензивно за политическа мобилизация по време на избори. Българското законодателство и правоприлагане, свързано с речта на омраза, съдържа сериозни дефицити. Поради всичко това либерално-демократичната общност в България има нужда да изясни отношението си към този сложен феномен и към неговите прояви в България, както и да формулира препоръки в сферата на публичните политики.

През последните години България бе нееднократно критикувана от редица международни органи и институции за защита на правата на човека заради широко разпространеното и безнаказано извършване на престъпления, мотивирани от предразсъдъци, известни още като престъпления от омраза, както и за неоправданото толериране на речта на омраза, засягаща различни уязвими групи в българското общество. Според една от констатациите в последния публикуван доклад за България на Европейската комисия срещу расизма и нетолерантността от 2014 г.:

„Расистката и нетолерантна реч на омразата в политическия дискурс се увеличава; сега основният му прицел са бежанците. В медиите и в Интернет проявите на расизъм и ксенофобия срещу чужденци, турци и мюсюлмани са често срещани; същото е валидно и за обидния език, когато се говори за ромите. Също така се наблюдава значително количество реч на омраза, насочена към сексуалната ориентация. В България действат все повече ултранационалистически/фашистки групи и политически партии.“

По подобен начин, в заключителните си наблюдения след прегледа на задълженията на България по Международния пакт за граждански и политически права от ноември 2018 г. Комитетът по правата на човека на ООН заяви:

„Комитетът е обезпокоен от съобщенията за засилени актове на реч на омраза и престъпления от омраза, особено срещу ромската общност, представители на религиозни малцинства, лесбийки, гей, бисексуални, транссексуални и интерсекс лица, мигранти и търсещи убежище, включително расистка, ксенофобска и нетолерантна реч по телевизията, медиите и в Интернет, от лица на най-високо правителствено ниво и в предизборни кампании.“

Тези мрачни констатации се допълват от няколко изследвания, проведени от Институт Отворено общество, посветени специално на разпространението, обектите и ефектите на речта на омраза в България. Те показват високи нива на нейните изяви и тенденция към тяхното увеличаване до 2016 г., с лек спад през 2018 г. Нейни обекти са основно роми, ЛГБТИ, турци, мюсюлмани и чужденци. През 2018 г. се засили негативното говорене спрямо жените, както и спрямо лицата с различна сексуална ориентация в контекста на кампанията срещу ратифицирането на Истанбулската конвенция.

Редица международни договори, практика и препоръки на международни органи и организации изискват държавите да се борят с речта на омраза, в някои случаи със средствата на наказателното право, тъй като тя представлява посегателство срещу човешкото достойнство, срещу демократичния правов ред и срещу правото на личен живот на засегнатите от нея лица. Някои международноправни актове дори изискват криминализиране на някои нейни форми. Тази борба по правило включва ограничаване на правото на свобода на изразяване, друго основно човешко право, което е на особена почит в либерално-демократичната общност. Как да се балансират тези два важни интереса? Това е въпрос, на който международната правозащитна общност, включително Европейският съд по правата на човека, все още не са предложили ясен отговор.

Най-съвременното и може би най-цялостно определение на речта на омраза на международно ниво е дадено в Обяснителния меморандум към Обща политическа препоръка № 15 на Европейската комисия срещу расизма и нетолерантността (ЕКРН). Според него:

„Речта на омраза […] включва използването на една или няколко изразни форми – а именно, проповядване, поощряване или подбуждане към унизяване, омраза или очерняне на лице или група лица, както и всякакъв тормоз, обида, негативно стереотипиране, стигматизация или заплахи по отношение на такова лице или лица и всякакво оправдаване на всички тези форми на изразяване, което се основава на непълен списък от личностни характеристики или статуси, включващи „раса“, цвят на кожата, език, религия или вяра, националност или национален или етнически произход, както и потекло, възраст, увреждане, пол, джендър, джендърна идентичност и сексуална ориентация.“

Определението обхваща широк спектър от изразни форми. Те трябва да се разбират не само от функционална гледна точка, като това, което предизвикват, но и от формална гледна точка – като обхващащи както изразни форми, пряко свързани със словото, така и такива, свързани с жестове, изображения, музика и др. В определението са включени и множество личностни характеристики. Това само по себе си поставя редица въпроси, свързани с равнопоставеността на формите и йерархията на характеристиките. Като се добавят и задълженията за криминализация, тези въпроси стават още повече.

Либералната демокрация, системата на обществен ред, основана върху идейния и политически плурализъм, управлението на мнозинството и гарантирането на основните човешки права и свободи, признава увреждащия ефект на речта на омраза и допуска ограничаването на други основни права, като свободата на изразяване, на мирно събрание, на сдружаване и на религия с цел ограничаване на тези ефекти върху човешката личност и нейното свободно развитие. Ничия свобода не може да се упражнява за сметка на свободата на другите. Жертвата на речта на омраза, дори когато не е спомената лично, следва да има право да бъде конституирана като пострадало лице в наказателно производство, както и на индивидуална жалба в друг тип производства срещу лица и групи, които са източници на подобна реч. Във всички случаи тя следва да има право на ефективно вътрешноправно средство за защита на накърнените си права.

Признавайки увреждащите ефекти на речта на омраза върху личното достойнство и върху правото на личен живот, както и дискриминационния характер на речта на омраза, заедно с това присъщите на зрялата демокрация толерантност, широта на възгледите и уважение към всички човешки права изискват диференциране на формите на социален контрол към всякакъв вид девиантно поведение, включително и към речта на омраза. Там, където необходим и достатъчен отговор на подобно поведение е простото извръщане на главата на другата страна или устна забележка, няма нужда да се прибягва към формалния социален контрол, още по-малко към наказателноправни санкции. Например, когато в компания на българи някой започне да говори „колко са крадливи циганите“. Международните стандарти за борба с речта на омраза изискват такива само там, където тя засяга ключова идентичност на пострадалия, както и когато речта на омраза е особено остра и вирулентна. Например, когато партиен лидер от парламентарната трибуна в пряко предаване по национална телевизия каже, че ромските жени са „с инстинкти на улични кучки“ и призове да им се спират детските надбавки. В избора на подходящо средство за борба с нея следва налагането на каквато и да било санкция или ограничение да се прецени с оглед на редица фактори, като например:

  • Характерът на направените изявления – дали те повдигат под някаква, макар и остра форма, въпроси от легитимен обществен интерес, или не отиват отвъд унизителното етикиране и стереотипиране на групи от хора заради някаква тяхна характеристика;
  • Степента, в която изявленията засягат достойнството и правата на лица от визираната група, което включва наред с другото и реалистична оценка на социалния статус на групата, нейната уязвимост, наличието на история на преследване и дискриминация на отделни нейни членове или на групата като цяло;
  • Статусът на говорителя в обществото – дали става дума примерно за маргинална обществена фигура, чиито речи са обичайно по-скоро обект на присмех, или за лице, което привлича към себе си определено обществено доверие и чиито слова се разпространяват сред широка аудитория;
  • Обхватът на речта на омраза – дали засегнатата аудитория е относително ограничена поради формите и средствата, чрез които речта на омраза се изразява, или тя е широка поради това, че тя е разпространена от популярни медии, изказана е от парламентарната трибуна така, че засегнатото лице или група няма как да не я възприемат;
  • Характерът и строгостта на наказанието, което законът предвижда като реакция на определени форми на речта на омраза. Следва винаги да се има предвид, че несъразмерното по строгостта си наказание може да съставлява нарушение на правото на свобода на изразяване на мнение, а когато то е прекомерно леко – да оставя у жертвите на конкретна реч на омраза и в обществото усещане за подценяване на нейната зловредност.

