Източник: Meduza, 22 ноември 2022 г.

Кристина Сафонова

Фотографии: Игор Лужин, Русия; Офелия Жакаева, Казахстан

“Той обеща да дойде на рождения ми ден с букет маргаритки и аз зачертвах дните в календара си в очакван”, разказва Анджелика[1]. – “Но точно на рождения ми ден той отлетя’’.

Анжелика, на 30 години, мениджър, иска да се омъжи и да има дете. Но мъжът, когото е обичала, напуска Русия скоро след като страната започва пълномащабно нахлуване в Украйна. А самата Анжелика се присъединява към антивоенното движение.

”Осъзнавам, че може би никога няма да имам деца”, казва Марина, на 36 години, частен учител. Съпругът ѝ напуска Русия, след като Путин обявява мобилизацията на 21 септември. А Марина[2] започва да помага на други жители на Русия да избегнат изпращането им на фронта.

Журналистката Юлия Старостина наскоро е навършила 30 години и решава да замрази свои яйцеклетки, за да “спре времето”, както казва тя. Юлия признава, че вече няма “амбицията да бъде щастлива”: “Жертвам я заради нещо друго. Нещо, което се оказа по-важно за мен”. Веднъж месечно тя пътува до т.нар. центрове за временно настаняване в еднин от руските региони, превозва хуманитарна помощ за живеещите там бежанци от Украйна.

Да помагат на украинци, които Русия е лишила от дом, на мъже, които не искат да убиват и умират, на правозащитници, обявени от властите за врагове, на свои съседи, които отказват да забележат войната – след 24 февруари за много жени в Русия тези неща станаха по-важни от кариерата и личния им живот.

Ще разкажем историите на три от тях.

Юлия

Изминаха девет месеца от онази сутрин, когато Юлия Старостина почувствала “смъртта на предишния живот”.

”Хората започнаха да полудяват”, описва тя реакциите на познатите си на 24 февруари. – «Всичко се промени: някои се заровиха в работата си, някои изпаднаха в самоубийствено отчаяние, някои започнаха да се опитват да направят нещо, а някои заминаха.»

Старостина, бивша журналистка[3] от “Камбана” и “Проект”, също е можела да замине. Но тя решава друго – защото “като човек, който пише за Русия, трябва да чувствам това, което чувстват хората; да изкарам страха от себе си”.

“Много е удобно [за властите], ако хора като мен си тръгнат”, казва Юлия, седнала в кухнята на московския си апартамент. – «Виждам смисъл да остана тук и да говоря: не съм съгласна. Не съм съгласна с войната, с политическия режим, който не представлява моите ценности и интереси.»

Още от първия ден на войната Юлия ходела на протестите (които фактически са забранени в Русия), но, по собствените ѝ думи, по-скоро “като наблюдател”. Седмица или две по-късно тя идва на Манежния площад с плакат с надпис “Путин загуби”, но така и не го разгърнала, един колега я разубедил.

“Аз и сега искам да изляза на улицата с някакъв категоричен плакати, с нещо ударно или символично”, казва Юлия; в този момент Чарли, червено-кафяво кученце със забавна сърдита муцунка, иска да се настани в скута ѝ. Чарли е подарен на журналистката в края на март от родителите ѝ, които се уплашили от емоционалното ѝ състояние. Самата Старостина не си спомня добре този период и го описва лаконично: шок, ужас, депресия.

“Разбирам, че в най-добрия случай [тази протестна акция] ще доведе до това да ме затворят за 15 денонощия, и кой знае какво ще се случи”, продължава Юлия, вече с кученцето в ръце. – «Може би нищо. Може би ще ме изнасилят[4] [полицаите]. Или може би ще имат проблеми родителите ми, които работят като лекари в държавната система.»

“Тази минута [с плаката в ръка], за която копнееш…”, казва тя. – «Ефектът на един-единствен вик е безсмислен. Това и досега ме измъчва много. Избрах друг начин – за да мога да се погледна в огледалото и да знам, че животът ми има смисъл.»

* * *

“Който иска да помага на бежанците, които са се озовали в град Н.[5], да преведе пари или да се свърже с Вероника”, пише бивша колежка на Старостина в Инстаграм[6] в края на април.

Коя е Вероника и къде могат да се намерят украински бежанци в Русия, Юлия не разбира по онова време. Руските власти постоянно съобщават за пристигащи в страната хора от самопровъзгласилите се ДНР и ЛНР и други украински региони. В новините се говори за откриването на “центрове за временно настаняване” (ПВР, пункты временного размещения). Юлия така и не успява да намери пълен списък (не успя в това [7]и «Медуза»).

«Това много ме напрягаше. Защо аз, човек, който живее в Русия, да не мога да разбера къде има нужда от помощ?», казва Старостина. – «Тази информация е блокирана и хората сами търсят бежанците на основата на откъслечни фрази: ‘Аз пък чух, че някъде там в санаториума…’.»

Именно чрез такива “отломки” един такъв ПВР са намерили феминистките; сред тях е и Вероника[8], която бившата колежка на Старостина споменава в своя пост в Instagram. Юлия тръгнала натам през следващия уикенд.

Първият човек, когото среща, е млада жена с 10-месечно бебе, от Мариупол: «Те се криели в мазето, опитвали няколко пъти се да избягат, малкото плачело през цялото време.»

Отначало жената, по думите на Старостина, отказвала помощ: “Нямаме нужда от нищо”, но после се съгласила: “Добре, донесете малко памперси и играчка”. Юлия изпълнила молбата още същия ден и оставила телефонния си номер, като я помолила да го предаде на други жители на ПВР. Скоро започнали да постъпват “поръчки”.

“Страхувах се, че ще се сблъскам с агресия, омраза”, спомня си Старостина за пътуването, с което започва доброволческата си дейност. – «Но е важно да се разбере, че това са украинци, които се намират в Русия. Те добре осъзнават къде се намират и че са в много уязвимо положение.»

Отначало, спомня си Юлия, хората в ПВР не се оплаквали от нищо, само повтаряли: «Всичко е наред, благодаря за помощта, всичко е наред.»

* * *

“Центровете за временно настаняване” (ПВР) са хотели и санаториуми, колежи и училища, превантивни центрове и домове на културата, пионерски лагери и интернати за “възрастни хора и хора с увреждания”. Ако се вярва на съобщение на ТАСС, в Русия има 807 такива центрове.

