Анна Гаврилова
Източник: Delfi новости, 3 март 2022
От 24 февруари насам по време на антивоенните протести в Русия са задържани над 7600 души. Хората продължават да излизат на улицата, макар да знаят, че ги очакват “денонощие в ареста”, глоби и проблеми на работното място. Анна Гаврилова, която в момента е в Санкт Петербург, ни разказва как изглеждат протестите отвътре.
“Кой съм аз? Руснак, жител на Русия, гражданин на Русия. Спазващ закона данъкоплатец и патриот. Но аз отказвам да се асоциирам с онази Русия, онази армия и онази държава, която сега води тази война. Моята Русия сега не мълчи. Тя се измъква от себе си и излиза на улицата. Тя казва “не” на войната. И ако ние сме последните руснаци в тази страна, в тази Нарния, която е останала само в сърцата ни, нека светът ни запомни така.” Това е написано от моя приятел Слава Малахов, създател на известното в рунет рекламно табло “Предреволюционен съветник” и на едноименната музикална група. Той ходи на митинги в Москва и Санкт Петербург и води антивоенна агитация по време на концерти и онлайн.
Аз живея в Санкт Петербург, град на музеи и оживен литературен живот, където в баровете се чете поезия, а по стените са изрисувани портрети на Хармс. Имам много приятели творци и с малки изключения всички са против войната. Дори най-проруските, тези, които смятаха, че Украйна трябва да се махне от Донбас, са в шок и не знаят как да оправдаят обстрела на Киев и Харков. Градът протестира всеки ден – хората стоят пред Гостиный Двор и разлепват навсякъде антивоенни листовки.
Нашите творчески чатове напомнят фронтови сводки. “Хора, арестували са Таня, ще ида да ѝ занеса колетче”; „Не вървете сега по Невски, има космонавти (така нарекохме ОМОН[1])“; “По дяволите, цяло чудо е, че не се озовах във фургона на полицията, на няколко метра от мен активно прибираха“.
[1] ОМОН (отряд мобильный особого назначения) – специализирана военизирана полиция в Русия за особено опасни задачи в градски условия – бел. Прев.
Бели листовки, черни космонавти
В някакъв момент осъзнавам, че ако не изляза на митинг, няма да мога да погледна в очите не само приятелката си украинка, но и собственото си отражението.
Започвам да търся компания, с кого да отида на 27 февруари, но на този ден никой от познатите ми не може. И тогава виждам – че един от вечните ми опоненти в политическите спорове пише, че синът му всеки ден ходи на митинги. Моля за контакт, и няколко минути по-късно ние с Миша си уговаряме среща. Пристигам на метростанцията малко по-рано, седя на една пейка, а на двайсетина метра от мен дежурят няколко полицаи в бронежилетки. От време на време избирателно спират преминаващи мъже и проверяват чантите им. На мен не ми обръщат внимание – изглеждам неопасна.
“Появят ли се ченгета, хващаме се за ръце и се преструваме на двойка – инструктира ме Миша в крачка. – Сякаш просто се разхождаме. Хората казаха, че двойки не закачат. Аз с тях вчера се запознах. Да отиваме, ще те запозная.”
Край „Гостинка“ има солидна тълпа. Скандират “не на войната”, “позор” и “Украйна не е наш враг”. Откриваме познатите на Миша. Един от тях се представя като Саша, а другите отказват да си кажат името и стоят с ковидни маски. Полицаите крещят по високоговорителя, че нарушаваме ковид-ограниченията. Предвид факта, че задържаните после седят по 30 души в тясна стаичка, това звучи цинично.
“Космонавти” – Миша ме дърпа за ръката. И с походка на разхождащи се вървим по протежение на Гостиный двор, а приближилите се омоновци изтръгват от тълпата момиче с плакат и го повличат със себе си. Тълпата около нас се разрежда, прегрупира се, а “не на войната” започват да викат и на други места. Народ като че има много, но изобщо не е ясно кой е на митинга и кой просто минава оттук. В един момент хората отдясно започват да бъдат изтласквани в другия край на площада. Преструваме се на случайни минувачи и спокойно преминаваме през бариерата на ОМОН.
Хората се стичат от площада към Невски и вървят по него, или по-скоро по тротоара, като от време на време викат “Не на войната”. Спират на червено като порядъчни хора. По пътя тук-там се виждат разлепени антивоенни листовки. Колите натискат клаксони, някаква жена показва през прозореца форма на сърце с ръцете си.