Във всички случаи когато възникне необходимост от санкциониране на речта на омраза е необходима преценка с оглед на специфичния контекст. Освен горните фактори, следва да се прецени и личностната характеристика, която тази реч е засегнала. Действащите международноправни стандарти когато става дума за санкциониране на речта на омраза със средствата на наказателното право понастоящем ограничават тези признаци до националност, раса, етническа принадлежност, религия и потекло. Тези са признаците, за които международната общност от една страна е въвела презумпция, че са елементи на ключовата идентичност на лицето или групата, чието засягане е особено болезнено, а, от друга, е приела, че са основа, която, когато е засегната по особено агресивен и вирулентен начин, може да породи сериозни нарушения на обществения ред, насилия и дори масови убийства, на каквито близката история на Европа и света стана нееднократно свидетел през миналия век. Не напразно най-тежкото от престъпленията, които системите на наказателно правосъдие са формулирали, геноцидът, се ограничава до тъкмо тези признаци.

Днес обаче този подход е остарял. Списъкът на признаците, за които следва да се въведе презумпция, че засягат ключова идентичност на хората, трябва да се разшири. Няма причина от него да се изключат например полът, сексуалната ориентация и джендърната идентичност. Нещо повече, това, дали една идентичност е ключова или не, следва да се преценява с оглед на специфичните обстоятелства на конкретния случай. Не може априори да се отхвърли възможността дори политическите убеждения, признак, спрямо който международното право по принцип допуска остри и обидни словесни атаки, в някои случаи да съставлява ключова идентичност на определено лице или група хора, която е толкова важна, колкото са религиозните убеждения или дори етническата принадлежност. Поради това законодателствата, които регламентират санкционирането на речта на омраза, следва да възприемат гъвкав подход при дефинирането и предоставянето на средства за защита.

Българското законодателство съдържа редица дефицити в регламентирането на наказателноправните санкции за престъпленията от омраза и речта на омраза. От една страна, то дава възможност за налагане на такива санкции дори когато речта на омраза не е изказана публично. От друга страна, то ограничава признаците, въз основа на които такава реч може да се санкционира, само до раса, народност, етническа принадлежност и религия. Липсва възможност за наказателноправна санкция за реч на омраза, основана на други признаци, свързани с ключови идентичности. Административноправните и гражданскоправните средства за защита допускат такава на много по-широки основания, посочени в Закона за защита от дискриминация. Но дори и там липсват такива признаци като джендърната идентичност и професионалната принадлежност. Българската наказателноправна доктрина третира престъпленията, свързани с реч на омраза, като „формални престъпления“, които се преследват само по общия ред и поради това не допуска конституиране на пострадало лице в такива случаи.

Още по-сериозен проблем е правоприлагането. Българската система на наказателно правораздаване, както и тази за защита от дискриминация, не разпознават речта на омраза, толерират агресивни расистки, ксенофобски и хомофобски подстрекателства, прилагат двоен стандарт към малцинствата и към мнозинството и с това допринасят за поддържането на отровна среда за уязвимите групи в българското общество. Медийната регулация на речта на омраза е оскъдна, прилага се крайно рядко и почти никога срещу хора на власт. В нарушение на член 4а от Международната конвенция за ликвидиране на всички форми на расова дискриминация българската държава финансира политически партии, които системно подбуждат към расова/етническа омраза и дискриминация.

Проблемите с правоприлагането рефлектират върху медийната среда, която, освободена от заплахата от санкции и ограничения, дава често трибуна на послания, подбуждащи към вражда, дискриминация и насилие по най-различни признаци. В още по-голяма степен това се отнася за множество интернет-базирани платформи, предоставящи на анонимни лица почти неограничена свобода на речта на омраза. Подобна обществена среда ограничава силно възможностите на либералното гражданско общество да се противопоставя на предубежденията и подстрекателствата. Нещо повече, негови представители са често охулвани и стигматизирани, а в някои случаи стават дори обект на безнаказани физически агресии.

Като либерална общност сме убедени в необходимостта от постигане на баланс при утвърждаването на две групи фундаментални човешки права в демократичното общество – правото на свободно изразяване на мнения, от една страна, и правото на защита от дискриминация, на личен живот, чест и достойнство – от друга. Отчитайки заедно с това, че присъщите на развитата демокрация толерантност, широта на възгледите и уважение към всички човешки права изискват диференциране на формите на социален и институционален контрол към всякакъв вид посегателства срещу тях, включително към речта на омраза, отправяме следните препоръки за активно гражданско и институционално противодействие по отношение на нея:

ПРЕПОРЪКИ ЗА ПРОТИВОПОСТАВЯНЕ НА РЕЧТА НА ОМРАЗА

  • Реформиране на българското законодателство чрез разширяване на признаците, обосноваващи санкциониране на речта на омраза по наказателноправен, административноправен и гражданскоправен ред и диференциране на санкциите според характера на признаците и степента на тяхното засягане;
  • Предприемане на действени наказателноправни мерки срещу публичното използване на речта на омраза, която представлява подбуждане към насилие, заплахи, вражда или дискриминация при условие, че нито една друга, по-малко ограничителна мярка не се е оказала ефективна, при уважаване на правото на свобода на изразяване;
  • Предоставяне на ефективни вътрешноправни средства за защита на жертвите срещу речта на омраза във всички видове производства, включително чрез конституирането им като пострадали в наказателни производства;
  • Осигуряване на ефективно прилагане на законодателството, свързано със санкционирането на речта на омраза в медиите от страна на медийните регулатори и насърчаване на механизмите за саморегулиране на медиите;
  • Подкрепа чрез изразяване на солидарност, консултиране и правна помощ на жертвите на речта на омраза;
  • Предприемане на мерки за осведомяване на обществото за вредите от речта на омраза, съдействие на интеркултурния диалог и борба с дезинформацията;
  • Разработване на специални образователни програми за деца и младежи, насочени към междукултурно общуване, толерантност и борба с предразсъдъците;
  • Прекратяване на финансовата подкрепа от страна на държавата на политически партии и организации, които използват речта на омраза или са неспособни да предприемат санкции за нейното използване от страна на техни членове;
  • Ратифициране от България на Допълнителния протокол към Конвенцията за киберпрестъпността на Съвета на Европа, както и на Протокол № 12 от Европейската конвенция за правата на човека;
  • Създаване на система за събиране на данни за речта на омраза, която да не се ограничава само до системата на наказателното правораздаване.
Rights and responsibilities in the Coronavirus pandemic

Rights and responsibilities in the Coronavirus pandemic

To protect our collective right to health in the current pandemic situation, we need to balance our individual rights with collective responsibilities.

By: Kathryn Sikkink


In order to fully implement human rights, we need to place more emphasis on the responsibility of all actors, and not just states, to take action together to make sure rights are enjoyed.

This argument from my newly published book: The Hidden Face of Rights: Toward a Politics of Responsibility, turns out to be particularly relevant to the coronavirus pandemic. Even if all governments were taking efficient action, but individuals didn’t also do their share by staying home and washing their hands, the crisis would not be averted. 

Building on the work of Iris Marion Young in her posthumous book, Responsibility for Justicein The Hidden Face of Rights, I argue that all actors socially connected to structural injustice and able to act, need to take action to address the injustice. One problem with the word responsibility is that people often use it in the common legal meaning focused on who is to blame or liable. This is what Iris Young has called backward-looking responsibility or the “liability model.” She focused on political responsibility that is forward-looking. This kind of responsibility asks not “who is to blame,” but “what should we do?” Forward-looking responsibility is necessary to address the Coronavirus pandemic and to think about what we should do in the world after the pandemic. I also draw on Max Weber’s idea of an ethic of responsibility in Politics as a Vocation to stress that it is not enough to act with good intentions. We also need to have done our research about the most effective way to act so that our actions have the impact we seek.

Even if all governments were taking efficient action, but individuals didn’t also do their share by staying home and washing their hands, the crisis would not be averted. 

This framework is useful in the context of the Coronavirus crisis because it involves both a range of rights and responsibilities of many actors. Our right to health, but also rights to liberty, freedom of movement, to education, to information, to food and shelter are all at stake. As countries ramp up exclusionary travel and border policies, some of these rights may be imperiled, and governments need to strike a balance between protecting health and respecting human rights, as the WHO Secretary General recognized in his briefing on March 12. A quarantine is a legitimate state policy in times of health emergencies, but the state must attend to the rights of individuals caught in the quarantine to adequate health care, food, and shelter. 

