Александър Баунов

Източник: Carnegie Endowment, 10 ноември 2022

Неясните контури на победата на Русия означават и неясни контури на нейното поражение, и именно поради това автоматичната връзка между военно поражение и рухване на режима в този случай не работи. За Путин е също толкова трудно да загуби тази война, колкото и да я спечели. Да я спечели обаче е все пак малко по-лесно, защото самото начало на войната се смята за победа от нейните поддръжници.

Недоверчиви наблюдатели говорят за капан, който Русия подготвя на украинците, отстъпвайки от Херсон, но такъв капан би означавал улавяне на ловеца от преследваното животно – толкова малко е възможно да се снабдяват руските войски с всичко необходимо, ако останат в един изолиран плацдарм на чуждия бряг на широка река. При условие, разбира се, че Русия опита да се удържи и не прибегне до оръжия за масово унищожение.

Политическият контрол над Херсон бе загубен в момента, в който военачалници от най-високите и високите чинове обявяваха, че са изоставили града. Заедно с града отвъд Днепър остават и мечтите за възвръщане на наследството на Екатерина и отмъщение за Одеса през 2014 г. – цели, които вдъхновяваха поддръжниците на войната в Русия. Поредното свиване на военните цели и оттеглянето от териториите, които току-що бяха официално присъединени към Русия под лозунга “завинаги” именно заради този лозунг и референдумите, е политическо поражение, дори ако стратезите планират бъдещо завръщане.

Още в първите седмици и месеци на войната се появиха предположения, че руско поражение в Украйна или просто неуспешна военна кампания може да доведе до това, Путин да трябва да напусне властта. И наистина, аржентинската хунта падна през 1982 г., а гръцката – през 1974 г. след провалени военни авантюри. Неуспешните колониални войни доведоха до Революцията на карамфилите в Португалия и до краха на режима на Салазар и Каетано, който в много отношения е подобен на съвременния руски режим.

Но има и други примери. Разгромът в Кувейт през 1991 г. не свали режима на Саддам Хюсеин, а националистическият режим на Милошевич оцеля не само след поражението на сръбските сили в Хърватия и Босна, но дори и след бомбардировките на самата Югославия и изтеглянето от Косово. Има основания да се смята, че дори мащабни неуспехи в Украйна няма да сложат край на дългогодишното управление на Владимир Путин. И ето защо.

Неведнъж е казвано, че целите на Русия във войната срещу Украйна са неясни. Сред тях високопоставените руски говорители посочваха едновременно денацификация и декомунизация (Путин в речта си за обявяване на войната), гарантиране на сигурността на жителите на Донбас, демилитаризация и недопускане на Украйна в НАТО, връщане на изконни руски земи, защита на руския език и дори спасяване на украинските градове от гей паради (патриархът, депутати, служители на Съвета за сигурност).

Неопределеността и непоследователността на целите на войната създават несигурност и в разбирането за това в какво се състои победата. Дори привържениците на войната сред руските граждани все още имат най-смътни и противоречиви представи за победата.

Неопределеността на параметрите на победата означава и неяснота на критериите за поражение. И следователно, не е съвсем ясно какво точно трябва да се случи на фронтовете, така че поддръжниците на Путин и неговата война да го сметнат за победен. И то толкова победен, че да загуби властта си.

В действителност Путин вече претърпя няколко сериозни поражения. Пролетният му блицкриг се провали, на руските войски се наложи да се оттеглят от украинската столица. Русия загуби флагмана на Черноморския си флот – крайцера “Москва”, и изостави украинския Змеев остров , чието превземане беше първата и символично важна победа в началото на войната. Харковска област беше хаотично изоставена, заедно с цивилните, които бяха променили гражданството си там. Беше допуснат удар по символично важна цел – Кримския мост. Подобни военни провали биха могли да доведат други правителства до загуба на властта, но не непременно и лидера на Русия.

Парадоксално е, че поддръжниците на Путин и неговата война не възприемат нахлуването в Украйна като агресия срещу съседна държава. За тях това е акт на съпротива, ответен удар срещу много по-мощните сили на Запада.

Изследователите на руското общество наблюдават удивителен парадокс. Историята поставя Русия сред големите западни колониални империи. Обаче след поражението в Студената война, разпадането на СССР и икономическите трудности от 90-те години на ХХ век все по-голяма част от населението на Русия започна да възприема страната си като недостатъчно независима, почти като колония, управлявана от външни западни сили. Носителите на това схващане вярват, че за да се върнат към справедливостта и за да успеят самите те в живота, трябва да се отхвърли игото на външните сили, които са наложили на страната неравенство, несправедлив капитализъм и нови граници, и са ѝ отнели сферата на влияние и безспорния международен престиж.

Значителен брой жители на Русия смятаха, че страната им не е достатъчно суверенна, и очаквха от властите да възстановят този суверенитет. Тъй като тези външни сили, които са поробили Русия, явно са по-могъщи, изходът от борбата с тях не е предрешен.

