Interview: Judge Robert Spano, President of the European Court of Human Rights
Judge Robert Spano, President of the European Court of Human Rights, discusses the challenges that digital transformation poses before the Strasbourg court and the expected surge of cases related to the covid-19 pandemic.
Source: German Marshall Fund, March 2021
Константин Скоркин
Источник: Московский центр Карнеги
5.08.2021
Несмотря на ироничное отношение многих к Зеленскому, за прошедшие два года ему удалось немало в плане укрепления личной власти. Так что президентская затея борьбы с олигархическим влиянием может оказаться не столь безнадежной, как кажется на первый взгляд.
Идя во власть, Владимир Зеленский обещал украинцам мир, а олигархам – войну. Пацифизм из первой части со временем трансформировался в государственничество, а вот вторая часть – про борьбу с олигархией – остается для украинского президента беспроигрышной темой на фоне подготовки к походу на второй срок.
Не так давно Зеленский начинал свою политическую карьеру с клеймом «марионетки Коломойского», но теперь стремится равноудалить олигархов от принятия государственных решений. Вопреки пессимистичным ожиданиям Верховная рада уже приняла в первом чтении Закон о деолигархизации. Многие из его формулировок носят явно компромиссный характер, но в целом документ подтверждает, что противостояние президента с крупным бизнесом совсем не такая безнадежная затея, как может показаться. Новые международные обстоятельства заметно подорвали былую мощь украинского олигархата, а Зеленский за два года президентства достаточно усилил свои позиции, чтобы не делиться властью с кланами.
Столкнувшись с падением рейтинга в начале года, Зеленский сделал несколько резких шагов против своих внутриполитических оппонентов. Первым из них стала показательная расправа над лидером пророссийской оппозиции Виктором Медведчуком – его телеканалы и бизнес-активы оказались под санкциями, а самого Медведчука, ранее считавшегося неприкосновенным, отправили под домашний арест.
Украинские власти подавали свои действия не только как противостояние российской угрозе, но и как борьбу против засилья олигархов в политике. Однако режим внутренних санкций, которые принимает Совет национальной безопасности и обороны без участия судов, стали критиковать за волюнтаризм и произвол.
Чтобы избежать обвинений в фаворитизме и политических репрессиях, Зеленский решил подвести правовую базу под свой крестовый поход против олигархии – разработать закон о деолигархизации. В новом законе впервые появились критерии «олигарха»: это крупный бизнесмен-монополист с состоянием более $80 млн, имеющий влияние на политику и СМИ.
Тех, кто попадает под это описание, предполагается включить в особый реестр и подвергнуть некоторым ограничениям, среди которых запрет на финансирование политических партий и на участие в приватизации госсобственности. Также лица, признанные олигархами, будут обязаны отчитываться о своих доходах наравне с госчиновниками, а самим чиновникам будет запрещено проводить с ними неофициальные встречи.
В украинских реалиях нельзя сказать, что предложенные меры полностью исключают для олигархов возможность влиять на власть. Например, в закон не вошел предлагавшийся поначалу запрет на владение СМИ, которые служат основой политического влияния олигархов. Ограничивая участие крупнейших бизнес-групп в приватизации, закон тем не менее не трогает уже сложившиеся на рынке монополии и ничего не говорит о реприватизации незаконно приобретенных активов. Зеленский достаточно осторожен, чтобы не повторять судьбу Юлии Тимошенко, которая после оранжевой революции попыталась посягнуть на олигархическую собственность.
Однако и в нынешнем компромиссном виде закон способен серьезно осложнить жизнь флагманам украинского капитализма. Под его критерии попадает вся первая десятка украинского Forbes, так или иначе влияющая на политическую жизнь страны.
Требования закона скорее оскорбительны, чем разрушительны для людей, считающих себя хозяевами страны. Зеленский хочет не столько раскулачить бизнес-империи, сколько указать их владельцам на подобающее им место. Дать понять, что президент – не первый среди равных и, тем более, не марионетка кого-то из олигархов, а полновластный лидер нации.
