Алексей Левинсон
Източник: Meduza, 10 юни 2022
Социологът Алексей Левинсон реконструира логиката на руската власт въз основа на проучвания сред населението.
В началото на юни центърът “Левада” публикува данни от социологическо проучване, според които три четвърти от жителите на Русия са убедени, че руската “специална операция” в Украйна ще се развие успешно. Почти 25% очакват крайната победа да бъде постигната в рамките на “до шест месеца”, около 20% – до една година, а почти толкова смятат, че това ще отнеме повече от една година. Опитът от изследванията на „Левада“ през последните 20 години показва, че между очакванията на жителите на Русия и светогледа на тези, които ги управляват, има дълбоко сходство. Алексей Левинсон, ръководител на отдела за социокултурни изследвания в “Левада-център”, разказва специално за рубриката “Идеи” какво се надява да постигне Кремъл с тази война.
Каква ще бъде Русия, когато войната приключи? Знаем какво мислят обикновените жители на Русия. Че всичко ще остане такова, каквото е било “преди нова”. Че страната ще бъде управлявана от същите хора, които са я управлявали: през май 72% от анкетираните искаха Путин да остане президент и след 2024 г.
Но какво мислят за бъдещето тези, които управляват? Нашите проучвания не дават достъп до тайните им мисли. Нека се опитаме да предположим въз основа на това, което все пак знаем.
Център “Левада” целенасочено изследва отношението на жителите на Русия към Путин и други политически лидери, в частност и към Владимир Жириновски. Изследванията показват, че по примера на последния, Путин е успял (не веднага) да приспособи своето възприятие за света към онова, което възниква в руското общество след последователния крах на комунистическата, а след това и на демократичната перспектива. Това е комбинация от фрагменти от съветско и постсъветско, поставена върху архаични структури, които разделят света на “свои” и “чужди” с различни норми за едните и другите. Жителите на Русия са почувствали точно това – затова приветстваха повечето ходове и жестове на Путин.
Това ни дава опеделено основание да реконструираме логиката на действията и плановете на руската власт.
Струва си да започнем с това какъв би могъл да стане светът в средата и края на XXI век и какво място би трябвало да заеме Русия в него, ако не беше нахлуването в Украйна. Изглежда, че именно отговорите на тези въпроси са накарали Кремъл да направи това, което направи на 24 февруари 2022 г.
От какво се страхуваха в Кремъл преди началото на войната?
Основното, за което говореха западните учени, а след тях и политиците, беше глобалната климатична криза. Продължаването на сегашните тенденции, по-специално изхвърлянето в атмосферата на въглероден диоксид в резултат от изгарянето на въглеводороди, заплашва с планетарна катастрофа. Според тези прогнози Русия също ще трябва да претърпи значителни промени в климата и свързаните с него аспекти.
От многобройни експертни интервюта обаче стана ясно, че тези прогнози не са били много тревожни за руското ръководство. Нещо повече, в Русия доста популярно остава мнението, че страната само ще спечели от изменението на климата (ще има повече земя за земеделие, по-специално за отглеждане на пшеница, докато в други страни производителки ще има по-малко).
Междувременно по инициатива на редица водещи западни държави беше поставена цел за намаляване, а след това и за спиране на изхвърлянето на въглероден диоксид в атмосферата. Русия също е подписала Парижкото споразумение и спазването му не е твърде обременяващо за нея. Но някои от страните, които купуват руски въглеводородни суровини, започнаха да се подготвят да се откажат от това гориво съвсем скоро и да преминат към други източници на енергия. И тук Кремъл се сблъска с риска да загуби ролята си на основен доставчик на гориво за Европа. Това неминуемо би довело до загуба първо, на влияние върху политическата ситуация в тези страни и второ, на значителен дял от бюджетните приходи на Русия.
Освен това страните от ЕС приеха т.нар. зелени закони и наложиха мита върху вносните стоки, които се изчисляват в зависимост от нивото на емисиите на въглероден диоксид при производството им. Това прави много от руските експортни стоки неконкурентоспособни. Например металите, чиито ниски производствени разходи са свързани с използването на стари – и обикновено “мръсни” – технологии и оборудване.
В самата Русия отдавна се води дискусия за необходимостта да се “слезе от петролната игла”. Недостатъците на икономиката, основана на суровини, са широко обсъждани. Но в тези дискусии не беше предложена подходяща алтернатива. Такава обществото не видя; такава не видяха и тези, които ръководят обществото.