This balancing of rights is foreseen in the Universal Declaration of Human Rights (UDHR), which speaks of limiting rights to “respect the rights and freedoms of others” . The UDHR goes further, however, and recognizes that each of us has “duties to the community”, and its preamble calls on all of us to promote rights. The drafters were keen to highlight that realizing the full potential of the UDHR was a collective effort.

In order for everyone to enjoy these rights, all actors socially connected to this problem and able to act must practice responsibilities that are not always well defined. To protect our collective right to health, we may need to recognize that we have a right to freedom of movement, but also a responsibility not to travel in certain circumstances; a right to education, but a responsibility to accept that it may be suspended temporarily or delivered on-line. 

Global health governance institutions can provide a pathway to implement the human right to health.  International organizations, especially WHO, appear to have stepped up to this responsibility in impressive ways in recent weeks. I recommend anyone who wants to be well-informed in a way that both prevents panic and promotes action to spend time on the coronavirus part of the WHO website

In order for everyone to enjoy these rights, all actors socially connected to this problem and able to act must practice responsibilities that are not always well defined.

Some states are doing a far better job at exercising responsibility than others. The US case is especially worrisome, where CDC action has been hampered by the initial political instincts of the Trump administration to downplay the problem. In this context, one of the responsibilities I devote chapters to in my book—the responsibility to vote—becomes even more important. The dangers of this narcissistic nationalist leader hostile to science and facts could not be more apparent than in the case of a genuine international crisis when poor US leadership is literally a life and death issue.

But responsibilities do not stop with national governments—they also exist for state and municipal governments, health care institutions, the media, non-profits, universities, and down to the individual. At the individual level, our responsibilities in the face of the COVID-19 crisis include the responsibility to wash hands, to stay at home if we feel unwell, to cover mouths and noses when coughing or sneezing, but also to be informed and not to panic. Who would have thought that developing new norms about hand washing would become a global governance issue? Individual responsibilities may include such non-actions such as not hoarding basic goods. For example, most people don’t need face masks, and should leave them for those who are sick or are caring for sick people. But what is most important is that individuals don’t exercise their responsibilities in an isolated manner, but in coordination with institutions and social connection with others, even as we provide the “social distance” (1 meter) necessary to limit transmission of the disease.

It is a persistent but somewhat troubling finding of international relations theory that change in on ideas and institutions is more likely to occur in the wake of crisis. This crisis is already yielding a nationalist response, with the US suspending all travel from Europe to the United States for 30 daysa policy European officials said was taken unilaterally and without any consultation. But a forward-looking rights and responsibilities approach suggests we need more well-coordinated national and international responses. More and better global governance is necessary for solving the COVID-19 crisis and the economic recession that could grow out of it.   Our biggest responsibility may be to figure out how to convert this crisis into a step forward for global governance rather than a step away from it.


Photo: Nathan Dumlao/Unsplash

ORIGINALLY PUBLISHED in OpenGlobalRights on March 16, 2020

Kathryn Sikkink is a Regents Professor Emerita at the University of Minnesota and the Ryan Family Professor of Human Rights Policy at the Harvard Kennedy School.

Панелна дискусия на тема „Престъпленията от омраза и речта на омраза“ съвместно с Хелсиншки комитет за човекови права на Република Македонија

Панелна дискусия на тема „Престъпленията от омраза и речта на омраза“ съвместно с Хелсиншки комитет за човекови права на Република Македонија

ПРЕССЪОБЩЕНИЕ 10.03.2020 г.

На Българска общност за либерална демокрация (БОЛД)

БОЛД – гражданска инициатива на Българския хелзинкски комитет, съвместно с Хелсиншки комитет за човекови права на Република Македонија, организира панелна дискусия на тема:

„Престъпленията от омраза и речта на омраза“

Събитието ще се проведе в Хотел Централ София, зала „Средец“ на ул. „Христо Ботев” № 52 на 20 март 2020 г. от 09:30 до 12:30 ч.

През последните години България бе нееднократно критикувана от редица международни органи и институции за защита на правата на човека заради широко разпространеното и безнаказано извършване на престъпления, мотивирани от предразсъдъци, известни още като престъпления от омраза, както и за неоправданото толериране на речта на омраза, засягаща различни уязвими групи в българското общество.

Редица международни договори, практика и препоръки на международни органи и организации изискват държавите да се борят с речта на омраза, в някои случаи със средствата на наказателното право, тъй като тя представлява посегателство срещу човешкото достойнство, срещу демократичния правов ред и срещу правото на личен живот на засегнатите от нея лица. Някои международноправни актове дори изискват криминализиране на някои нейни форми. Тази борба по правило включва ограничаване на правото на свобода на изразяване, друго основно човешко право, което е на особена почит в либерално-демократичната общност. Как да се балансират тези два важни интереса? Това е въпрос, на който международната правозащитна общност, включително Европейският съд по правата на човека, все още не са предложили ясен отговор.

Проблемите с правоприлагането рефлектират върху медийната среда, която, освободена от заплахата от санкции и ограничения, дава често трибуна на послания, подбуждащи към омраза, дискриминация и насилие по най-различни признаци. Подобна обществена среда ограничава силно възможностите на либералното гражданско общество да се противопоставя на предубежденията и подстрекателствата. Нещо повече, негови представители са често охулвани и стигматизирани, а в някои случаи стават дори обект на безнаказани физически агресии.

Членове на БОЛД подготвят позиция по темата „Речта на омраза“ в платформата за дискусии и вземане на решения, която ще бъде публикувана публично съвсем скоро.

Програма

9:30 – Регистрация с кафе и Войводиново 360 VR

10:00 – 10:20 д-р Димитрина Петрова, председател на Инициативния комитет, БОЛД и модератор на събитието – Откриване и встъпителни думи

10:20 – 10:40 д-р Красимир Кънев, председател на Български хелзинкски комитет – „Речта на омраза“

10:40 – 11:00 Уранија Пировска, председател на Хелсиншки комитет за човекови права на Република Македонија – „Национални механизми за превенция на речта на омразата и преглед на престъпленията от омраза в Македония”

11:00 – 11:20 Боян Захариев, директор на програмa Управление и публични политики в институт Отворено общество –  „Заразяване с омраза – проучвания на разпространението на враждебна реч в България“

11:20 – 11:40 Александар Јованоски, Хелсиншки комитет за човекови права на Република Македонија – „Резултати от националния мониторинг на речта на омразата в социалните медии”

11:40 – 12:00 Милена Димитрова, журналист, граждански активист – „Публичност и прозрачност vs омразата“

12:00 – 12:30 Въпроси и отговори, дискусия с публиката. Закриване.

To Protect Democracy, Reform It

To Protect Democracy, Reform It

Feb 26, 2020 ANDRÉS VELASCO

LONDON – Democracy may be “the worst form of Government except for all those other forms that have been tried from time to time,” as Winston Churchill famously said, but that does not mean democracy is good enough. Voters know it, and they are as mad as hell about it.

According to the most recent Pew Global Attitudes Survey, an average of 51% of citizens in 27 countries surveyed report being dissatisfied with democracy, while 45% are satisfied. If that 51% does not seem high to you, note that the figure is 55% in Britain, 56% in Japan, 58% in the United States, 60% in Nigeria, 63% in Argentina, 64% in South Africa, 70% in Italy, 81% in Spain, 83% in Brazil, and 85% in Mexico. This sentiment is not unique to one social group. Men and women, young and old, rich and poor, highly educated and not, report being disappointed by democratic performance.

That should not come as a surprise. In the past 250 years, almost every human endeavor has changed beyond recognition – except democracy. We vote every four or so years for candidates about whom we know little (and we do so in person, often with paper and pencil!). This process is mediated by political parties, which are often less than fully democratic themselves. We elect large groups of peoples known as parliamentarians, who meet in ornate chambers and, following arcane rules, discuss at length and with great showmanship subjects they understand only superficially. Sparks fly, yet little illumination occurs. Many social and economic problems remain unaddressed. Four or five years later, the cycle starts again.

Since democracy began taking root in Western countries after the American and French revolutions, innovations have been few and far between. Direct citizen consultation or participation, as in ancient Athens? Not really. Systematic expert input into highly complex and technical discussions? Very seldom. Intensive use of technology to expedite the process? Thanks, but no thanks. No wonder today’s young people, weaned on the immediacy and the results-now culture of the digital era, are skeptical of representative democracy.

