Андрей Колесников

Източник: Новое время, 8 август 2022

Руснаците търпят Путин, подкрепят Путин, не са способни да свалят от власт Путин. Но това не са всички руснаци. Както не всички поляци и литовци са участвали в Холокоста, не всички французи гласуват за Льо Пен и Меланшон, не всички американци –  за Тръмп, констатира колумнистът на NT Андрей Колесников.

Моят приятел Дмитрий Травин, професор в Европейския университет в Санкт Петербург, написа писмо до друг приятел, “европейски” приятел. Текстът, който отчасти може би продължава традицията на писмото на Албер Камю до “немски приятел” или може би писмото на Йосиф Бродски до “римски приятел”, предизвика дискусия и беше наречен “спорен”. Спорът обаче е тъжен, както е тъжно и разделението на нацията на лоши и добри руснаци. Както са нелепи претенциите на заминалите към тези, които останаха в Русия, и на останалите – към заминалите. А и за какво да се спори тук: тези, които са против Путин и войната, но са останали в родината си, познават чувството, описано от Дмитрий Яковлевич Трaвин.

ЗАМИНАВАЩИТЕ ЗАЕДНО

Това е усещане за притиснатост между две сили – режима на Путин, който застрашава свободата на човека и самото му съществуване, и европейските политици, които за греховете на Путин и путинистите търсят разплата от неговите противници: блокират карти, не издават визи, не допускат студенти. “Притиснати сме се между две мощни политически машини, които формално враждуват помежду си, но в действителност ни мачкат от различни страни с общи усилия.”

Тези, които са в чужбина, могат да предложат на останалите да напуснат, докато има такава възможност. А тези, които остават тук, междувременно се питат – това, че вие, колеги, заминахте на Запад, отслаби ли по някакъв начин Путин и неговия режим? А ако всички напуснат, кой изобщо ще остане тук? Какво ще стане с една страна, лишена от нормален човешки капитал, след 10, 15, 20 години? Какво ще има тук – дива пустош, буквално разделяне на страната между затворени в зоната и охраняващи зоната?

Всички няма да заминат. От икономическа и демографска гледна точка, а и просто в цифрово изражение, напускането на всички врагове на Путин е абсурд. Трудоспособното население е над 83 милиона души. Ако 20% от тях са против Путин, това са над 16 милиона души. Всъщност те са много повече – говорим само за онези, които не крият, че са против войната и против Путин. Огромен брой хора участват в “мълчаливата съпротива” (определение на Александър Галич). Дори ако само тези 16-20 милиона си съберат багажа и заминат, няма да има кой да ги приеме.

Човек може да разбере праведния гняв на всевъзможните бюрокрации и обществените мнения в различните страни, но отказът на визи за граждани на Русия и блокирането на западното образование за младежта на Русия е точно това, което е нужно на Путин. Щастието отново само идва при него – не той е този, който изолира собственото си население, това вместо него прави Западът. Не той вкарва младите хора в капана на лошото образование, и не той предлага работа, изискваща лоялност към властта и омраза към инакомислието, а Западът е този, който не дава на младите руснаци да се превърнат в човешкия капитал, който би могъл в бъдеще да върне Русия в коловоза на общочовешкото развитие.

Ясно е също, че всички тези хора, останали патриоти на Русия, т.е. антипутинисти, либерали и ориентирани към Запада, не биха искали да носят колективна отговорност за самото съществуване на режима на Путин. А при това, и сред заминалите има много хора, които бяха се примирили с този режим, бяха успели са да се адаптират към него и дори бяха негови бенефициенти. Е, дори да са мислели, че си сътрудничат и правят бизнес съвсем не  с Путин, а със Собянин, с Медведев, с гражданското, умерено крило на властта. Но това беше все той, Путин, който разперваше совови криле над цялата машинария на системата. И това беше очевидно и преди пет, и преди десет, и преди петнадесет години.