Влиятелни магнати, чиито компании произвеждат, транспортират и продават нефт и газ в Европа, пропагандираха идеята, че това са само приказки и че ЕС няма да може да се откаже от руския газ (а може би и от руския нефт) поне още половин век (или като вариант: ще се откаже, а после все пак ще се върне). Този оптимизъм беше поставен под съмнение от мнозина в експертната общност, а и в общественото мнение се появи разделение по въпроса дали Русия ще остане нефто-газова свръхдържава или не. По този въпрос започна да нараства скептицизмът.
На базата на косвени свидетелства стигаме до заключението, че през 2021 г. в руското ръководство постепенно е затвърдило схващането, че ако Европа осъществи плановете си, РФ ще загуби статута си на велика сила. Наистина, за кратко се появи известен “водороден оптимизъм”: предполагаше се, че “Росатом”, “Газпром” и “НОВАТЕК” ще произведат толкова много водород, че той ще замени нефта и газа. Но нямаше никаква сигурност, че светът действително ще премине към водород като основно гориво и източник на енергия, нито пък имаше надежда, че Русия ще стане негов основен световен доставчик.
Оставаше и друго решение – да се постигне ролята на политически хегемон в Европа, който да ѝ диктува волята си, включително по въпросите на зеления преход (може да се предположи, че преминаването към плащане на газа в рубли беше една от подготвителните мерки за този случай). Ако Русия с мощен жест присъедини към своя “лагер” най-голямата държава в Централна Европа (а след нея и редица други държави или територии), тя ще разполага ако не с икономическия, то поне с политическия капитал да застане редом с другите две велики сили – САЩ и Китай – и заедно с тях да раздели света на зони на влияние и интереси. Европа при такава конструкция би минала към руската сфера.
И сред жителите на Русия, и в нейното ръководство преобладаваше представата, че ЕС е в упадък и едва ли не на ръба на разпада; че Америка има слаб президент, при това зает главно с отношенията с Китай; и че Украйна е “фарс”, управляван от “клоун”. Всичко това подсказваше: сега или никога.
Замисълът се подкрепяше от образа на мощна собствена армия, укрепнала след 2011 г., когато й бяха отпуснати баснословните 20 трилиона рубли (които можеха да бъдат похарчени за здравеопазване или образование).
Може би планът е бил да се ограничим само с демонстрация на тази мощ, но така, че и от американските спътници да се вижда.
И тогава те самите ще поискат преговори. А в преговорите ще изискваме от украинците и Запада да ни дадат това, което смятаме за “наше”. И те ще разберат. В края на краищата в някои отношения те са като нас, само че по-слаби.
Към края на февруари стана ясно, че “те” не искат да приключат нещата по добър начин. Наложи се да се задействат войските.
Какви сили се сблъскаха на украинска територия?
И от двете страни на конфликта от време на време казват, че Русия действа срещу Запада, а Западът – срещу Русия. Така виждат ситуацията в широките слоеве на руското общество, така я виждат и в управляващите кръгове.
От тази гледна точка Русия и Западът са, ако не равни величини, то поне на едно ниво. Както показваха нашите изследвания, много жители на Русия са поласкани от това приравняване, особено онези, които споделят убеждението, че Русия е “особена цивилизация”. И че е уникална.
Но като цяло Русия принадлежи към значителен брой страни с редица сходни характеристики. Разликата между тази група страни и останалите е в начина, по който работи управлението/властта в тях. Елитите тук са също толкова подчинени на владетеля, колкото и населението. Там, където елитите са автономни, управниците се сменят редовно и често. В страни, където елитите са зависими от владетеля, промените се отнасят не за него, а за тях. Владетелят заменя естаблишмента, размества персоналния му състав, сменя една управляваща група с друга, и благодарение на това управлява неопределено дълго. Често единствената граница на властта на владетеля се определя от продължителността на земното му съществуване.
Историческите обстоятелства са формирали в пространството на Евразия три зони. Едната е зона на уверено и стабилно съществуване на общества с автономни елити и демократично устройство. Другата зона е на автокрациите и деспотиите, където владетелите имат свои елити в пълно подчинение и на свое разположение. Това е зоната на владетели столетници. Тези две зони имат съвсем ясно очертани географски граници.