The list of imaginable reforms to democratic practice is as long as it is challenging. Some of the necessary changes, like reducing the role of money in campaigns, are obvious. Others veer toward the adventurous. Referenda are unsuited to complex issues that do not lend themselves to a yes-or-no answer (think Brexit), but could we not move toward more direct democracy at the local level, where voters are well informed about the issues – build a park here, re-route a highway there – at stake?

Perhaps we could use technology to move from voting every four years with little information to voting more often with better information. Or we could combat lack of interest and low citizen turnout by making votes tradable – not for money but for other votes, so that you can vote twice next month in that referendum you really care about. Alternatively, votes could be storable, allowing voters to cast more than one in elections they feel strongly about.

The rules of democracy matter, but elected politicians matter just as much – and they too are thoroughly discredited. In the same Pew report, an average of 54% of respondents said that politicians in their country are corrupt, and only 35% said that elected officials care what ordinary people think.

Some of those politicians are discredited because their sins are so glaring. As Fernando Henrique Cardoso of Brazil put it in 2018, “Of the four presidents elected after the 1988 Constitution took effect, two were impeached, one is in jail for corruption and the other is me.” No wonder that some Brazilians report feeling nostalgic for their country’s repressive military dictatorship. Those same Brazilians voted to elect Jair Bolsonaro, a populist who has insulted women, black people, and gays.

But the problem is bigger than just a few bad apples. In his famous essay “Politics as a Vocation,” Max Weber warned that a key risk for modern democracy was that a political class would arise, disconnected from voters. Such a political class did indeed emerge, and now voters are revolting against it.

Political parties are a case in point. Once upon a time, they had roots in society. Conservative parties were linked to various churches, neighborhood clubs, and business associations. Socialist parties had their base in the trade unions and what was once called the industrial proletariat. Today, those institutions are fewer and weaker, and so are political parties. One political scientist has called today’s parties “hydroponic” – floating above society but with no roots in it.

That is why nowadays conventional political parties tend to have leaders who themselves hail from the well-heeled professions, the upper echelons of universities, or from successful businesses whose founders have acquired the financial stability needed to be able to devote themselves to politics. The potential for a fundamental disconnect with voters is huge.

And the arrogance of that political class has not helped: just think of Hillary Clinton describing Trump voters as a “basket of deplorables.” The standard refrain is that citizens vote for that politician with whom they would like to have a beer. But rather than sharing a drink with the average voter, leading politicians spend too much of their time with others like themselves —bankers, businesspeople, top civil servants, and high-flying academics. To ascertain which politicians can be successful today, Yascha Mounk calls for a “reverse beer test”: it is not that voters prefer the candidate they would rather have a beer with; they prefer the candidate who would rather have a beer with them. Too many democratic politicians fail this test.

Anti-establishment voting has the name of the game in many recent elections. Fury against traditional politicians caused the failure of Germán Vargas Lleras and Geraldo Alckmin, the “safe” establishment candidates in the 2018 Colombian and Brazilian elections. Each had the support of the local business community and the traditional media. Both went home after disastrous results in the first round of voting. Anti-establishment rage also doomed Hillary Clinton’s campaign and brought about the current populist government in Italy. And it could also be behind the dismal primary performance so far of Joseph Biden, the establishment candidate par excellence.

And of course, the hyper-charged environment of social media, with its echo chambers, makes the job of anti-establishment populists much easier. Want to discredit a candidate for office in five minutes? Post a picture of him or her riding in the first-class section of a plane or in the back of a shiny black car. The picture will be re-transmitted tens of thousands of times, collecting many comments along the way. Not one of the comments will be kind.

The message is clear: dissatisfaction with democracy is the perfect breeding ground for authoritarian populists. Strongmen, whether actual or potential, have little vested interest in democratic reform. Liberal democrats do. They should be the ones leading the charge.

Source: https://www.project-syndicate.org/

Трилогията „Социалната война“ от Генка Шикерова

Трилогията „Социалната война“ от Генка Шикерова

„Децата на Норвегия“ e първата част от документалната поредица на Генка Шикерова
„Пропагандата“ e втората част от документалната поредица на Генка Шикерова
„Българи в Норвегия“ е третата част от документалната поредица на Генка Шикерова
Снимка: Скрийншот от youtube видеата
Опровержение на фалшива новина

Опровержение на фалшива новина

Публикувана на български и руски език статия, озаглавена „Българският хелзинкски комитет иска да забрани на родителите да възпитават децата си”, съдържа невярна информация и напълно подвежда читателите. И заглавието, и твърденията в материала противоречат с позицията, зад която членове на БХК, както и на БОЛД, застават и която беше подробно изказана и дискутирана по време на събитието „Семейството в демократичното общество. Могат ли правата на децата да бъдат в разрез с правата на неговото семейство”.


Събитието на БОЛД на 31.01.2020 г. даде трибуна на представители на правозащитната общност, представители на организаторите на протестите против Стратегията за детето и Закона за социалните услуги, както и на обикновени граждани и загрижени родители. Именно там и тогава започна уникален и градивен диалог с представители на протестиращите срещу промените в закона за социалните услуги и Стратегията за детето. А по този начин се постави и основата на конструктивно общуване към подобряване на политиките за закрила на детето и семейството.


Посочените цитати от изказванията на проф. Антоний Тодоров, участник в панелната дискусия по темата, са некоректно представени, извадени от контекста на изказаното, което ясно може да се разбере от пълния запис на панелната дискусия. Проф. Тодоров не е твърдял нищо подобно на това, което съобщава кореспондентът на ИА Красная весна и което сочи сензационното заглавие на материала – че трябвало „да се забрани на родителите да възпитават децата си“. Той обосноваваше тезата, че не само семейството има отговорности за възпитанието на децата.


Мнението ни е, че публикуваните материали в сайтовете Да спасим децата на България, Родительское Всероссийское Сопротивление (РВС), Яндекс и ИА Красная Весна са в разрез с журналистическите принципи за достоверно поднасяне на информацията и съобразяване с нейната точност и обективност. Не можем да подминем също публикуваното провокиращо и откровено невярно твърдение „Шокираща е наглостта на либералите да наричат всички останали невежи и необразовани”, за което приканваме автора на текста да представи доказателства, подкрепящи думите му. Липсата на името му ни спира да се обърнем към него лично.

Бърза справка в интернет води до множество руски и български сайтове и фейсбук групи, които са разпространили текста.
Ето и някои от тях:

Статия в ИА Красная Весна – https://rossaprimavera.ru/news/18b790bb

Статия в Да спасим децата на България – https://www.daspasimdecatanabulgaria.org/the-bulgarian-helsinki-committee-wants-to-ban-parents-from-raising-their-children/

Статия в Родительское Всероссийское Сопротивление (РВС) – http://rvs.su/novosti/2020/helsinkskiy-komitet-v-bolgarii-hochet-zapretit-roditelyam-vospityvat-detey?fbclid=IwAR0AcgAWpgmLDy2gnb5ogwaOrFXYBw5u4TISkjbU1FJqSlz8FwXUZTq5EXM

Статия в Яндекс – https://yandex.fr/news/story/KHelsinkskij_komitet_v_Bolgarii_khochet_zapretit_roditelyam_vospityvat_detej–6960494ec370ce0ba432882693a4afd1?lr=143&stid=kqpi&persistent_id=86937084&lang=ruuk&rubric=Bulgaria&from=story

Димитрина Петрова: Шокиращо е невежеството по правата на човека и бездействието на държавата

Димитрина Петрова: Шокиращо е невежеството по правата на човека и бездействието на държавата

Интервю на Димитрина Петрова от БОЛД с Видка Атанасова от Дневник. Източник – Дневник

Стратегията за детето урежда защитата на децата в риск, но от около година настъпи масова психоза сред родители заради неверни твърдения, че тази стратегия цели обратното, и дори се е стигна до абсурдни тези, че има организиран трафик на български деца към Норвегия, за което се винят неправителствени организации, които на практика защитават децата от насилие вкъщи.