Да се предявяват претенции към останалите от руската страна на строящата се и от двете посоки желязна завеса, че не свалят собственоръчно режима на Путин, е все едно да се предявяват претенции към гражданите на петнайсетте републики на СССР, че не свалиха Сталин или поне Брежнев. Те, разбира се, свалиха съветската власт, но едва след като Михаил Горбачов по същество го направи вместо тях. Когато свалянето на властта стана безопасно за свалящите. А националнодемократичното възраждане на балтийските и източноевропейските страни стана възможно едва когато същият Горби разхлаби примката – полицейска и идеологическа. Ако някой въставаше по съветско време, съпротивата е беше потушавана със същата истерична жестокост, с каквато се потушава сега в Русия на Путин; това сравнение, за съжаление, не е вече преувеличение. И е много важно да се разбере това.

Руснаците търпят Путин, подкрепят Путин, не са способни да свалят от власт Путин. Но това не са всички руснаци. Както не всички поляци и литовци са участвали в Холокоста, макар да са били много. Както не всички французи гласуват за Льо Пен и Меланшон, макар че такива има много. И не всички американци гласуват за Тръмп, макар че такива има немалко. Няма такова нещо като “всички”.

МАТЕРИАЛНИ СРЕЩУ НЕМАТЕРИАЛНИ ЦЕННОСТИ

Дмитрий Травин има още една важна мисъл: “Русия ставаше европейска, когато Европа беше силна, красива и привлекателна, когато «европейският мит» (верен или не) завладяваше умовете и душите ни, когато всичко, което идваше при нас от Запада – от романтиката на готическите катедрали до вкуса на дъвката – събуждаше желание да станем европейци”.

Истината е, че Западът беше велик пример и целеполагане – в края на 1980-те и началото на 1990-те години беше ясно накъде да вървим. В същата степен беше  ясно от какво да бягаме – от комунизма.

Но нашите съграждани в по-голямата си част взеха от Европа, от Запада като цяло, всичко, което беше по-лесно да се вземе, което изискваше не умствени, а дъвкателни усилия – те станаха потребители, не станаха граждани. Граждани във висшия, а не в административния смисъл на думата. Именни сред нашите съплеменници, които са граждани на ЕС в административния смисъл на думата, има много “разбиращи Путин”. Те са възприели материалните ценности на капитализма, но не са приели като свои нематериалните ценности на либерализма (наричани още универсални ценности, тъй като са в основата на разбирането за правата на човека и мирното съвместно съществуване на държавите, които са залегнали в документите на ООН).

Класически пример за чисто потрбителско отношение към капитализма е “просветеният авторитаризъм” на московското градско ръководство. Този случай, който се превърна в казус, сякаш показа на всички, че е възможно да се постигне пазарен успех без демокрация. Но както се оказа, без демокрация, в условията на авторитаризъм, всички постижения тъмнеят и няма развитие. И този вид просветен авторитаризъм може да съществува само без изолация от Запада, при изолация той не работи, стопява се. Но за да се преодолее изолацията, са необходими демокрация и дори либерална идеология.

Всичко се строеше по западни модели. Изглеждаше, че няма никакви разлики, всичко се получаваше дори по-добре. Оказа се, че си имахме работа с класически руски фасади и потьомкински села. Външно – вече живехме на Запад. Във вътрешен план, както показаха събитията от последните месеци, си останахме сталинисти със съзнанието на доносници и въоръжена охрана.

Западът престана да бъде пример за подражание. Престана да бъде цел – това отдавна е констатирано от социологията. Но както останалите в Русия и искащи за страната си нещо повече от всевластието на хора като Путин, Патрушев и Соловьов, не са изцяло виновни за това, че режимът не се разсъхна и не падна, така и Западът не е изцяло виновен за това, че не се хареса на значителна част от жителите на Русия.

Демокрацията е работа. Универсалните ценности изискват ежедневни усилия за възприемането им, те са работа на ума. Множество сортове сирене и колбаси, разнообразие на марки автомобили и високо ниво на туристическо обслужване – Западът не се свежда до това. За да остане всичко това и да не се руши, са нужни демокрация, политическа конкуренция, редовна ротация на властта, свобода на изразяване и плурализъм на позициите, свобода на събранията и много други неща.

Задънената улица, посочена от европейски университетски преподавател на свой европейски приятел, съществува. Но ако перифразираме стареца Мичурин, нашата задача е да се измъкнем от нея.

За автора: Андрей Колесников е руски журналист и писател.

За да прочетете оригинала, кликнете тук.