Къде отиваме – абсолютно неясно. В Телеграм-канала “Петербург срещу войната”, където беше информацията за митинга, се появява съобщение, че колоната се движи по Литейния проспект, а след това по улица “Кирочная”. Добре, да речем, че е така. Междувременно Миша ми разказва, че учи в морското училище и не е ясно как сега ще проведе стажа си. Във вътрешните води не са необходими толкова много моряци, а повечето страни вече не дават визи на жители на Русия.
“Полицейски фургон!” – викат отзад. Полицаите започват да хващат хора на двайсетина метра от нас, а ние се втурваме в най-близкия вътрешен двор. Оказва се, че това е капан – пред нас има решетки. Фургонът спира пред арката…
“Пуснете ни да минем!” – едно от момичетата умолително вика на минаваща вътре бабичка. Бабичката мърмори нещо за младежта, която нищо не знае за живота, но отваря решетъчната врата с магнитен ключ. Втурваме се, тичаме през двора, вмъкваме в отворената врата на главния вход. Стоим. Чакаме. Нямаме сигнал. Договаряме се, че ако обитателите на сградата започнат да ни заплашват с полиция, ние просто обсъждаме труден тест по физика и не сме чували нищо за никакви митинги.
Десет минути по-късно поглеждаме предпазливо навън: няма полиция, няма протестиращи, градът е тих и спокоен. И къде да отидем?
“В Телеграм пишат, че всички отиват към Смолни”.
“Катедралата или сградата на кметството на Санкт Петербург?”
“Кой знае.”
“Не, ако е написано “на Смолни”, едва ли е катедралата…”
Вървим през Таврическата градина към сградата на кметството. В градината е тихо и мирно, деца и двойки се разхождат наоколо, само от нечии високоговорители звучи “Влакът гори” на Гребеншчиков: “Водим война вече седемдесет години, учеха ни, че животът е битка. Но според новите данни на разузнаването, сме воювали срещу самите себе си”.
Вече сме почти на другия край на градината и виждаме колона от хора, скандиращи “Не на войната”. Вървят не към Смолни, а идват откъм него. Митингът се е разделиил? Обърнал е посоката? Какво се случва? Телеграм каналите мълчат. Решаваме все пак да вървим към Смолни, но се оказва, че там няма никого, освен полиция. Решаваме, за днес от нас толкова, и отиваме да ядем пица. Мирно да си ядем си пицата в мирен град, сякаш няма война.
Пацифизъм на ръба на екстремизма
Вечерта в Телеграм канала “Петербург срещу войната” се появява връзка към чат за самоорганизация. В чата няколко хиляди души се опитват да разберат как да живеят оттук натаък и какво друго протестно да измислят, без да отидат в затвора. Измислят флашмоб “зелена панделка”. Трябва да се ходи и да се връзват навсякъде панделки от зелена тъкан, символизиращи мира и пролетта. Полицията, казват, за това няма да се хване. OK.
С мой приятел успяхме да завържем няколко панделки на парапета на моста. Пристигна полицейски камион и от него се изсипаха петима мъже в бронежилетки и маски. Хванаха приятеля ми и го набутаха в колата, а мен започнаха да ме разпитват на улицата. Провериха чантата ми – нищо забранено не откриха. Джобовете ми, в които бяха панделките, не ги провериха. Иззеха панделките на моя приятел. След разговор по радиовръзката решиха да ни пуснат, като заплашиха, че следващия път няма да се отървем толкова леко. Вървим по-нататък, а насреща идва пияна компания с китара, пеят Летов: “Убий държавата в себе си!” Чудя се дали са ги арестували?
Докато нас ни ловяха със зелени лентички, други активисти провеждаха пикети в метрото. Идеята – да се редуват да стоят пред своята метростанция в единичен пикет с антивоенен плакат. Координацията ставаше чрез районните чатове за самоорганизация. Ами, какво значи ставаше… Никой не е казал какво да се прави. Хората се договаряха сами. Паралелно решавайки какво още може да се направи. Някой предложи да се организира среща с депутат, друг – да се хванем на работа като промоутери, за да е по-безопасно да пускаме антивоенни листовки в пощенските кутии, трети – да се направи улична анкета за това как хората се отнасят към войната и под прикритието на анкета да се информират хората.
Уговарям се да се срещна с човек от чата, който живее наблизо, но си мисля: ами ако не е приятния студент Жора, а таен агент на ФСБ? Ето, тези хора се уговарят да излизат заедно на пакети пред метрото – но колко от тях са провокатори и доносници? В края на краищата в чата може да влезе кой да е. Но пък много от тях дори с истинското си име и фамилия са там, защото не са революционери в нелегалност, не са агенти 007, а просто обикновени хора, които са в ужас от случващото се и може би за първи път в живота си са се замислили за някакво противостоене. Мъж с арабски псевдоним залива чата с поток от порнографски видеоклипове. Администраторът е пропаднал някъде и не ги изтрива. Някой мрачно се шегува, че сега освен за екстремизъм ще ни пришият и разпространение на порнография. Не мога да не си помисля, че за ФСБ може да работи дори администраторът на чата. По-късно се разбира, че администраторът просто е бил задържан.