За разговор по темата „Дневник“ потърси д-р Димитрина Петрова, инициатор и представител на Българска общност за либерална демокрация (БОЛД) – една нова инициатива на Българския хелзинкски комитет, която си поставя за цел да увеличи обществената подкрепа за демокрацията, правата на човека и основните свободи.

Тя ще е един от участниците в предстоящата утре дискусия „Семейството в демократичното общество: Могат ли правата на детето да са в разрез с правата на неговото семейство?“, организирана от БОЛД, която е част от започващата кампания на организацията по темата за закрилата на детето и семейството. БОЛД кани граждани, представители на граждански организации, инициативи, движения и заинтересовани медии да присъстват на събитието, повече за него – тук.

Как си обяснявате тази истерия сред хората? Дали има организирана кампания за насаждане на тези страхове? Кой я организира и има интерес от това да липсват социални услуги, защитаващи детето?

– Противниците на Националната стратегия за детето са облагодетелствани от няколко паралелни процеса и обстоятелства, които взаимно се усилват поради своята едновременност. Първо, тяхната кауза е вписана в течаща в момента глобална кампания на културния консерватизъм, която на свой ред е един от аспектите на започналото преди десетина години глобално настъпление срещу либерално-демократичните ценности, включително правата на човека и равнопоставеността на половете. В много страни, подобно на България, в момента тази кампания се провежда от силни граждански движения, излизащи под знамето на защита на „семейните ценности“.

Второ, самата тема за детето и семейството е извънредно удобен вход за разпространение и утвърждаване на традиционалистки нагласи, защото е лесно комуникируема под формата на емоционални разкази, чиито послания са по-лесни за възприемане в сравнение с малко по-абстрактните послания на правозащитниците. Какво по-тревожно послание от заплахата да изгубиш детето си? То възбужда първосигнални рефлекси и хората се хвърлят с главата напред в такава кауза, без много да се замислят.

Трето, глобалните идеологически процеси по такава чувствителна тема попадат върху благодатната историческа почва на дълбок патриархален манталитет, характерен за балканите, който само повърхностно е засегнат от комунистически и либерални набраздявания.

Най-сетне, четвърто, но най-важно – в случая с протестите против Националната стратегия за детето главен фактор е тяхната добра комуникационна стратегия, грамотна организация и успешно насочване на гражданска енергия. Въпросът кой стои зад всичко това няма прост отговор. Но аз си направих труда да проследя някои от директните заемки на идеи и дори текстове и стигнах до определени източници, например глобалната мрежа от организации за защита на семейството и семейните ценности, в която едни от най-силните идеологически участници са от Русия и САЩ.

Има ли връзка с кампанията срещу Истанбулската конвенция, която се опитваше да въведе мерки срещу домашното насилие срещу жени?

– Да, има. И двете кампании, а към тях сега трябва да добавим и кампанията за отмяна на приетия, но още не влязъл в сила Закон за социалните услуги, са проявления на културен консерватизъм и засягат типични теми от съвременната глобална война на култури. В България спектърът на участниците в тези движения е сложен. В единия му край са съзнателни привърженици на антилиберални идеологии от рода на руския православно-евразийски консерватизъм на Изборския клуб (представен и под името „Институт за динамичен консерватизъм“, създаден от руски консервативни политици, учени, публицисти и духовници – бел. ред.) и някои западни религиозно-консервативни движения, а в другия – обикновени хора, особено родители, които са били манипулирани да повярват, че правата на децата и правата на жените противоречат на семейните ценности.

Трябва ли държавата да заеме по-категорична роля в успокояване на населението, с разяснителна информационна кампания например?

– Да, трябва. Във всички случаи на остра атака срещу правата на жената и детето и срещу демократични граждански организации през последните десетина години правителството на ГЕРБ и неговите партньори уж пазеше мълчание, но същевременно предприемаше регресивни действия по посока на задоволяване исканията на ултраконсервативните движения. Така стана и с Истанбулската конвенция, и с Националната стратегия за детето, и със Закона за социалните услуги.

Държавата има задължението да уважава, защитава и реализира правата на човека, включително на детето. Като основен носител на задължения за реализиране на правата на детето държавата трябва и да се грижи за това образованието по тези правата на детето и правата на човека изобщо да са на съвременно равнище. Като човек, който се връща в България след повече от 20 години, мен ме шокира невероятно силното масово невежество по правата на човека и бездействието на държавата в тази област. Работила съм в много страни по света, но рядко съм срещала такава степен на непознаване на основни правозащитни принципи. Ето например твърдението, че детето не трябвало да бъде субект на права. Потресаващо!

Важни ли са социалните услуги, които в момента следят за правата на детето в семейството? Вършат ли си работата? Има ли нужда от неправителствени организации в сектора?

– Разбира се, се социалните услуги са важни. Вършат си работата, колкото могат, понякога не много добре, но вината не е в самите тях, а в отчайващата липса на политическо внимание към тях. Социалните работници са почти на дъното на социалната пирамида и текучеството сред тях е много голямо. Да, има нужда от неправителствени организации в сектора. Без тях бихме се върнали към безумията на комунистическото централно планиране без никакви корективи от гражданското общество, основани на инициатива, иновативност и гъвкавост в посрещането на потребности.

Хората, които искат да изтикат неправителствените организации от сектора на социални услуги, не забелязват, че хем ги е страх от държавата (защото единствено държавни органи по закрила могат да извеждат деца от семействата им, никога неправителствените организации), хем искат всички услуги да са в ръцете на държавата. Пак ли трябва да започваме да разясняваме ролята на гражданското общество като гарант срещу държавни злоупотреби? В коя година живеем?

Има ли нужда от законодателни промени и в каква насока?

– Да, има. Те са в Закона за социалните услуги. Надявам се разумът да победи и законът да влезе в сила.

Източникhttps://www.dnevnik.bg/intervju/2020/01/30/4022993_dimitrina_petrova_shokirashto_e_nevejestvoto_po/?ref=home_layer2&fbclid=IwAR1EoV6tOJ5H1WjmPt0Gs48UIbDTlrfDnvkdOEtQHEw8MRSDKQFczxAfsZ8

ПОЗИЦИЯ НА БОЛД ЗА СЕМЕЙСТВОТО: Защита и подкрепа на семейството и децата в демократичното общество

ПОЗИЦИЯ НА БОЛД ЗА СЕМЕЙСТВОТО: Защита и подкрепа на семейството и децата в демократичното общество

ПОЗИЦИЯ НА БОЛД ЗА СЕМЕЙСТВОТО: Защита и подкрепа на семейството и децата в демократичното общество

Българска общност за либерална демокрация (БОЛД) е обединение на граждани, които имат за цел да увеличат обществената подкрепа за демокрацията, правата на човека и основните свободи, и да спомогнат за консолидиране на либералната демокрация в България. С тази своя Позиция БОЛД участва във формирането на обществени нагласи и публични политики в сферата на семейството и политиките по отношение на семейството и децата.

Контекст

В последно време в нашата страна се развива дискурс за семейството и семейните ценности, доминиран от културен консерватизъм. Той е част от глобална кампания срещу либерално-демократичните идеи, включително правата на човека и равнопоставеността на половете. В много страни, подобно на България, в момента тази кампания се провежда от силни граждански движения, излизащи под знамето на защита на „семейните ценности“. Техните идеи са вписани в развиващи се напоследък нови десни традиционалистки идеологии.  

В България спектърът на участниците в тези движения е сложен. В единия му край са съзнателни привърженици на антилиберални идеологии от рода на руския православно-евразийски консерватизъм на Изборския клуб и някои американски религиозно-консервативни движения, а в другия – обикновени хора, особено родители, които са били манипулирани да повярват, че правата на децата и правата на жените противоречат на семейните ценности. В платформите на тези движения правата на детето и на жената или се отхвърлят, като уж натрапени отвън, подривни либерални измислици, или се признават на думи, но същевременно над тях се поставят правата и ценностите на семейството. Разчитайки на атавистичния страх на всеки родител да не изгуби децата си, у нас се разпространиха необосновани слухове, че системата на социалните услуги заплашвала да отнеме децата от техните родители, и че най-голямата заплаха идвала от неправителствени организации, движени от чужди интереси. През октомври 2019 г. дори се стигна до пароксизма родители в множество селища на Сливенска и Ямболска области да не пускат децата си на училище от страх, че ще им бъдат взети от „социалните“.