ПВР – това означава отопление, топла вода, спално бельо, храна и напитки за възрастни и деца, ако се вярва на руските чиновници. Това е жълта вода от чешмата, лоша храна, място, на което не искаш да бъдеш, ако се вярва на Юлия Старостина.

Едно от “местата за временно настаняване”, където тя ходи, е общежитие на бензиностанция край магистралата. “Там няма нищо, дори горичка, пътечка”, казва Юлия. – «И няма къде да се отиде оттам.» Второто се намира в стар хотел в града. “Там не е много приятно”, коментира Юлия. За да опише състоянието на хотела, тя добавя, че много хора предпочитат хостела на бензиностанцията.

Според ООН над 7.8 милиона украинци са били принудени да напуснат страната след руската инвазия. Много от тях – според организацията 2.8 милиона [9]– са се озовали в Русия. В допълнение към “настаняването” в ПВР и безплатната храна, руските власти плащат на бежанците по 10 000 рубли[10]. Те могат да получат тези пари само веднъж, често след дълго чакане. Друга помощ от страна на Русия не се предоставя.

“Как се изчислява размерът на това, което е необходимо? Аз от края на април до сега се опитвам да покривам нуждите на хората”, казва Юлия Старостина. – «Започваме с лекарства, бельо и задължително стигаме до готварски уреди: там ги хранят лошо и те си готвят сами. Пристигат нови хора и ние се връщаме към бельото, лекарствата, дрехите и обувките според сезона.»

Юлия всеки път публикува списък с необходимите неща в социалните си мрежи. Тя изрично моли да се купуват неща, а не да ѝ се превеждат пари – страхува се от обвинения в мошеничество. По нейни впечатления, съотношението между жените и мъжете, които участват в такива събирания, е 70 към 30 – жените са повече.

Джулия обяснява разликата по следния начин: «За мъжете е трудно да пазаруват неща. Те виждат огромния ми списък и се объркват. За тях е по-лесно да дадат пари и да продължат живота си. От друга страна, ако им дадете проста задача: да превозят вещи от точка А до точка Б и да разтоварят тежките предмети, те винаги са готови да помогнат.»

Обаче жените в Русия участват по-активн от мъжете и в други проекти за подпомагане на украински бежанци. Според благодетели[11], с които разговаря «Медуза», те са помагали повече и преди войната. Защо това е така може само да се предполага.

Юлия е склонна да вярва, че това се дължи на “патриархалните нагласи”. “Жената – каква е тя? Тя е по-емпатична”, мисли журналистката. – «Има много мъже с ниска емоционална интелигентност, но аз вярвам, че това е така, защото те не развиват този мускул. А не го правят, защото обществото не го изисква от тях.»

Първоначално Юлия ходи в ПВР на всеки две седмици, а след това на три. Сега превозва помощи веднъж месечно. “Никога не съм виждала агенциите за социално подпомагане”, подчертава тя.

Никога не е било възможно да се изпълнят всички поръчки на бежанците наведнъж, казва Юлия. “В началото се притеснявах. Но личните ми пари вече свършиха, свършиха се и парите на моите приятели, познати, непознати. Разбирам, че не мога да помогна на всички. Но все пак трябва да го правиш.”

Юлия Старостина често взема със себе си кученцето си Чарли – с него играят деца от Украйна. Веднъж тя ги завела във ферма, за да могат да погледат животни. А наскоро бежанците са посетили музея на Пушкин, също благодарение на Юлия. “Мисля, че това е също толкова важно, колкото и вещите”, отбелязва тя. – «Много е важно, защото всичко, което виждат, е тази бензиностанция, тези камиони, тези коли, които се носят по магистралата.»

* * *

Хората, с които Юлия Старостина се среща в “центровете за временно настаняване”, са от Мариупол и Луганска област – от частта, която преди руската инвазия е била под контрола на Украйна.

«Защо са се озовали в Русия?» – казва Старостина. – «Някои от тях наистина симпатизираха на Русия. Не знам защо, но това е факт.»

Друга причина, сигурна е тя, е свързана с мъжете: “Страхували са се, че ако останат на украинска страна, мъжете им – синове, съпрузи, дядовци – ще им бъдат взети за отбраната.”

Но главното, подчертава Старостина, е, че мнозина просто не са имали възможност да избягат от войната другаде освен на изток: “Те са преминали ‘филтриране‘, били са в ‘първични лагери’ за бежанци – това са огромни стадиони, където всички лежат на земята. И чак след това са отишли в ПВР.”

Отначало Юлия мислела, че основната ѝ задача ще бъде да помага на хората да стигнат от Русия до Европа. Но тя бързо разбира, че повечето бежанци не искат да отиват по-далеч: «Там също е трудно, но там всичко е и чуждо.»

И все пак малцина, продължава Старостина, свързват бъдещето си с Русия. Дори тези, които преди войната са симпатизирали на Москва. “Ние сме хора от трето качество, никой не ни иска тук”, преразказва Юлия техните думи. Тя си спомня един такъв разговор:

– Ами ако Украйна ще контролира територията, на която сте живели?

– Ами, нека да контролира. Това е нашият дом.

“Те искат да се приберат у дома, но не могат – в региона отново се водят боеве”, казва Юлия. – «Те се чувстват се като малки хора, изправени пред голяма скръб. Абсолютно не знаят как да я понесат. Те не мислят за Путин, а за това как да нахранят децата си.»

През цялото време, откакто Старостина е доброволец, само няколко от мъжете са се върнали в Украйна – по-нататъшната им съдба е неизвестна. Юлия си спомня, как е екипирала един мъж от Луганска област за такова пътуване. Той решава да се върне у дома, въпреки че сега там няма нищо: нито вода, нито светлина, нито електричество, нито газ. Старостина му купила слънчеви батерии, за да зарежда телефона си, както и фенери и специални филтрирани бутилки, за да може да пие непречистена вода, използвана в промишлеността.

Онзи ден е бил тежък, казва Джулия. Тя разбрала, че мъжът, на когото помагала, биел жена си. “Имах лична криза. Знам, че той го прави. А аз въпреки това му помагам.”

Старостина се опитала да помогне и на жената – уредила специалисти от центъра за работа с проблемите на насилието насилию.нет [12]да разговарят с нея. Но тя така и не се свързала с тях.