В свое время украинские олигархи сумели приватизировать украинскую парламентскую систему, купив политические партии и телеканалы. Теперь президент наполняет ее собственным содержанием: парламент и правительство – лишь исполнители воли президентской вертикали, а крупному бизнесу лучше с этим смириться, иначе на смену мягкой деолигархизации может прийти жесткая. Все это далеко от идеалов конституционного правления, но соответствует сложившимся в стране реалиям.
Закону о деолигархизации предрекали провал в парламенте, однако президенту удалось собрать для первого чтения достаточно голосов, в том числе закон был поддержан парламентским лобби Игоря Коломойского. Второе чтение закона отложено на осень, и существует немалый риск, что процесс сильно затянется из-за бесчисленных поправок. Неизбежен и закулисный торг по поводу дальнейшего смягчения закона. Однако тактическую победу Зеленский уже одержал. Украинский крупный бизнес, похоже, смирился с тем, что при новом порядке ему придется вести себя скромнее.
Разговоры о том, что в ответ на новый закон Зеленский может столкнуться с грозным объединенным фронтом украинских олигархов, пока кажутся преувеличенными. До сих пор олигархи предпочитали в частном порядке решать свои проблемы с властью, ища подходы к новой команде и создавая в ней свои группы влияния.
На первом этапе ключевым игроком был Игорь Коломойский, затем в силу вошел Ринат Ахметов, находили свои подходы к офису президента Виктор Пинчук и Дмитрий Фирташ. Кажется, только Петр Порошенко и Виктор Медведчук из-за своей личной вовлеченности в политику с самого начала были в открытой конфронтации с президентом. Пока ничто не указывает на то, что на этот раз олигархи готовы объединиться против Зеленского.
Украинская олигархия, несмотря на все экономическое могущество, сейчас находится на спаде своего политического влияния. Радикальное обновление парламента привело к тому, что олигархическое лобби, все еще способное проталкивать локальные частные интересы, уже не может всерьез скорректировать основные направления политической жизни. Ставленники олигархов, приходя во власть, через некоторое время начинают ориентироваться на офис президента, а не на своих бывших покровителей.
К тому же западные союзники всячески одобряют новый курс Зеленского, называя успешную борьбу с коррупцией одним из основных условий для дальнейшего сближения с евро-атлантическими структурами. Медведчук и Фирташ уже находятся под санкциями СНБО, американцы усиленно подталкивают Киев к решительным мерам против Коломойского, что делает олигарха крайне сговорчивым.
Потенциальную политическую крышу в Москве украинские олигархи утратили, поддержав в свое время свержение Януковича. На того же Коломойского в России недавно было заведено уголовное дело, где его обвиняют в хищении продукции «Татнефти» на $4 млрд. Деваться украинским магнатам особо некуда, и это заставляет их приспосабливаться к заданной президентом системе координат.
Переход к решительным мерам уже положительно сказался на рейтинге Зеленского. Социологическое моделирование потенциального второго тура президентских выборов показывает, что у него нет сильных оппонентов.
Так что президент чувствует себя на коне и вряд ли свернет с избранного пути. Конечно, многие украинские избиратели предпочли бы посмотреть на показательное раскулачивание кого-нибудь из миллиардеров. Но и просто ограничение политического влияния олигархов при правильной подаче может заметно повысить популярность Зеленского в украинском обществе, чрезвычайно враждебно настроенном к крупному бизнесу.
Несмотря на ироничное отношение многих к Зеленскому, за прошедшие два года ему удалось немало в плане укрепления личной власти. Была выстроена президентская вертикаль, вот и МВД, после неожиданной отставки Авакова, переходит под полный контроль президента. Пропрезидентское большинство в парламенте вопреки всем прогнозам о скором расколе «Слуги народа» сохранилось, обеспечивая ключевым инициативам Зеленского необходимое количество голосов. Оппозиция разрознена и бессильна, попытка Медведчука бросить открытый вызов Зеленскому обернулась быстрым разгромом. А перманентное противостояние с Россией дает карт-бланш на чрезвычайные меры.