Поети срещу войната
Петицията за прекратяване на войната вече е събрала повече от един милион гласа и ще бъде официално предадена на президента. Различни професионални общности в Русия подписват колективни писма с молба да се спре войната. Дори свещеници – към момента обръщението на Руската православна църква е подписано от над 250 души. Това, разбира се, е малко, но като се има предвид колко трудно е за един свещеник да си намери друга работа, това е много. Писмото на архитекти и градостроители на Русия са подписали над 6600 души. Писмото на медиците – повече от 11 000 души. Много мои приятели и познати подписаха колективното писмо на поетите на Русия.
Негов автор е Елизавета Алексеева (argentum). Тя признава, че в много случаи хората подписват такива писма просто заради себе си, за самоуспокоение, без особено да вярват, че адресатът поне ще научи за писмото. “Но преди всичко значението на подобни писма е в солидаризирането. Солидарната общност от хора е по-гръмогласна от един човек, дори ако той се опитва с всички сили да бъде гръмогласен. През последните дни много мислих за резултатите – не само от писмото, но и от различни други свои действия, а мислите ми постоянно бяха в болката на напрежението от чувството за недостатъчност – недостатъчно думи, недостатъчно обръщения, тези, които излизаме на улицата, сме недостатъчно. Но тази практика само ме отслабва. Виждам хората около себе си, виждам познати имена в това писмо и искам да мисля, че нас ни има и че все пак не сме малко – колко антивоенни инициативи се сформираха за ден-два”, казва тя.
Вероятно две трети от стихотворенията и песните на откритите сцени, където често ходя, са за война. Почти всички така или иначе се изказват против – някои завоалирано, други открито. Мои приятели музиканти подготвят антивоенен концерт. Един след друг идват отказите на сцена – да, те били за мир, но ги било страх да рискуват. Най-накрая един бар се съгласява.
“Знаете ли какво е хубавото в него? Има авариен изход през задния двор. И двете врати са бронирани и могат да се заключват. Полезно в случай, че дойдат имперски щурмоваци“, мрачно се шегува организаторът.
Хората се страхуват. Много имат деца – на кого ще ги оставят, ако бъдат задържани за 15 денонощия? А ако получат 15 години за “разпространение на фалшива информация за действията на руската армия”? Затова на улицата излизат предимно млади хора. Които могат и да бъдат изключени от университета. Следващият мащабен митинг е на 6 март. На централните площади във всички градове. Много мои познати се готвят да отидат, и се договарят предварително кой, ако нещо се случи, ще храни котките им.
“Къде бях преди осем години?“ – имитира патриотичната реторика мой приятел. – „Бях на 11-годишен, родителите ми се развеждаха, не ми беше до световните събития. А сега гледам какво се случва и се опитвам да се събудя. Така не бива, това не е правилно, какво правим изобщо?”
“Става ми немислимо гадно, когато си помисля колко лишена от смисъл и достойнство, колко абсурдна и внезапна и безмилостна е смъртта на нашите руски момчета, хвърлени в бой чрез измама. Но още по-лошо е, когато се опитам да си представя себе си на мястото на онези, които живеят с бремето на греха на малодушието. Които живеят, предали себе си. Ако има на света ад, той се съзижда в душите на тези хора, които се оправдават с какво ли не: деца, дългове, преходност на битието, световна суета, геополитика, каквото и да е. По-добре мигновено да издъхна, отколкото да бъда на тяхно място. Сега осъзнавам толкова ясно и пронизващо, че единственото нещо, от което си струва да се страхуваме в този живот, е да бъдем страхливци и подлеци според Хамбургски резултати[1]. Аз ще говоря. И ако това е последното, което ми е останало, ще го правя колкото се може по-силно и по-дълго”, пише Слава Малахов.
Той е смел. Аз – не много. Започвам да се чудя дали да не се махна от Русия, преди да е станало късно. Или поне да се махна в някоя пустош, където никой няма да ме намери. Само че как тогава да се гледам в огледалото и да не отвръщам поглед?
[1] „По Гамбургскому счету“ – честно, без предварително нагласени резултати. Изразът идва от легендата, разказана от Виктор Шкловски и легнала в основата на едноименната му книга, „Гамбургский счет“ (1928). – Бел. Прев.
За да прочетете оригинала, кликнете тук.