Във всички случаи на остра атака срещу правата на жената и детето и срещу демократични граждански организации през последните десетина години правителството на ГЕРБ и неговите партньори запази мълчание, но същевременно предприе регресивни действия по посока на задоволяване исканията на ултра-консервативните движения. Главната опозиционна партия, БСП, най-често подкрепяше тези действия и в много случаи заемаше още по-ретроградни позиции. Така, още през 2012 г. под натиск беше оттеглен проект на Закон за детето, който имаше за цел да въведе в пълна степен Конвенцията на ООН за правата на детето в българското законодателство. От години е спряна работата по нов закон за детското правосъдие, който да замени анахроничния сегашен Закон за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните, който е в сила от 1958 г. и е изцяло в противоречие с базови международни стандарти. През 2018 г. поведението на правителството доведе до отхвърляне на Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие (Истанбулската конвенция), а през 2019 г. бе отхвърлена и Националната стратегия за детето. През декември 2019 г. се отложи влизането в сила на Закона за социалните услуги, под силен натиск от страна на ултра-консервативни граждански обединения. Атакувани са легитимността и ролята на гражданските организации с нестопанска цел в защитата на правата на човека, и има искания да се забрани на неправителствени организации да доставят социални услуги.

В този контекст, БОЛД заявява своята подкрепа за съвкупност от принципи, върху които следва да се основават законодателството и политиките за семейството в демократичното общество.

Основни принципи за семейството в демократичното общество

  1. Семейството е основна структурна единица на обществото и среда, в която се реализират правата на човека, включително правата на детето.
  2. Семейството съществува в многообразни, исторически променящи се форми и има разнообразни функции. Семейството може да се състои от брачни двойки с или без деца; двойки във фактическо съжителство и техни деца; самотни родители и децата им; семейства, оглавявани от, или включващи баби и дядовци; по-големи деца, грижещи се за по-малки братя и сестри; регистрирани партньорства с или без деца; еднополови партньори и техните деца, и др.
  3. Съгласно Конституцията, държавата трябва да прилага светски подход към регулирането на обществените отношения, включително по въпросите на семейната политика. Тя трябва да признава, уважава и подкрепя многообразието от форми на семейството в днешната социална реалност и  правото на хората да живеят в такива семейства, каквито самите те желаят да създават. Държавата трябва да противостои твърдо на опитите на едни или други консервативни организации да налагат задължително разбиране на семейството като „традиционно семейство“, което по някакъв начин стои над правата на детето или на жените.
  4. Добро е онова семейство, което е положителен фактор за зачитането и реализирането на правата на човека. Държавата е длъжна да гарантира защита на правата на всички членове на семейството, включително когато  те се нарушават от членове на самото семейство.
  5. Членовете на семейството, включително децата, имат равни права независимо от техния пол, етническа или религиозна принадлежност, увреждане, сексуална ориентация, възраст или други признаци, по които законът защитава от дискриминация.
  6. Децата имат редица особени права, признати в Конвенцията за правата на детето на ООН, Конституцията на Република България и българския Закон за закрила на детето. Всяко отхвърляне на принципа, че детето е субект на права, е в дълбоко противоречие с основните положения на правата на човека. Законът трябва да отчита и динамично развиващия се капацитет на децата и младежите да вземат решения, които ги засягат. Участието на детето, по начин, съобразен с неговата възраст и зрелост, е основен принцип на съвременните политики за детето.
  7. Не трябва да се допуска или толерира насилие в семейството в никаква форма – физическо, сексуално, психическо или емоционално. Освен че е нарушение на правата на човека, насилието е сред най-сериозните фактори за разрушаването на семейството. Опазването на семейството минава през превенцията на насилието. Насилието сериозно вреди върху развитието на детето. Държавата трябва да гарантира правото на свобода от всички форми на домашно насилие и да има ефективни механизми както за превенция на насилието в семейна среда, така и за адресирането му, когато то се случва. Образованието по въпроси, свързани със свободата от насилие, трябва да бъде част от задължителните учебни програми.
  8. Законът и политиките, свързани с регулиране и подкрепа на семейството, не могат да нарушават сексуалните и репродуктивните права на всеки човек, включително правото на жената да избира колко деца да има и кога, утвърдено в Конвенцията на ООН за елиминиране на всички форми на дискриминация срещу жените. Принудителната стерилизация и принудителната бременност са престъпления. Образованието по сексуални и репродуктивни теми следва да има задължително място в училищните учебни програми и да е съобразено с възрастта на детето.
  9. За пълното и хармонично развитие на личността на детето то трябва да расте в семейна среда, в атмосфера на  щастие, любов и разбирателство. Това е една от причините, поради които държавата трябва да изгради всеобхватна система за подкрепа на семейството.
  10. Родителите имат право да възпитават децата си както намерят за добре, но без да нарушават правата и достойнството им. Те трябва да имат достъп до подкрепа от страна на държавата при упражняването на родителската си функция, когато имат нужда от такава подкрепа.
  11. Извеждането на дете от родното му семейство и настаняването му в алтернативна грижа е крайна мярка на закрила, която може да се прилага само когато всички други действия за подкрепа на родното  семейство са изчерпани, и за възможно най-кратък период от време. Усилията на системата за закрила следва да са насочени към реинтеграция на детето в неговото родно семейство, освен когато това не е в интерес на детето. Вътре в системата на алтернативна грижа настаняването на детето следва да се базира на принципа на най-добрия интерес на детето, а последният се разбира като създаване на среда, възможно най-близка до семейната.

Коментари на принципите

Традиционното семейство и съвременната реалност. Множество граждански движения и организации напоследък превъзнасят достойнствата на „традиционното бългаско семейство“. Например Светият Синод на Българската православна църква изразява широко споделен ултра-консервативен възглед, когато казва: „В продължение на години се осъществява подмяна на християнските ценности чрез въплъщаване в законодателството на идеи, които не са част от душевността на българина, от българската народопсихология и традиции, и са в конфликт с устоите на православната ни вяра.“[1]   Но в действителност това е призив да се отрекат и подменят демократичните ценности, отразени в Конституцията по силата на направения преди 30 години политически избор от българския народ – изборът на светска държава с либерално-демократична политическа система. Какви са тези „християнски ценности“ на традиционното семейство? От една страна, християнските ценности на милосърдието, любовта, грижата за ближния, подобно на ценностите на много други религии, са съвместими с демократичните ценности. От друга страна обаче, традиционното българско семейство в продължение на векове е било патриархално, поставяло е жената в подчинено положение на мъжа, и тя е трябвало да си знае мястото на домакиня и майка. А с детето бащата е можел да прави, каквото си пожелае – да му налага строги физически наказания, да го дава чирак още от най-ранна възраст, да го спира от училище, а ако детето е момиче, да го омъжва против волята му още в пубертетна възраст и да не му позволява да получи образование или професия. Отнело е много време и борба на много поколения, за да се стигне до постепенното утвърждаване на равнопоставеност на жената и мъжа, както и до признаване правото на детето да бъде носител на граждански, политически, социални, икономически и културни права. Традиционалистите искат да ни върнат към уж доброто старо време на българската традиция, а в действителност – към деградиращите човешкото достойнство патриархални нрави от пред-модерната ера.

Ако това е „традиционното семейство“, ние го отхвърляме. Щастливото семейство се състои от равноправни членове, а правата на всеки от тях се уважават и спазват, включително правата на детето. Може да има специфични семейни роли, които всяко семейство само си определя, но като се изключат раждането и кърменето, няма друга свързана със семейния живот дейност, в която мъжът и жената да не могат свободно да избират своите роли. Таткото може да сменя памперси. Майката може да поправя повредения бойлер. А детето не е собственост на родителите си и има свои неотменими права: то не може да бъде малтретирано, омъжвано насила, спирано от училище или принуждавано да работи в ущърб на своето здраве и пълноценно развитие. В 20-ти век модерните държави въведоха механизми на закрила от подобни нарушения на правата на детето.