Так что президентская затея борьбы с олигархическим влиянием может оказаться не столь безнадежной, как кажется на первый взгляд. Украинские олигархи – это уже скорее уходящая натура, чем непробиваемая скала. К тому же Зеленский не собирается покушаться на основы их экономического процветания, делая ставку лишь на ограничение политического влияния.
Похоже, что борьба с олигархами станет главной темой в походе Зеленского на второй срок, и крупному бизнесу в этих условиях выгоднее подыграть президенту, чем ввязываться в рискованные затеи, вкладываясь в его оппонентов из старой элиты (других серьезных соперников у него пока не появилось). Парадоксальным образом украинская демократия, хоть и коррумпирована олигархическими кланами, во многом обязана своим выживанием постоянному противоборству между ними. Ограничивая влияние олигархов, Зеленский направляет политическую систему Украины в новую эпоху, контуры которой пока плохо угадываются.
Фонд Карнеги за Международный Мир и Московский Центр Карнеги как организация не выступают с общей позицией по общественно-политическим вопросам. В публикации отражены личные взгляды авторов, которые не должны рассматриваться как точка зрения Фонда Карнеги за Международный Мир или Московского Центра Карнеги.
Източник: Verfassungsblog: On Matters Constitutional, https://verfassungsblog.de/die-tur-nach-drausen/
08 Oktober 2021
Ist Polen auf dem Weg zum „juristischen Polexit“? Solche Thesen sind jetztallerorten zu lesen nach dem Wahnsinn, den gestern das polnische „Verfassungsgericht“ in die Welt gesetzt hat. Die Institution formerly known as Verfassungstribunal der Republik Polen, seit 2015 illegal besetzt, zu einem willenlosen Werkzeug der PiS-Regierung degeneriert und diesen Namen nicht mehr verdienend, hat gestern auf Antrag des PiS-Regierungschefs Kernbestandteile des EU-Primärrechts für unvereinbar mit der polnischen Verfassung erklärt. Soweit ich der englischen Übersetzung des Tenors entnehmen und man dieses Dokument überhaupt als juristischen Text ernst und beim Wort nehmen kann, stellt sich diese Institution die Mitgliedschaft Polens in der EU künftig so vor, dass EU-Recht und EuGH-Urteile dort nur noch im Rahmen dessen Verbindlichkeit entfalten, den die polnische Verfassung in der Interpretation des polnischen „Verfassungsgerichts“ und damit der PiS-Regierung ihm setzt. Das gilt vor allem dort, wo es um die Unabhängigkeit der Justiz geht, ist darauf aber nicht beschränkt.
Dass im Konflikt zwischen nationalem und EU-Recht das nationale Recht einschließlich der Verfassung – um ein Beispiel zu nennen: Art. 12a Abs. 4 des Grundgesetzes – in der Anwendung hinter dem EU-Recht zurückzutreten hat, gehört seit einem halben Jahrhundert zum Elementarbestand der europäischen Rechtsgemeinschaft, dreieinhalb Jahrzehnte länger, als Polen überhaupt EU-Mitglied ist. Damit zu brechen, kündigt in der Tat die „Geschäftsgrundlage“ für die ganze europäische Integration auf, wie das Franz Mayer gestern genannt hat. Die Frage ist nur: was folgt daraus?
Der direkte Weg zum Polexit führt über Art. 50 EUV, den Brexit-Weg zum freiwilligen Austritt. Man könnte auf den Gedanken kommen, diese Aufkündigung der Geschäftsgrundlage als einen solchen Austritt zu interpretieren (so wie das Christophe Hillion hier letztes Jahr schon mal getan hat zum großen Entsetzen vieler Europarechtler_innen). Das tun wir Jurist_innen ja sonst auch mal, dass wir aus dem Handeln eines Rechtsteilnehmers auf seinen wahren Willen schließen und ihn daran festhalten, auch wenn er diesen Willen gar nicht explizit geäußert oder ihn sogar abgestritten hat. Aber mal ganz abgesehen von der Frage, wie ein solcher konkludenter Austritt mit der Notwendigkeit einer formell notifizierten Erklärung der polnischen Regierung (Art. 50 Abs. 2 EUV) vereinbar sein soll – ein Wille zum Austritt lässt sich diesem Urteil nicht entnehmen, auch wenn es hundertmal die Geschäftsgrundlage der europäischen Integration aufkündigt. Das ist da das Schlimme: Die PiS-Regierung will nicht raus aus der EU. Sie will der EU zwar nichts Gutes. Das aber von innen.