Същия ден украинки от ПВР казали на Юлия, че друг мъж, на когото Старостина дала пари за билет до Мариупол, ги е пропил. “Рядко давам пари”, каза тя. – «След този случай повече никога не съм давала.» Журналистката обаче веднага посочва, че подобни случаи не означават, че не е необходимо да се помага на тези хора. «Хората са различни, не са светци, имат своите проблеми. Ние не знаем през какво е преминал даден човек.»

Помолена да разкаже с какво е запомила най-силно общуването си с бежанците, Юлия казва: “Веднага ми идват на ум някои лоши истории.

“Беше през пролетта, когато бомбардираха Мариупол”, продължава тя. – «В апартамента на една възрастна жена, която не можела лесно да върви, един прозорец беше счупен от удар. Роднините ѝ не могли да дойдат да ѝ помогнат – те не знаели, че прозорците ѝ са счупени, криели се [по това време]. Тя е замръзнала, починала е от студ.» Нейните роднини, добавя Юлия, сега са в ПВР – и досега не могат да си простят за случилото се.

Старостина разказвала на украинците как да получат психологическа помощ. Почти винаги те отговаряли по един и същи начин: «Ами, аз се държа някак си.»

Някои – предимно жени – изглежда наистина са се почувствали по-добре. “В началото, когато отивах, беше очевидно, че те все още са в много тежко състояние. Но сега, след лятото, те са разцъфнали, намерили са сили и се грижат за себе си. Те вече искат кремове. Преди се страхуваха да поискат козметика, не знаеха, че тя също е от първа необходимост”, казва Юлия. Тя добавя с усмивка, че наскоро 80-годишната Любов Павловна поискала маша за коса, за да си “навива къдрици”.

При мъжете, според Старостина, ситуацията е по-лоша: много от тях са се пропили. Причините са различни. Често са свързани с това, че бежанците трудно си намират работа; трябва да вземат каквото им попадне. “Никой не гледа квалификацията им”, казва Юлия.

Преди войната някой е работили в “Азовстал”, която е била последната точка на съпротива в Мариупол; друг е работили в металургичния комбинат “Илич”. Някой е бил в морето, или счетоводител, икономист, или регионален чиновник. Сега в Русия е продавач, чистач, мияч на съдове, товарач. Някои работят в същото общежитие край магистралата, където живеят, чистят след камионите, които спират там.

На Юлия ѝ е трудно да преброи на колко хора сега помага: «Преди мислех, че са около стотина, но сега са повече, защото пристигнаха нови семейства.» Тя отбелязва, че след началото на успешното украинско контранастъпление потокът от хора, бягащи от боевете, се е възобновил.

“Най-страшното, което не обсъждам с тях… Страхувам се, че в техния дом войната никога няма да свърши”, признава Юлия. – «Страх ни е да говорим за бъдещето. Живеем ден за ден.”

* * *

Както украинските бежанци не знаят кога ще могат да се върнат у дома, така и Юлия Старостина няма представа кога ще може да спре да им помага. “С всички сили се опитвам да бъда полезна, да оправдая по някакъв начин съществуването си”, казва тя. – «Човек, живеещ в страна, която води война, но не е съгласен с нея, е двойно осъден. Външно [от хората от други страни] и вътрешно, защото държавата му също го осъжда.»

Има и друга причина, добавя Старостина, желанието ѝ руското общество да стане наистина различно: «Да има повече топлина, приемане, човечност. Непознати хора да се опитват да си помагат –просто защото това е неизменна част от живота. Защото това е правилно и добро.»

Подобно на украинците в ПВР, тя не губи надежда: «Много чакам кога ще се вдигне вълната, кога много хора ще излязат [да протестират].» Но дори и след мобилизацията, когато това не се случва, много жители на Русия са почувствали, че “войната е дошла в дома им”, но са предпочели да напуснат страната, вместо да протестират.

“Тук вече почти никой не ми е останал”, казва Юлия. – «Сега Русия ще бъде основно страна на жените, защото всички мъже заминаха…»

Марина

“Веднага се свързах с мъжа си”, описва Марина сутринта на 21 септември, когато в Русия е обявена мобилизация. – «В този момент той беше в друг град. Каза, че си събира багажа и заминава за Казахстан.»

Двамата са мислили за емиграция отдавна, още преди войната. Все са отлагали решението: не са били готови да се разделят с вече немладите си родители. Но когато Путин изпраща войски в Украйна, Марина и съпругът ѝ разбират, че е време да заминат.

Точно така в онези дни са разсъждавали много хора – въпреки че е трудно да се каже колко точно жители на Русия са напуснали страната през 2022 г. По данни на Росстат от март досега са напуснали над 2,1 млн. души (при това официалната държавна служба уточнява, че като се отчетат и завърналите се от началото на годината, населението на страната е намаляло само с 62,5 хил. души; тази оценка изглежда съмнителна[13]).

Марина си спомня, че подготовката за заминаването се проточила. Първо, двойката искала да регистрира брак – подали заявление няколко дни преди 24 февруари. Марина също така трябвало да смени документите си, а мъжът ѝ – да получи нов международен паспорт. В резултат не се получило да заминат спокойно.

«Мъжът ми замина с един приятел», разказва Марина. – «Писахме си с жената на приятеля му и докато те си събираха багажа, им намерихме квартира.» До казахстанската граница мъжете се придвижвали с такси. Междувременно Марина търсела кола, с която да се доберат до новото им жилище, вече след като преминат границата. “Аз реших въпроса и отидох на митинг”, спомня си тя.

Преди това Марина не е участвала в протестни акции: “По принцип съм тревожен човек и ми е трудно да се реша да участвам в такива масови прояви”. Тя добавя, че е имала желание да излезе на улицата само веднъж – на 24 февруари.

Наистина, тъкмо в този ден тя не отива да протестира: “Бях в състояние на шок. Просто разбрах, че няма да стигна, че ще припадна по пътя. Състояние, в което всичко беше разрушено, засягаше пряко плановете ни, бяхме планирали деца…”

Лекарите, при които е ходила преди войната, я предупреждават: трябва да родиш “или сега, или има рискове по-късно да е по-трудно, а може и изобщо да не се получи.” “Разбирам, че сега не мога да мисля за това”, казва Марина. – То е някак несправедливо спрямо бебето – да се роди в цялата тази ситуация.”