Консервативно-традиционалисткият подход всъщност не работи за запазване и разцвет на семейството. Насилието във всичките му форми, авторитарното възпитание на децата, основано на наказания, принуда и вменяване на вина, водят до разделяне на семействата, докато здравите и устойчиви семейства се градят върху любов, взаимно уважение и зачитане на свободата на всеки в семейството.

Според социологически изследвания, в българското общество днес преобладават традиционни нагласи по отношение на семейството, ролята на жената и възпитанието на децата. Политиките за семейството към момента не са успели да повлияят съществено на тези нагласи. Те не са имали и възпиращо въздействие върху демографския срив. Критерий за успех на политиките в подкрепа на семейството са по-висока раждаемост и по-малко разпадащи се семейства, но това изисква обърнатост напред към бъдещето, а не опити да се реставрира някаква несъществуваща в историята идилия на т.нар. „традиционно семейство“.  При това голям брой деца се отглеждат в семейства, в които няма сключен брак – което по никакъв начин не прави тези семейства по-зле поставени да полагат грижи за децата си.

Равноправие: В днешна България разбирането на правата на човека, особено на това какво означава „равни права“ и какво е „дискриминация“, е извънредно слабо и много далеч от достигнатите международни стандарти. Необходима е повече работа от страна на държавата с помощта на експерти и професионални правозащитни организации с цел да се създаде по-добро разбиране на равните права. Например, много хора не разбират как така децата имат равни права с родителите си: та нали правото на свободно изразяване на детето трябва да е съобразно с неговата възраст и степен на зрелост? Подобно недоразумение идва от едно много остаряло разбиране на равните права като еднакви. Но в концептуалната рамка на всички съвременни законодателства и на цялата юриспруденция на международни трибунали е залегнало разбирането на равенството на правата според класическия Аристотелов принцип: равенството предполага третиране на еднаквите еднакво и на нееднаквите различно (вж. напр. делото на Европейския съд по правата на човека Тлименос против Гърция). Ако родителят и детето не са в еднакво положение, това те да се третират еднакво би представлявало дискриминация. Съответно детето има не по-малко право на изразяване от родителите си, и всеки, който се е грижил за дете знае колко богат набор от средства за изразяване притежава дори едно бебе, което още не се е научило да говори.

Един ключов елемент на продължаващото фактическо неравноправие в семейството е тежестта на неплатени и неоценени отговорности за грижа спрямо членове на семейството. Носени предимно от жените, тези отговорности могат да препятстват способността им да участват в образователни, трудови и други дейности наравно с мъжете. Затова жените са икономически и социално неравнопоставени и в семейството, и в общността, и са в по-висок риск от бедност.

Защита от насилие: Семействата могат да бъдат опасни места за децата или други техни членове, когато те стават жертви на насилие, включително вредни традиционни практики като детски или принудителен брак, както и възпитателни практики, свързани с тежки телесни наказания. Това е една от причините, поради които чл. 19 параграф 1 от Конвенцията за правата на детето задължава държавите да вземат всички подходящи мерки за защита на децата от всички форми на физическо или психическо насилие, увреждане или злоупотреба, включително сексуална, както и от неглижиране.

Социални услуги: Системата на социалните услуги трябва да подкрепя семейството, на основата на принципите, формулирани в Доброволната европейска рамка за качество на социалните услуги: по-добър достъп до услугите, в съответствие с потребностите и демографския профил на населението; индивидуализиране на подкрепата – наличие на общодостъпни и специализирани услуги, според индивидуалните потребности; интегриран подход в предоставянето; ефективност– социалните услуги да намират добро решение за човека, за да може да се преодолее социалното изключване, да бъдат защитени правата му и да се повиши качеството му на живот; гъвкавост, прозрачност и ефикасност при използване на публичния ресурс.

Деинституционализация: Това е процес, който не се ограничава само до закриване на големите резидентни институции. Но българското правителство се задоволи с именно такова разбиране. То закри голяма част от тях, като на тяхно място създаде голям брой Центрове за настаняване от семеен тип. Но както пояснява Комитетът на ООН за правата на хората с увреждания, „Големи или малки, груповите домове са особено опасни за децата, за които няма по-добра среда от семейната, призвана да отговори на потребностите им в процеса на израстване. Институциите от „семеен тип“ са все така институции и не могат да заместят семейната грижа.“Работата по подкрепа на семействата за предотвратяване разделянето на децата от техните родители трябва да е ключова част от процеса на деинституционализация, така както и подкрепата за децата и младежите, напускащи грижа, и за специалистите, които работят с децата и родителите. Същото се отнася и за подкрепа на семейства, които се грижат за възрастни лица с увреждания. Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания (КПХУ), ратифицирана от България през 2012 г., защитава правото на всички хора с увреждания да живеят в общността (Член 19), а по отношение на децата това право се тълкува от Комитета на КПХУ като право да растат в семейство (Общ коментар №5 (2017) за независим живот и включване в общността, U.N. Doc. CRPD/C/GC/5 (27.10.2017 г.), параграф 37). Държавата трябва да създаде система за подкрепа в общността, ранна детска интервенция, приобщаващо образование и преход към независим живот, които биха помогнали на децата с увреждания да останат в своите семейства.

Препоръки

Дефиниции: Критиците на законодателството, свързано със закрилата на детето, посочват, че дефиниции на основни понятия като „насилие“, „физическо насилие“, „психическо насилие“, „пренебрегване“ и др. се дават в подзаконов нормативен акт – допълнителна разпоредба на Правилника за прилагане на Закона за закрила на детето, което според тях противоречи на основни принципи на правовата държава. Освен това дефинициите според тях са твърде широки и неясни, което отваря врата за злоупотреби при решаване дали дадено дете е в риск, и това води до страхове, че могат да се отнемат необосновано деца от родителите им. Тези страхове следва да бъдат адекватно адресирани. Препоръчваме преразглеждане на основните дефиниции с цел да се стесни и уточни значението на термините, а самите дефиниции да бъдат включени в законите, които се градят върху тях.

Защита от насилие: България трябва да ратифицира Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие (Истанбулската конвенция) и да осигури адекватно транспониране на нейните норми във вътрешното законодателство, включително в Закона за защита от домашното насилие от 2009 г. Законодателството и политиките трябва да защитават от всички форми на насилие, основано на пола – включително кибернасилие и онлайн тормоз.

Закрила на детето и алтернативна грижа. Поради различни причини все още голям брой деца продължават да бъдат разделяни от семействата си. Децата от маргинализирани общности и тези с увреждания са с най-висок риск да бъдат разделени от семействата си. Категорично трябва да не се допуска извеждане на дете от родното му семейство поради бедност или увреждане. Тъй като понастоящем такова извеждане, макар и да е незаконно, продължава да се практикува под различни законосъобразни предлози, законодателството за закрила на детето трябва да се преразгледа с цел да се предотврати нарушаването на тази забрана. Бедните семейства и тези на деца с увреждания трябва да получават адекватна подкрепа, за да се предотврати раздялата на детето с неговото семейство. Трябва да се въведе мораториум върху изграждането на нови „центрове за настаняване от семеен тип“ и специализирани институции. Ако семействата получат подкрепата, от която се нуждаят, настаняването на деца извън семейна грижа може да бъде сведено до минимум. Приоритет за системата на социалните услуги трябва да е интегриране на децата в родните им семейства или в семейства на близки и роднини. В случаите, когато оставането в родно семейство или в семейство на близки и роднини е невъзможно или не е в най-добрия интерес на детето, трябва да се прибягва до временно настаняване в адекватно подкрепени приемни семейства. Основен приоритет трябва да бъде затварянето на входа към институционалната грижа, като се прави всичко възможно новородените бебета и малките деца с или без увреждания да останат с родителите си, или да бъдат настанени в подкрепено семейство на роднини или приемно семейство. Необходимо е радикално пренасочване на усилията и инвестициите към развитието на приемната грижа в България, за сметка на постепенното закриване на всички институции – големи и малки, за деца и възрастни, за хора с и без увреждания.