И накрая, има трета зона, която има междинен характер във всяко отношение. Тя може да се счита за “зона на преход”. Думата “преход” тук има много смисли. Това е преходът като замяна – в хода на историческото развитие – на автократична форма на управление с демократична (в политологията се нарича “транзит”). Това е и преходът като шлюз – за мигранти, които физически се придвижват от деспотични и авторитарни към демократични страни. И накрая, това е преходна форма на управление, съчетаваща черти на авторитаризъм и демокрация или периодично променяща характера си.
Думата “преходен” е толкова значима за характеризиране на тези страни и поради факта, че преминаването на властта от един владетел към друг е от решаващо значение за тях. Както беше отбелязано по-горе, автокрациите обикновено продължават, докато е жив владетелят. Естествената му смърт предизвиква разпалване на борбата в елитите, която приживе той също е провокирал, но също така и ограничавал. Победителят в тази борба сам става владетел и започва нов цикъл.
Друг вариант е край на управлението да сложат покорните до момента елити. Понякога елитите си гарантират права в отношенията с новия владетел и тогава се преминава към друг, по-демократичен тип управление. Понякога това се оказва просто ексцес, който води до появата на нов автократ.
Към такъв преходен тип принадлежи и Русия. Украйна има много сходства с нея. Елити, които са натрупали капитал през 1990-те години по сходен (не питайте какъв) начин. Разнородно общество. Но в Русия разнородността е от имперски тип: “държавообразуващият” народ (относително хомогенното мнозинство) е колонизирал групи с чужди етническа принадлежност, език или вяра – запазващото се господство на мнозинството се гради върху този ход на историята. На свой ред в Украйна различни по език, религия и историческа съдба субетноси образуват обща държава без мнозинство и малцинства. Резултатът е система, основана на договор между различни, но равни. Оттук идва и разликата в дължината на управлението: за времето на един руски президент в съседна Украйна се смениха няколко.
Положението на Украйна и Русия в пространството на Евразия предполага, че границата между тях е зона, в която се срещат две общества от преходен тип. Украйна е покрайнина на Запада, а Русия – покрайнина на Изтока. Можем да кажем, че битката, която се води пред очите ни, е драма на прехода, която има своята особена завръзка в тези две периферни общества.
През последните десетилетия в Украйна имаше схватки на елити, в резултат на които политици с прозападна ориентация получаваха все по-голяма обществена подкрепа. “Оранжевата революция, а след това и Евромайданът, увеличиха вероятността Украйна да премине към общността на западните страни.
В обществото на Русия също имаше потенциал за такъв преход – и всъщност още има. Има елити, ориентирани към такъв преход и с право вярващи, че като резултат от него ще могат да умножат собствените си ресурси и капитали. Има групи от населението, които също имат положителни очаквания за този преход. Обединените им усилия започнаха да дават първите си плодове през 1990-те години, както ясно показваха социологическите проучвания. Не мнозинството, но все по-голям брой жители на Русия приветстваха разрастващия се национален честен бизнес и подкрепяха младите демократични институции.
Но се намесиха онези елити, за които резултатите от подобен преход бяха нежелателни. Нещо повече, гибелни. Но пък самата ситуация на преходно състояние е най-благоприятна: разходите се поемат от държавата – като при социализма, а приходите се получават от собственика – като при капитализма.
Тези елити бяха ориентирани предимно към износа на суровини и се страхуваха от смяна на икономическия модел, както и от навлизането на чуждестранни конкуренти. Те можеха да разчитат символично на мнозинството от населението, което не виждаше никакви предимства за себе си в “западния” живот (наистина, тях и ситуацията на прехода не ги устройваше, но нямаха избор по този въпрос). Те наеха специалните службите, за да “спрат мига”, и в продължение на две десетилетия Русия (не за първи път в историята си) се заклещи в поза на преход, без да преминава наникъде.
Борбата, насочвана от владетеля, бракуваше едни елити и даваше приоритет на други. От това се определи и икономическият профил на страната: Русия произвежда и продава няколко вида суровини (преди всичко нефт, газ и въглища, но също така дървен материал, зърно и редки елементи), метали (с ниско ниво на преработка) и въоръжение. Всичко останало се купува и внася с получените средства.
Моделът се оказа успешен благодарение на благоприятната конюнктура на пазара на суровини. Украйна, с по-скромна, но по-диверсифицирана икономика, можеше само да завижда на такова богатство, получавано от благоприятните цени на пазара на въглеводороди.
Как е устроена системата на управление на Русия?