Новината от есента, че руските власти планират да изпратят поне 300 000 души на фронта, също шокира Марина. Този път тя не можела да си замълчи: нямало какво повече да губи. “Страхувах се, че мъжа ми няма да го пуснат да замине от страната. Той е най-ценното нещо в живота ми и ако се опитат да ми го отнемат…”.

На протест против войната и мобилизацията, организиран вечерта на 21 септември на Стария Арбат, тя отива с приятелка. “Повървяхме малко и опряхме в тълпата от едната страна. Другата страна вече беше блокирана [от полицията]. Стоим там и виждаме как започват да прибират всички [в полицейски микробус]”, разказва Марина. – И това е странно чувство: осъзнаваш, че сякаш нямаш изход. Не можеш да направиш нищо, просто стоиш и чакаш да отведат и теб.»

Марина и нейната приятелка все пак успяват да избегнат ареста, скриват се в един магазин. След това Марина чакала до късно през нощта съобщение от мъжа си, който същия ден се опитвал да премине от Русия в Казахстан.

“Когато слезли от таксито и тръгнали [към контролно-пропускателния пункт], шофьорът на таксито им позвънил и казал: “Пристихна военна полиция[14], вървете по-бързо.” Те забързали и минали през границата”, разказва Марина. – «Зад тях имало група млади мъже, тях ги върнали.» Какво се е случило с мъжете след това, тя не знае.

* * *

В първите дни след обявяването на мобилизацията Марина, както и в началото на пълномащабната война, почти не се отделяла от телефона, пишла си с познати от различни руски градове. Марина е частен учител и кръгът ѝ на общуване е предимно женски.

“На много от момичетата мъжете и близките бяха попаднали в някакво вцепенение. Дори тези, които билиа наясно със ситуацията, изведнъж започнали да повтарят едно и също: “Мен няма да ме призоват, аз съм категория на годност Б[15], всичко ще бъде наред, а да замина някъде в неизвестното… Не искам да вземам решение в паника”, разказва тя.

Според нея жените са реагирали по различен начин на новините. Дълбоко се тревожели от случващото се и се опитвали да убедят мъжете да избягат от страната: “Финансовите въпроси някак ще ги решим, животът е по-важен”.

С мобилизацията Марина, както казва, също се “мобилизирала”. След 24 февруари тя се включва в антивоенното движение: покрива с боя появилите се по московските улици букви Z, окача зелени лентички – един от символите на протеста срещу войната – в квартала си; радва се, когато забелязва, че и други хора, които не познава, правят същото. Това обаче не я накарало да се почувства по-добре: имала чувството, че е “затисната от плоча” и че “нищо не може да направи”. Уличните акции, които малцина [16]се осмелявали да правят и които не водели до никъде, както и опитите да преубеди онези, които подкрепяли войната, ѝ се стрували безсмислени.

През есента обаче Марина разбира: «Аз мога да правя нещо, за да преча на системата да изпраща хора там [на войната с Украйна], най-малкото да помогна на мои познати да го избегнат. Ясно е, че някакви хора така или иначе ще бъдат изпратени на фронта, но поне можеш да не улесняваш работата им [на властите].»

Марина имала нужния опит. В продължение на няколко години, като доброволец, а след това и като координатор, тя е помагала на благотворителна организация[17], работеща с деца. А сега е стартирала чат за взаимопомощ, в който е поканила познати жени – но повечето от тях не са се познавали преди.

“Мисля, че винаги е по-трудно да се тревожиш за някой близък, отколкото за себе си, когато има опасност”, обяснява Марина идеята за чата. – «Много исках на първо място да подкрепя всички момичета – и да помогна на всички мъже или да заминат, или да останат, но така, че в случай на извънредна ситуация вече да има план какво да се прави.»

Участничките в чата започват да събират и систематизират информация за това как може да се избегне изпращането на война. На тези, които решавали да избягат от Русия, помагали да го направят и поне някак да се установят на новото място. За тези, които оставали, се търсели начини да се “скрият”. “За някои са идвали в домовете им, военкоматът ги чакал да се появят там. [Затова] се налагаше да се живее не на постоянния адрес”, разказва Марина.

“Обсъдихме, че сме готови да помогнем финансово на близък кръг”, добавя тя. – «От това често се нуждаят не само мъжете, но и момичетата, които са останали сами.» Наскоро тя помогнала да се плати глоба от 20 000 рубли за участие в антивоенен митинг, която била наложена на неин познат (след като напуснал Русия, той превел сумата на организация, помагаща да се замине от страната).

Защо жителите на Русия са по-склонни да се обединяват, за да си помагат един на друг, отколкото да участват в протести, Марина обяснява не само с факта, че излизането на улицата може да завърши с арест и затвор, но и с «липсата на ясна задача». “Какво, ще изкараме Путин от бункера ли? Не”, казва тя. – «А тук [в случая на взаимопомощ] задачата е ясна. Сега виждам такова ниво на обединяване на хората, каквото не съм виждала от много дълго време».

Марина смята, че жените са по-склонни да участват в доброволчески инициативи “по социални причини”: «Това е резултат от натиска, че ти си мъж, трябва да издържаш семейството си. По-трудно е да намериш ресурс за допълнителна дейност.» От друга страна, добавя тя, у жените “може би е по-развита социалната активност и емпатия”. “Тук се опасявам, че ще попадна в собствените си стереотипи”, застрахова се тя.

Съществува и друга хипотеза – жените се сблъскват по-често с насилие и затова са по-малко равнодушни към него. “Но аз имам много съмнения [по този повод]”, казва Марина. – «Спомените от детството ми през 90-те години показват, че мъжете са страдали от насилие толкова, колкото и жените. А семейното насилие не подминава никого”.

В чата, организиран от Марина, има десет души. “Ние си помагаме взаимно. И по-нататък, тъй като една от важните цели е да се събира информация, всеки помага на своите приятели”.

Напоследък хората по-рядко се обръщат за помощ към тях, но Марина забелязва спада още отпреди министерството на отбраната да обяви в края на октомври, че спира да издава мобилизационни повиквателни (въпреки че Путин така и не подписа указ за прекратяване на мобилизацията). “Първият шок отмина. Хората са избрали за себе си някакви стратегии и тихо ги следват самостоятелно”, коментира Марина.