Подкрепа на семейството: Държавата трябва да ускори процеса на изграждане на система от социални услуги, чиято цел да бъде запазването на семействата. Ранното детско развитие трябва да е сред основните приоритети на държавата, която трябва да инвестира в насърчителни политики в тази област. Научните изследвания сочат, че ранното детско развитие има огромно отражение върху цялостното развитие на индивида и забавеното развитие в ранната възраст води със себе си негативни последствия върху целия следващ живот. Политиките в тази област следва да са насочени към осигуряването на здравни грижи, насърчаване на добро хранене и ранно учене, качествени форми на образование и грижи (детски ясли и детски градини), както и към подкрепа за изграждане на родителски капацитет за предоставяне на позитивни, отзивчиви родителски грижи.[2] Правителството следва да разработи, а Народното събрание да приеме, Национална стратегия за детето – каквото е тяхното задължение според чл. 1 (3) от Закона за закрила на детето – в която да бъдат определени политиките и мерките, които да осигурят спазването на правата на детето и подкрепата за семейството. Много от необходимите мерки се съдържат в спрения през 2019 г. проект на такава стратегия, поради което призоваваме за нейното преразглеждане и приемане в спешен порядък, както и осигуряване на необходимите средства за изпълнението на мерките.


[1] Становище на Св. Синод относно новоприетия Закон за социалните услуги, 25 ноември 2019, https://www.bg-patriarshia.bg/m/news.php?id=306152

[2] World Health Organization, United Nations Children’s Fund, World Bank Group. Nurturing care for early childhood development: a framework for helping children survive and thrive to transform health and human potential. Geneva: World Health Organization; 2018. Licence: CC BY-NC-SA 3.0 IGO. https://apps.who.int/iris/bitstream/handle/10665/272603/9789241514064-eng.pdf

Реч на президента на Република Северна Македония по случай 25-тата годишнина от основаването на Хелзинкския комитет за права на човека

Уважаеми представители на медиите,

Драги гости, 

Благодаря за поканата, за мен е чест да направя обръщение днес по повод четвърт век от съществуването на Хелзинкския комитет за права на човека в нашата страна – организация, която е безспорен ветеран в защитата и узаконяването на правата на човека.

Почти трите десетилетия независимост на нашата държава и дългият и тежък преход бяха изпълнени с политически кризи, социална неправда, разклатени междуетнически отношения, недоверие в политиката и нетърпимост към различните.

При тези условия вече 25 години Хелзинкският комитет е градивен критик на държавата, който сигнализира за социалните неправди, правните пропуски, политическите злоупотреби и другите отклонения от обществения ред. Вие активно се борите против предразсъдъците, против стереотипите, против дискриминацията, корупцията, омразата и против насилието в нашето общество.

Благодарение на вашите механизми, като безплатната правна помощ, към вас могат да се обърнат за помощ семействата на лица с увреждания, самотни майки, жертви на домашно насилие, социално онеправдани граждани. Вашата сигурна защита помага и на членове на ЛГБТИ общността, които са жертви на насилие. Чрез посещенията на затворите в нашата страна вие давате гласност за състоянието на правата на човека, борбата против дискриминацията, защитата на бежанците и търсещите убежище, което е само част от вашата работа. Вие правите видими гражданите, които остават невидими за институциите, заставайки винаги на страната на по-слабите.  

Правата на работниците, равенството между мъжете и жените, етническата равнопоставеност, социалното включване  на лицата с увреждания, правата и защитата на ЛГБТИ общността, равното право на социална и здравна осигуреност, образование и правна помощ, речта на омразата и престъпленията от омраза – всички тези теми биха били в периферията на общественото внимание, ако вие не алармирахте и не работехте активно за защитата на човешките и права и свободи за всички.

Драги приятели,

Вие знаете по-добре от мен, че работата далеч не е приключена. Човешките права и свободи са застрашени винаги, когато се приемат за даденост, сякаш дадени веднъж, те са осигурени и гарантирани. Всяко поколение трябва да ги утвърждава отново и отново, за да може да се възползва от тези права. Не минава и ден без да научим за нарушението на някое човешко право или ограничаването на някоя човешка свобода. Домашното насилие, експлоатацията на работниците, етикетирането на различните според тяхната етническа и религиозна принадлежност, сексуална ориентация или джендърна идентичност, заклеймяването на зависимите, за жалост, са част от нашето всекидневие. Не можем да си позволим да бъдем равнодушни към нарушаването на човешките права и правото на човешко достойнство.

 Уважаеми присъстващи,

Битката за правата на човека трябва да продължи, защото нито едно човешко право не е право само на една личност или една общност. Трябва да използваме свободата, която имаме, за да утвърждаваме и свободата на другите. Истински свободното общество е онова, в което правата на най-малката общност са точно толкова уважавани, колкото и правата на най-голямата.

Трябва да бъдем активни! Борбата за човешките права и свободи не трябва да бъде ангажимент само на няколко интелектуалци и активисти, а дълг на всеки гражданин, на всеки човек.

Всички хора се раждаме свободни и равни, затова не трябва да позволим по-силните да имат повече права от по-слабите. Нека да работим заедно, за да намерим баланса между общата сигурност и индивидуалната свобода, да се запази универсалността на правата на човека, без да се наруши разнообразието.  

Нека постоянно да препрочитаме и да тълкуваме Всеобщата декларация за правата на човека, Международния пакт за икономически, социални и културни права, Международния пакт за граждански и политически права и Европейската конвенция за правата на човека. Прогресивното европейско общество е само онова, в което се почита и се промотира богатството на разнообразието.

По този начин ще постигнем напредък в два неразривно свързани процеса: първият е гражданското помирение, когато всички, които живеят на тази земя, ще се уважават един друг и ще бъдат уважавани и зачитани от институциите, не само на хартия, а и на практика. Нашата основна цел трябва да бъде общество, освободено от предразсъдъци, в което има място за всеки. Вторият е европейската интеграция. В основата на Европейския съюз и така наречения европейски начин на живот лежи защитата на правата на човека, демокрацията и върховенството на закона. 

Уважаеми приятели,

Вие от Хелзинкския комитет цели 25 години устоявате в борбата за човешки права и свободи, водени от вярата в ценността и неприкосновеното достойнство на всяко човешко същество. По този път съм зад вас и ви подкрепям безусловно.  

Пожелавам си до следващия юбилей да изградим европейско общество и европейска държава на политически диалог, на социална правда, солидарност между хората и маргинализираните общности, грижа за околната среда, където правилата важат за всички.

Поздравявам ви и ви благодаря!

Източник: Кабинет на президента на Република Северна Македония
Източник: Кабинет на президента на Република Северна Македония
Източник: Кабинет на президента на Република Северна Македония

Източник: Кабинет на президента на Република Северна Македония

Източник: Кабинет на президента на Република Северна Македония

Събитие: Протест срещу насилието над жени

Събитие: Протест срещу насилието над жени

БОЛД се включва в тазгодишния протест срещу насилието над жени, защото борбата не е приключила, докато полово базираното насилие не е разпознато като специфична категория, нуждаеща се от специфични мерки.

Твърдо се обявяваме в подкрепа с борбата срещу стереотипите и насилието над жени и ще се борим за свободата и равноправието на жените в обществото. Сред основните искания на протеста са превенцията на насилието, даване на гласност на проблема, осгуряване на защита и подкрепа на преживелите насилие, правосъдие и работа с извършителите, държавна политика и държавни органи, основаващи се на принципа на половото равенство

Протеста е съорганизиран съвместно със Студентско общество за равенство при СУ; Pro European Network; Младежка ЛГБТ организация „Действие“; Фондация Билитис/ Bilitis Foundation; Български фонд за жените / Bulgarian Fund for Women; Български хелзинкски комитет; ЛевФем / LevFem Community; Феминистка библиотека / bibliofem; Не ми се обиждай, но; Rainbow Hub; GLAS Foundation и Постоянна ромска конференция.

Призоваваме гражданите да бъдат с нас на 25-и ноември от 18 и 30ч. пред Министерски съвет за да се обявим заедно срещу психическото, физическото и сексуалното насилие над жените.

Това е фейсбук страницата на събитието: https://www.facebook.com/events/491098091497743/