Да обърнем внимание на оплакванията на владетеля за това колко трудно е да се управлява Русия. Каква е трудността?
В системи, в които елитите са в пълно подчинение на владетеля, управлението е намеса на владетеля в действията на елитите. Авторитарно-тоталитарните режими имат нагласата да управляват всичко, което се случва в обществото. За времето на съветското управление се изгради такава система. Националната икономика и, да речем, културата имаха свои собствени системи и органи за управление, но всички те бяха поставени под контрола на специална управляваща суперсистема. Това беше конструкция, включваща ЦК на КПСС, подчинения му партиен апарат и апарата на специалните служби, които постоянно променяха името си, но не и ролята си.
Конструкцията на партийното ръководство беше сложна и тромава. Можете да разберете защо: националната икономика е много сложна система; за да бъде управлявана, е необходима система, която е не по-малко сложна.
Но обществото, социалната система в своето естествено състояние и съществуване, има тенденция да се разраства и усложнява. Усложняват се отношенията между социалните субекти, усложняват се средствата, които обслужват тези отношения, независимо дали са технически устройства, научни теории, философски концепции, или форми на комуникация.
Управляващата система понякога се опитва да върви в крак, но по-често – да възпре усложняването, разрушава прекалено сложните отношения и сама изгражда системи с адекватно за нея ниво на сложност. След като завземат властта, болшевиките я покриват с мрежа от йерархично организирани органи на управление, аналогична на тогавашната командна система в армията.
Обектите на управление – предприятия, процеси, хора – са се привеждали към единен вид. Създадена е била “номенклатура” – корпорация на професионални началници, които били наричани “ръководен работник”. (Не бива да се смята, че това е еквивалент на съвременен мениджър. Това не е професионалист по оптимизация на процесите, а професионалист по прилагането на унифициран процес на властването като такова, имащо за цел самото себе си).
В резултат на това огромна по територия и население страна все още живее еднакво от Смоленск до Петропавловск-Камчатски, доколкото чува едно и също от възпитателите в детските градини, учителите в училищата и телевизионните коментатори в цялата страна. Хората бяха учени и в крайна сметка се научиха да ядат и пият едно и също, еднакво да се обличат, боледуват, лекуват, и най-сетне, еднакво да мислят и еднакво да отговарят в националните социологически изследвания. Съществени различия, които тази политика не успя да заличи, останаха там, където доминира етническа принадлежност, различна от великоруската; религия, различна от православието; език, различен от руския.
Историята на “партийното ръководство” на науката, изкуството, образованието, селското стопанство в СССР започва в края на 1920-те години и продължава до края на 1980-те години, оставяйки неизброими следи, някои комични, други трагични.
При подобно устройство на обществото неизбежно настъпва момент, в който сложността на управленската система достига своя предел и престава да се справя със сложността на системата, която е поела да управлява. От гледна точка на властта това е анархия и “загуба на управляемост”; от гледна точка на една част от обществото – срив и разруха; от гледна точка на друга част – свобода, позволяваща рязко да се ускори търсенето на новото, да се усложни разбирането на света, да се създават нови комбинации от смисли.
През периода на прехода, наречен по-късно “шеметните 1990-те години”, в Русия се съживиха естествените сили на диференциация, на автономно развитие на различни социални субекти – от региони до кръжоци по интереси, от предприятия до художествени направления. Сложността на такъв социален агрегат като РФ започна рязко да нараства. Това можа да се случи, защото централните елити, които искаха да управляват по старому, бяха твърде отслабени, и на власт за известно време дойдоха елити, които (в този момент) вярваха в друг начин на управление: “Вземете толкова суверенитет, колкото можете да преглътнете”. Скоро обаче този принцип бе изоставен и властта укрепна до такава степен, че отново започна да вкарва обектите на управление в един калъп.
Именно този инстинкт на властта – да не допуска да се усложнява картината на света и неговото разбиране – обяснява например сегашното преследване на режисьори и забраната на спектакли, които сякаш нямат никакви подривни цели. С това трябва да се обяснят всички намеси в образователния процес, за които учителите и родителите казват, че “възпитават нация от глупаци, които по-лесно се управляват.”
Това е и причината, поради която в Русия се запазва свободата на напускане на страната, която е толкова нехарактерна за класическите тоталитарни режими. Заминават тези, които са ненужни на системата на управление и внасят излишна сложност в управляваното. И тези, които не намират адекватно място в научните и производствените структури, твърде примитивни за техните компетенции.