Сега жените от чата планират да създадат група с голям брой участници и да помагат на роднините, “самотните майки” на напусналите или мобилизираните. А също и да споделят опита си с други хора, популяризирайки идеята за групи за взаимопомощ.

Марина нарича въпроса дали да се помага на хора, които подкрепят войната, “етически сложен”. И си спомня, как веднъж срещнала на улицата пияна жена, обляна в сълзи: тя помолила за телефона ѝ, за да се обади, и когато разбрала, че Марина е готова да помогне, изведнъж се уплашила:

– О, само че Вие няма ли да ме издадете? Не ме издавайте, моля Ви!             

– Могат да мобилизират някого ли? – досетила се Марина.

“Тя каза, че сутринта са дошли за сина ѝ, но него го нямало. И тя искала да го предупреди», – казва Марина. – «Така и не успяхме да се свържем с момчето, но се свързахме със сестра му.» Как тази жена и семейството ѝ се отнасят към войната в Украйна, Марина не знае. Но за нея това не би променило нищо: «Ако не искат да воюват, готова съм да им помагам.»

“Това ми осмисля живота”, обяснява Марина защо се опитва да спаси други хора от участие във войната и да подкрепи техните близки. – «Това е първото нещо, което мога да направя от много години насам, за да попреча на работата на голямата система».

* * *

Марина намира за обидни предположенията, че сега от Русия бягат само тези, на които преди обявяването на мобилизацията им е било все едно. “Преди това не им е било все едно, но все още беше възможно да останат”, обяснява тя. – «Сега има риск за живота им и риск да участват в нещо, което изобщо не подкрепят».

Неотдавна Марина заминава за Казахстан, за да се събере с мъжа си. При това тя се страхува, че ще дойде момент, в който вече няма да могат да се върнат. “Единственото нещо, което е по-страшно [от това да не мога да се върна], е да не мога да направя нищо, за да е добре страната ми. Ако моята страна, Русия, се намира в състояние “пациентът е повече мъртъв, отколкото жив”.

Марина иска да прави нещо за Русия и на новото си място. Например да работи с децата, които са заминали, за да не забравят родния си език; да подкрепя други бежанци, “за да имат хората възможност да продължат да осъзнават себе си като руснаци и в някакъв момент да се върнат”. Мисля, че това е важно, защото Русия и жителите на Русия не са само това, което се случва в момента. Има жители на Русия, а има и пропагандатори и тези, които са завзели властта”.

В самото начало на войната я обхваща чувство на вина за случващото се, но колкото повече обвинения чува срещу жителите на Русия, толкова по-силно възмущение я обзема. Сега, казва тя, това усещане се е превърнало в жалост – към всички, “дори към тези, които подкрепят войната”.

“Защото разбирам, че това не се е случило просто така”, обяснява Марина. – «Хората са едни и същи навсякъде. Руснаците са също такива хора, но са израснали в трудни условия. В среда, в която предишното насилие не е било осъждано. Когато историята на репресиите в страната не е била отрефлектирана. Страна, в която хората са били преселвани, без да ги питат какво искат, прекъсвайки социалните им връзки и [унищожавайки] възможността да се обединят по някакъв начин. Страна, която живее в условия на пропаганда. И то не само през последните 22 години. Но всичко това не означава, че руснаците са особено лоши или неправилни”.

Марина е сигурна: след като Путин обяви мобилизация, много повече жители на Русия са започнали да се съмняват, че тази война има някакъв смисъл и че е оправдана.

“За мен най-трудно беше с родителите ми, които подкрепят президента”, спомня си тя. – Аз за първи път, навярно откакто бях дете, се разплаках от разговор с тях. Казах им, че сме попаднали в гражданска война, на противоположните страни на фронта, но вие сте моите родители, и ви обичам. И те ми отговориха по същия начин, ти си наша дъщеря, ние те обичаме”.

“А сега майка ми за първи път изрази поне някакви съмнения [относно войната]”, продължава Марина. – Не всичко е толкова еднозначно в главата ѝ. Това дава надежда.”

Анджелика

“Започнах да обяснявам на майка ми какво да прави, ако дойдат за баща ми, за брат ми. Тя само отричаше. Казваше, че не, няма да дойдат. Тогава дойдоха за сина на нейна приятелка. Двете с нея разгледахме президентския указ [за мобилизацията]. И тя започна да разбира, че и указът е написан странно, и взимат не хората, за които говорят по телевизора. Това я накара да се замисли, че светът не е устроен както си е мислила”, разказва Анжелика.

Анжелика сравнява живота си по време на войната с този на Хана Монтана[18]: през деня тя е “обикновен мениджър в обикновена компания”, а нощем – редакторка на “Женска правда“, вестника на «Феминистката антивоенна съпротива[19]» за тези, които не четат независими медии. “Агитирам хората да се присъединят към антивоенната съпротива, грубо казано”, описва работата си Анжелика.

Дълго време тя се опитва да “вразуми” и собствените си родители. “За съжаление те се са се поддали на пропагандата: ‘Ммм, Киев след три дни'”, казва Анжелика.

Родителите ѝ живеят на четири часа път от Москва, в малък град. Баща ѝ има по-скоро умерени политически възгледи, но майка ѝ е сталинистка. “Тя има желание за ‘желязна’ ръка над себе си”, разказва Анжелика. – «Струва ѝ се, че репресиите по времето на Сталин са ОК, изцяло за благото на обществото. Тя и Путин сега нарича цар, казва, че при него с Русия най-накрая са започнали са се съобразяват.»

Oт началото на пълномащабната война Анжелика напомняла на майка си, че в Украйна живеят техни роднини и да им желаеш смъртта е най-малкото “странно”. Разказвала за приятелите си от Харков, Запорожие и Киев. Разказвала, че нейна приятелка била принудена по цели дни да седи в мазето с децата си, криейки се от обстрела. Споменавала и за “очевидните последици от войната за жителите на Русия”: цените растат, а самата ѝ майка е загубила работата си (била е мениджър в сектора на услугите).

“Това не ѝ действаше по никакъв начин. Тя нямаше ресурс за съжаление”, спомня си Анжелика. Впрочем нежеланието на родителите ѝ да се вслушат в нея не я спира: “Активността може да бъде различна. Мисля, че това също е важна форма на протест – просто да говориш с хората, да им обясняваш, че никакъв Киев, разбира се, няма да падне след три дни, и че самото това желание е жестоко, абсурдно и ужасно.”