В очите на хората, недоволни от положението си и обвиняващи за него външни сили, победа е самият опит за съпротива, почти независимо от крайния резултат.

Дори и Русия да напусне някои от завладените украински територии, поддръжниците на Путин и неговата война няма непременно да възприемат това като поражение. Победата за тях, независимо от състоянието на нещата на украинска територия, е самото скъсване със Запада, което само по себе си е открито предизвикателство към световния ред. Дори след като отстъпят, те ще се утешават с мисълта, че са спрели по-нататъшното поробване на Русия.

Значителна част от елита също е попила този антиколониален бунт, така че това е станало достатъчно искрен мироглед. При това позицията на въстаник е удобна по свой начин, тъй като не изисква превземането на вражески столици. Партизаните не превземат Берлин, те предотвратяват превземането на Москва и това е тяхната мисия и победа. По-лесно е да се чувстваме като въстаници – хем сме по-близо до хората, хем ни е по-изгодно.

Неясните контури на победата на Русия означават и неясни контури на нейното поражение, и именно поради това негласната, автоматична връзка между военните поражения и рухването на режима не работи в този случай. За Путин е също толкова трудно да загуби тази война, колкото и да я спечели. Да я спечели обаче е малко по-лесно, защото самото начало на войната се смята за победа от нейните поддръжници.

При това разбиране и най-съмнителните резултати на фронтовете ще позволят на Путин да изглежда като победител в очите на активните си поддръжници – истински лидер на Русия, който не се страхува да отправи открито предизвикателство към Запада. А пасивното мнозинство може да бъде убедено, че това е най-добрият възможен резултат, както беше убедено да се примири с войната.

Проблемът за самия Путин тук е, че такова разбиране за победа от страна на активните поддръжници на войната ще запази статуса му на победител, т.е. на истински лидер на Русия, дори в случай на неуспехи на фронта. Същото разбиране обаче поставя под съмнение този статус в случай на опит за намиране на компромис с Украйна или Запада.

Междувременно думата “преговори”, която преди време беше почти табу, се завърна в речите на говорителите на Русия на високо равнище. А “трудното решение”, за което споменаваше генерал Суровикин веднага след назначаването си, се оказа не атомна бомба, а все пак изтегляне на войските зад Днепър.

Назначаването на генерал Суровикин и кампанията за неговото възхваляване включваха, наред с други неща, създаването на фигура с мандат да върши неща, които Путин не искаше да прави от свое име. Кампанията помогна да го зареди със слава и авторитет за всеки случай.

Грубо казано, беше необходим един руски дьо Гол, който, ако се наложи, може да предаде Алжир и щеше да има правото да го направи. Тоест да го предаде като боен генерал, а не като тилов корупционер или цивилен бюрократ, дори и да носи военна униформа. Представяха го като човек, който ще доведе до победи, но в действителност беше необходим човек, който, ако се наложи, да води отстъплението, и при това без да скара поддръжниците на властта и поддръжниците на война до победа.

Половината от мандата генералът използва до днес, сега от него ще очакват да използва другата половина. За някои това е последваща офанзива, която ще докаже, че всички отстъпления са били маневри. За други – затвърждаване на сегашния резултат и налагане на примирие по формулата Херсон в замяна на мир, светлина, вода и топлина в градовете.

Подобна размяна е проблематична не само защото украинците са окрилени от успехите си и не вярват на Русия, която не се отказва да смята Херсон за руски град и значи ще иска да се върне. На затвърждаването на резултата пречи въстаническата концепция за войната, разпространена в Русия. Подобна концепция лесно преживява отделни военни поражения, но не и компромиси.

Проблемът с партизанската концепция за победата е, че от позицията на бунтовник е много по-трудно да се премине към преговори, защото това означава край на бунта и отказ от въстаническата идентичност, а значи – и от единствената победа под формата на въстание, която не зависи от положението на фронта. Да не говорим, че за бунтовника компромисът по-често се изразява в избягване на наказание.

Въстаническото разбиране за победа от страна на активните поддръжници на инвазията в Украйна не позволява на Русия да направи реални компромиси и тласка Путин към практически безкрайна война, пълен разрив със Запада и още по-големи репресии у дома, отколкото той е могъл да планира първоначално.

За автора: Александър Баунов е журналист, публицист, филолог и бивш дипломат. Преди да се присъедини към Карнеги, той е старши редактор на независимото онлайн издание Slon.ru в продължение на пет години, от самото му създаване, където пише статии на международни и вътрешни теми – за съвременната идеология на Русия, нейната външна политика, мястото на Русия в съвременния свят, Украйна, кризата в Европейския съюз, арабските революции, протестите в Москва през 2011-2012 г. и др. Публикувал е и в много други издания.

За да прочетете оригинала, кликнете тук.