Каква ще бъде Русия след войната? Версията на Кремъл
Нека обединим тезите за зелената перспектива, автокрацията и опростяването в единно разсъждение. Тук всичко е едно към едно.
Зеленият преход в перспективата на едно до три десетилетия заплашваше Русия със загуба на мястото ѝ в света. А сегашните управляващи и техните наследници бяха заплашени да загубят самата си способност да управляват страната поради намаляващите приходи от нефт и газ.
Представете си, че за същия период от време Украйна успее да се присъедини към ЕС и да получи подкрепа от него. Тя би имала шансове ако не да се превърне в процъфтяваща страна, то поне да придобие битовите и политическите блага, които жителите на Русия толкова ценят. Сравнението на такава Украйна с РФ винаги е било не в полза на последната, още повече че властите биха били принудени отново и отново да втвърдяват политическия режим. Никакъв насаждан “патриотизъм” тук не би помогнал. Народът би изискал да поемем по пътя, на който бяхме стъпили през “шеметните 1990-те години”.
Шансовете да попаднат в Европа биха се запазили за отделни представители на властта, но не и за нея като цяло, като системата. И ето тя мисли: “Казахме им ясно: “Отстъпете, трябва ни.“ Те не отстъпиха. Какво пък, ще трябва да им покажем как можем с един удар да вземем това, което ни трябва.”
С един удар не се получи. Нещо се обърка.
Какво да се прави? Да припомняме, че руснаците (според многобройни проучвания на центъра “Левада”) смятат себе си преди всичко за “прости”. Те ще се съгласят да потърпят, да поживеят “просто”, да ядат “прости картофи” и да карат “прости коли”. В училище и по телевизора ще им обяснят колко просто е устроен светът, където всички са срещу нас и само ние защитаваме истината. А Росгвардията, ако нещо се случи, бързо ще се справи. Любителите на сложността, които биха могли да попречат, впрочем, са пръснати из чужбина. Общо взето, за тила можем да сме спокойни.
Необходимо ли е да се постигне нещо решително там, в Украйна? Ако се получи, няма да е лошо. Но вече не е задължително. Украйна беше така стъпкана, че десет години ще си ближе раните. Дори ако целият ѝ ЕС да се втурне да ѝ помага, скоро няма да се възстанови. Половината от бежанците, жени с деца, няма да се върнат, а дори и мъжете си ще накарат да се присъединят към тях. Между другото, за следвоенния живот ще им трябва друг президент – може би с него ще се води друг разговор.
Така че може операцията още да се поразтегне. А може и постепенно да се върви към приключване. Разбира се, без да губим лице. Но Западът вече явно е променил решението си да ни отпише. Те ще се съгласят на някаква приемлива комбинация. И на тях този заем-наем и прочие разходи са започнали да им омръзват.
И тук стигаме до въпроса, поставен в началото, каква ще бъде Русия и какво място ще заеме в света, когато обяви, че прекратява “специалната операция”.
- Няма да слезем напълно от иглата. И няма да загубим напълно приходите си от нефт и газ. Нещо ще купува Китай, още нещо по незаконни пътища ще отива в Европа. Парите не са същите, но все пак.
- Русия ще има силна, обстреляна, умееща да воюва (полусъвременно) армия. Това ще се помни ден и нощ от всички съседи.
- Русия ще има ръководство, готово на всичко. По-точно, то е готово да направи това, на което никое друго ръководство не е готово, поне в тази част на света. И народът ще го подкрепя.
- Народът ще се гордее с армията си, с ръководството си, със страната си.
- Животът ще бъде нормален; трамваите ще се движат; кашата вероятно няма да свърши; газ и бензин ще има достатъчно.
- А с какво ще живеем? С перспектива. С това, че “можем да го повторим.” В това сега всички ще вярват.
В заключение е важно отново да се подчертае, че тук реконструираме надеждите и намеренията на руските власти, а не правим прогнози, което изисква отчитането на много допълнителни политически и други фактори.
За автора: Алексей Левинсон е руски социолог, роден през 1944 г. в Москва. От 1966 г. се занимава с теоретична социология и постоянно участва в теренни изследвания. От 2003 г. работи в Центъра “Левада”, където оглавява отдела за социокултурни изследвания. Автор и съавтор е на няколко книги по социология на руското общество. Колумнист в няколко вестника и списания.
За да прочетете оригинала, кликнете тук.