“Не приемай призовка, не отивай в военкомат”, повтаряла Анжелика от началото на мобилизацията на всички мъже, които срещала на улицата, в магазина, в асансьора или в таксито.

“С приятелката ми отидохме в един бар и казахме на всеки мъж, който се приближи до нас, да не взема ****** [вонящата] призовка”, разказва тя. – «В един момент мъжете, които искаха да се запознаят с нас, свършиха и ние започнахме сами да се приближаваме към тях”. Някои от тях, добавя Анжелика, слушали внимателно, а други, напротив, казвали, че тази информация не им трябва.

Затова пък “много осъзнато” реагирали жените  – с тях фемактивистката също много разговаряла. “Всички, с които разговарях, ме изслушваха, записваха си нещо”.

В магазина Анджелика срещала и разплакани жени. Във входа случайно дочула разговор между съседки, които планирали да скрият синовете си във вилата. В Москва, казва фемактивистката, скоро наистина имало по-малко мъже.

“Наскоро две момичета се скараха заради мен в един съвсем обикновен бар. Едното момиче се опитваше да дойде да се запознае с мен, а другото казваше: ‘Не, аз ще ида’. А аз стоя [и си мисля]: много интересно как тук се е формирала женска държава!”

* * *

Анджелика излиза на протест за първи път през 2012 г. [20]Дори десет години по-късно тя не може да “седи и да гледа как светът се побърква”: превежда пари на благотворителни организации, помага на украински бежанци като доброволец, излиза на улични протести, а в съседния двор поставила кръст в памет на загиналите в Мариупол (“около седмица се задържа”).

На един от мартенските митинги била задържана. За пръв път Анжелика прекарва нощта в полицейския участък. “Твърдо го понесох, стараех се, знаех всички инструкции”, описва Анжелика онази нощ. – «Наистина, адвокат при нас пускаха. Но поне не се озовах в ОВД Братеево.» Никой не ме е измъчвал, не са ме били.

В полицейския участък заедно с Анжелика били предимно жени, повечето на нейната възраст или по-млади (фемактивистката е на около 30 години). Жените са били повече и на антивоенните митинги, на които е ходила Анжелика. В довоенно време тя не е забелязала “някакъв разрив между половете” сред участнивите в протестни акции. Тя предполага, че с избухването на войната на акциите има по-малко мъже, защото някои са заминали, а други още в първите месеци на инвазията са се страхували от военна призовка.

“Жените много по-рядко от мъжете биват задържани на акции, съпроводени от масови арести”, се казва в доклад на ОВД-Info[21], който анализира нарушенията на правото на свобода на събранията от 2010 г. до юни 2020 г. В същото време, според последните статистически данни на проекта, през 2022 г. случаите на задържане на жени са зачестили. Докато през 2021 г. жените са съставлявали само 25% от всички задържани, през 2022 г. те са 44%. А при акциите срещу мобилизацията на 24 септември те вече са съставлявали 71%.

Но дори и сега жените по-рядко се подлагат на наказателно преследване за антивоенни позиции. От 340 души, подведени под отговорност по «антивоенното дело[22]», 269 са мъже.

Координаторът на ОВД-Инфо Леонид Драбкин разказа на «Медуза», че на неговата организация не е известна съдбата на всички участници в процесите. От 101 мъже, известни на проекта, 62 се намират в места за задържане. От 40-те жени, за които имат данни, само девет са в такива места. “С жените се отнасят по-меко”, констатира Драбкин.

Анжелика не започнала да разказва на полицаите, че е участвала в митинга, и се правела на задържана случайно. Тя видяла как други задържани били отвеждани един по един в офиса от мъж в цивилни дрехи (Анжелика предположила, че това е служител на Центъра за противодействие на екстремизма[23]), и как излизали от там “наплашени” – и не искала да се “свързва с това”.

“Властите имат мнение за феминистките, че са татуирани от главата до петите, с бръснати глави. Когато видят мило момиче, изпитват дисонанс: не разбират, че такива момичета също ходят на митинги”, казва Анжелика. – «Казах им, че просто съм минала оттам, и не ме разпитваха повече».

Тя си тръгнала от полицейския участък с административен протокол за участие в несанкционирана акция (член 20.2.5 от Кодекса за административните нарушения). И повече на протести не отишла, разбирайки, че следващия път може да я заплашва арест[24].

* * *

“Има едно банално твърдение, че войната е страдание за мъжете”, казва Анжелика. – «А в Украйна кой изнасилва жените? После тези мъже ще се върнат с напълно осакатена ***** [по дяволите] психика и ще изнасилват жени в Русия.»

“Съпрузите, бащите отиват на война или бягат от страната. Жената остава сама, на нея ѝ е зле. А жените също могат да бъдат мобилизирани[25]“, продължава тя. – «Сякаш самият живот подтиква жените да бъдат силни. Винаги, във всичко и навсякъде – жените. А мъжете са такива: ‘Аз съм мъж, аз съм на дивана.’»

“Феминистката антивоенна съпротива” (ФАС), към която се причислява Анжелика, възниква в първия ден на войната в Украйна. Скоро тя се превръща в една от ключовите антивоенни организации в Русия. ФАС провежда улични акции (мълчаливи пикети[26], “Жени в черно[27]“, акция с цветя на 8 март), изготвя листовки и мемове и разпространява антивоенни текстове, включително чрез своя вестник “Женская правда”.

Анжелика се присъединява към работата във вестника през юни, преди да излезе третият брой (първият е посветен на 9 май). “Разбрах, че това е нещо, с което мога да помогна”, казва тя. – «От дете съм добра с текстове. Работила съм в лъскави списания, писала съм за поп културата и дневния ред на жените. Освен това ми беше интересно, че ‘Женская правда’ беше насочена към аудиторията на майка ми – възрастни жени с такива [проправителствени] убеждения. Това е аудитория, към която никой [от независимите медии] не се обръща, но е много важно да се достигне до нея».

Редакторите на “Женская правда” измислят булевардни заглавия:

“А часовникът тиктака”.

“Не се шегувайте с Примадона”.

“Котарак – министър-председател! Да си умреш…”

Публикуват астрологични прогнози и антивоенни вицове:

– Защо “Макдоналдс” напусна Русия?

– Защото в Русия не можеш да бъде свободна даже касата!

А в съседство – разкази за жени политически затворнички и бележки как да върнеш у дома мобилизиран мъж.

Страници от вестник “Женска правда“.

“Опитваме се да приличаме по-скоро на обикновен вестник, да не се свързваме с политиката. Защото в противен случай хората ще кажат, като майка ми: “Не искам да чета нищо, всичко това е ваша пропаганда”, обяснява Анжелика. – «Използваме обходни пътища, за да покажем, че войната засяга и техния живот. Пишем икономически новини: в еди-кой си завод вече шест месеца не са плащали заплати, защото всички пари отиват за войната. Разказваме историите на обикновени жени, например на учителката, която е задържана, защото не искала да каже на учениците си, че войната е супер».

Фемактивистките публикуват броеве на вестника в интернет; техни поддръжници и симпатизанти разпространяват хартиени копия. Някои, казва Анжелика, показват “Женская правда” на свои роднини; други оставят вестника в пощенски кутии, магазини и на спирки на градския транспорт. Разпространителите на “Женская правда” изпращат отчети за разпространението на специален Телеграм бот. Вестникът може да бъде намерен в 50-60 града в цяла Русия.

“Хората не разбират, че това е партизански самиздат, мислят, че това е истински вестник, който просто не са виждали или купували”, казва Анжелика. – Имаше една история, когато баба ми беше силно заинтересувана от темата за “задника на президента”, заради която искаха да глобяват [28]Шевчук. Тя се ядосваше, че властите вече са се побъркали окончателно. Според мен е яко, че хората не са знаели това, а сега го знаят.”

Вестникът има страница в “Одноклассники” (фемактивистките я поддържат под друго име от страх да не бъдат блокирани). Сега тя има повече от 1300 абонати – жени от регионите, които, както го описва Анжелика, могат “да хвърлят кал по Пугачова, но и да откликнат на антикризисните рецепти: намалиха ми заплатата, благодаря за рецептата за супа за три рубли.”

Анжелика подчертава, че ФАС няма за цел да прави от читателките “революционерки”. “Не искаме да ги шокираме, не искаме да преобръщаме гледната им точка с главата надолу”, обяснява тя. – «Но искаме те да бъдат по-отворени към полезната информация, която им се предоставя. За да може по-малко хора да отидат на война, за да знаят, че могат да откажат, ако в работата им ги принуждават да правят неща в подкрепа на войната… Войната със сигурност има обществена подкрепа. За да бъде тя по-малка, хората трябва да знаят правата си.»

Как да се разпореждат с това знание, продължава фемактивистката, зависи от всеки:

«Хората се опитват да намерят опорни точки, на които да разчитат. В какво друго можеш да вярваш освен в Путин и Бог? Има хора, които от самото начало са се съмнявали [в правотата на случващото се]. Виждам добър сценарий, когато те започнат да разбират нещо, да говорят с колегите си, приятелките си, съседките си. Вместо да седят пред телевизора и да вярват на всичко, да се обединяват и да се подкрепят взаимно. Да направят нещо заедно: да речем, да съберат пари за билети, храна и дрехи за украинците, докарани в Русия.»

“Трябва да намерим в себе си доброта, подкрепа”, допълва Анжелика. – Мисля, че това е чудесна алтернатива на това, което се случва сега”.

* * *

Анджелика не казва на родителите си за своята активистка дейност – “защо да ги притеснявам”. А фактът, че е редакторка на “Женская правда”, е известен само на няколко души – най-близките ѝ приятели.

“Изобщо, откакто започнах да издавам вестника, се опитвам да се държа по-тихо”, казва фемактивистката. – «Във входовете има камери, те са навсякъде. Ако ме разкрият, първо, няма да мога да си върша работата. Второ, има рискове за моите колеги [в антивоенното движение]».

Дълго време Анжелика не е искала да напуска Русия. “Възмущавам се от идеята, че някакъв умопомрачен дядо седи в бункера, и аз трябва заради него да изоставя колекцията си от произведения на изкуството. Добре де – не изкуство, а всъщност колекция от кожени палта”, иронизира тя.

Няколко седмици след този разговор с Медуза Анжелика все пак е принудена да напусне Русия от съображения за сигурност. Разбира се, тя продължава да работи върху “Женская правда”: “[Това] ми дава усещането, че не седя на едно място и че приближавам победата на Украйна, на доброто и справедливостта”.

Засега обаче това са само мечти. Анжелика се надява, че един ден вестникът ще стане “истински в традиционния смисъл на думата”, че фемактивистките няма да работят анонимно, а в Русия ще “свалят режима”.

“В началото имах една цел, доста ясна”, казва Анжелика. – Имах любим човек… Разделихме се малко преди войната. Вероятно е погрешно да го нарека връзка – по-скоро роман. Но за мен това беше любов от пръв поглед.”

Скоро след началото на руската инвазия отношенията се поправят – но младият мъж на Анжелика е принуден да избяга от страната. “Това много ме ядоса. Бях ядосана за всичко, което се случваше преди това, но тогава реших за себе си, че няма връщане назад”, казва Анжелика. Тя добавя: “Сега няма да се успокоя и няма да спра”.

---

[1] Името е сменено по желание на героинята.

[2] Името е сменено по желание на героинята.

[3] Юлия Старостина – като автор на свободна практика Юлия пише, включително за „Медуза“ и бюлетин „Кит“.

[4] Полицейско насилие – предположението на Юлия Старостина за риска от изнасилване от полицията, в случай на задържане или арест е съвсем точно. Освен това и жените, и мъжете са изложени на този риск. Например през септември 2022 г. поетът Артьом Камардин беше задържан в Москва за четене на антивоенни стихове. При издирването спецчасти на МВР първо нанесли побой на Камардин, а след това го изнасилили с дъмбел.

[5] Какъв град? – по искане на Юлия Старостина не уточняваме града, в който се намират „пунктовете за временно настаняване на бежанци“, където тя отива.

[6] Инстаграм – социална мрежа принадлежи на компанията „Meta“, която е обявена за “екстремистка организация” в Русия, дейността на компанията е забранена в Руската федерация. Принудени сме да посочим това по искане на руските власти.

[7] Адресът на ПВР в различни региони може да бъде намерен от резолюциите на местните власти, те се съдържат в графа „Настаняване на територията на Руската федерация“.

[8] „Медуза“ знае фамилията й, не я изписваме от съображения за сигурност.

[9] Има ли други данни? – в краят на август Руската информационна агенция „ТАСС“ съобщи за повече от 3,5 милиона “евакуирани” хора, включително близо 600 000 деца.

[10] Колко струва? – към момента на публикацията – около 160 евро.

[11] В подготовката на този текст ни помогнаха: Комитет „Гражданско съдействие“, Фондация „Втори вятър“, Феминистка антивоенна съпротива, проект „Ковчег“, сдружение „Руснаци за Украйна“, Интеграционен център „Едни и същи деца“, хоризонтална доброволческа инициатива „Складик“, Доброволец и журналист Галина Артеменко и свещеник Григорий Михнов-Вайтенко от Санкт Петербург, проекти „Емиграция за действие“, „Мини през гората!“ и ОВД – инфо.

[12] Автономна организация с нестопанска цел “Център за справяне с проблема с насилието” Насилию.нет Обявена за “чуждестранен агент” в Русия (както много други организации и хора). Имайте предвид, че по време на войната с Украйна Русия прие нов закон: сега всеки може да бъде обявен за „чуждестранен агент“.

[13] Защо? – „Росстат“ брои само тези, които са били премахнати от регистрационния регистър (има предвид регистрацията, – бел. Медуза). Далеч не всички руснаци, които емигрират, са заличени от този регистър“, каза пред „Медуза“ Юлия Флоринская, водещ изследовател в „Института за социални анализи и прогнози“ РАНХиГС.

[14] Правоохранителна структура на въоръжените сили на Руската федерация. Всъщност това е видоизменено военно комендантство, предназначено да осигури реда и военната дисциплина във Въоръжените сили.

[15] Категории, по които се определя годността на лицето за военна служба въз основа на здравословното състояние:

А – годен за военна служба;

Б – подходящ за военна служба с малки ограничения;

B – ограничена годност за военна служба;

Г – временно негоден за военна служба;

Д – негоден за военна служба.

[16] Арести на антивоенни протести – по данни на “ОВД-Инфо” от 24 февруари до 24 октомври 2022 г. в Русия са задържани 19 347 души при акции срещу войната и мобилизацията.

[17] „Медуза“ не посочва името по искане на героинята.

[18] Хана Монтана – героиня от тийнейджърски телевизионен сериал със същото име. Сюжетът се основава на историята на момиче (в ролята Майли Сайръс), което живее двоен живот: през деня тя е обикновена ученичка Майли Стюарт, през нощта е известната поп певица Хана Монтана.

[19] Феминистката антивоенна съпротива – от самото начало на пълно мащабната война в Русия, Португалия, Франция, Германия, Индия, Корея, Грузия, Турция е активна “Феминистката антивоенна съпротива”. Целта на това движение, според неговите представители, е „да пробие информационната блокада“ и да разпространи информация за войната в Украйна. Активистите подчертават, че участието в акции може да бъде опасно.

[20] Зимни протести – през зимата на 2011–2012 г. в цяла Русия (но особено в Москва) се проведоха протести срещу масовите фалшификации на изборите за Държавна дума и „номинирането“ на Путин и Медведев. Десетки хиляди хора, които преди това не са се интересували от политика, участваха в “снежната революция” (въпреки че революция не се състоя). От началото на 90-те години на миналия век протестите станаха най-големите. На 6 май 2012 г. в Москва се състоя Маршът на милионите; Шествието на опозицията завърши със сблъсъци между протестиращи и полицията на Болотная площад. Десетки хора станаха участници в “блатното дело“, много получиха реални условия.

[21] Обявен за “чуждестранен агент” в Русия (както много други организации и хора). Имайте предвид, че Русия прие нов закон по време на войната с Украйна: сега те могат да обявят всеки за “чуждестранен агент”.

[22] Антивоенно дело – група наказателни дела, чиито участници са обвинени в участие в антивоенни протести, публикуване на „фалшификати“ за руската армия (207.3 от Наказателния кодекс) и нейното „дискредитиране“ (280.3 от Наказателния кодекс), както и както и други статии, които руските власти използват срещу дисидентите.

[23] Главното управление за борба с екстремизма на Министерството на вътрешните работи на Русия. Създаден за борба с екстремистки и терористични дейности. Служители на администрацията се занимават със случаи на екстремизъм, включително търсене на его в публикации в социалните мрежи. Правозащитници обвиняват звеното в “преследване на идеологически противници на правителството”.

[24] Член 20.2 от Кодекса за административните нарушения предвижда арест до 30 дни за повторно нарушение.

[25] Вярно ли е? – Да. Могат да бъдат мобилизирани жени медицински сестри, които имат военна книжка и са в запаса. Изключение правят лекарите с военен билет от категория Д, тоест негодни за военна служба. Списъкът на военнослужещите, включва редица медицински професии и специалности. Например: медицина, терапия, медицински сестри, фармация, стоматология, рентгенов лаборант. Министърът на отбраната на Руската федерация Сергей Шойгу обеща, че жените няма да бъдат привлечени във войната.

[26] Мълчаливият пикет е форма на самотен протест, изобретен от женската активистка Дария Серенко през 2016 г. и бързо разпространен сред активистите. Участниците в мълчаливия пикет пътуваха в градския транспорт с плакати срещу политическата репресия, хомофобията, ейджизма и домашното насилие.

[27] Акция “Жени в черно” – целта на акцията беше да се демонстрира скръбта и траура по загиналите във войните. За първи път акцията беше проведена от израелски жени през 1988 г. Говорейки срещу действията на Израел в Палестина, те се обличаха в черни дрехи и мълчаливо стояха по улиците и площадите на своите градове. В Русия полицията задържа участниците в акцията за “траурен” вид.

[28] За какво става дума? – през август Съветският районен съд на Уфа наложи административна глоба от 50 000 рубли на лидера на групировката ДДТ Юрий Шевчук по делото за „дискредитация“ на въоръжените сили на Руската федерация. Протоколът по отношение на музиканта е съставен след концерта на “ДДТ” в Уфа през май. По време на речта Шевчук каза, че групата е „против войната“, а също така говори за семейството и президента: „Семейство, приятели, това не е задникът на президента, който трябва да целувате през цялото време. Семейството е баба, която е просяка на гарата и продава картофи. Това е семейство.”

За да прочетете оригинала, кликнете тук.