Und der „indirekte“, der „juristische Polexit“? Daniel Sarmiento argumentiert, dass die Folgen dieser Entscheidung, sofern die PiS-Regierung sie umsetzt (und das Urteil überhaupt im Amtsblatt veröffentlicht), in der Tat auf das gleiche hinauslaufen würden wie eine formelle Austrittserklärung: „Die Verträge finden auf den betroffenen Staat … keine Anwendung mehr“ (Art. 50 Abs. 3 EUV). Ohne unabhängige Justiz keine Integration durch Recht, kein Grundsatz der wechselseitigen Anerkennung, keine Vorlagen mehr an den EuGH, nichts mehr. In der Tat ein Wegfall der Geschäftsgrundlage.
Die Rede vom „juristischen Polexit“ suggeriert, dass eine solche Mitgliedschaft in der europäischen Rechtsgemeinschaft in name only sozusagen irgendwie ein Ausweg, ein stabiler Zustand sein könnte: Okay, Polen, you made your bed, now lie in it. Dann nehmt ihr an der Rechtsgemeinschaft halt nicht mehr teil. Habt ihr jetzt davon, selber schuld, euer Verlust, nicht unser Problem.
Mich überzeugt das nicht. Die Pol_innen bleiben bis zum formellen Austritt Polens nach Art. 50, den Gott verhüten möge, Bürger_innen der Europäischen Union. Sie haben nach Art. 47 Abs. 2 der Europäischen Grundrechtecharta „ein Recht darauf, dass ihre Sache von einem unabhängigen, unparteiischen und zuvor durch Gesetz errichteten Gericht in einem fairen Verfahren, öffentlich und innerhalb angemessener Frist verhandelt wird“. Solange das so ist, kann ich mir kaum vorstellen, wie die Rechtsgemeinschaft sich damit abfinden soll, dass ihnen der Zugang zu ihr versperrt bleiben soll.
Ob Polen als Mitglied der EU eine Zukunft hat, und welche, ist keine rechtliche Frage, sondern eine politische. Es gibt in den EU-Verträgen kein Verfahren dafür, sich gegen den Willen eines Mitgliedstaats von demselben zu trennen. Der Exit muss, wenn überhaupt, von dem hinauszubefördernden Mitgliedstaat ausgehen, indem derselbe gemäß den Regeln, die seine eigene Verfassung dafür vorsieht, den Artikel-50-Knopf drückt. Und er kann diese Entscheidung bis zuletzt noch zurücknehmen. Niemand wird gegen seinen Willen aus der EU befördert. Die Verantwortung nimmt dem betreffenden Mitgliedstaat niemand ab.
Bei dieser Verantwortung kann die EU Polen packen. Im Moment (die Opposition will das ändern und fordert eine Zweidrittelmehrheit) reicht für den Austritt eine einfache Mehrheit im Sejm, und die hat die PiS-Regierung einstweilen: Damit ist die Entscheidung über die Fortdauer der Mitgliedschaft ihre Verantwortung und niemandes sonst. Die EU hat einen mächtigen finanziellen Hebel in der Hand, zum einen mit dem NextGenerationEU-Milliarden, zum anderen mit dem neuen Rechtsstaatsmechanismus, der Kürzungen von Transferzahlungen ermöglicht, um den EU-Haushalt zu schützen – eine Notwendigkeit, die sich nach dem gestrigen „Urteil“ sicherlich noch besser als ohnehin schon begründen lässt. Sie sollte nicht fürchten, ihn einzusetzen. Die PiS-Regierung kann den Konflikt jetzt nur noch eskalieren, indem sie den Artikel-50-Knopf drückt. Das wollen wir doch mal sehen. Das würde sie politisch nicht überleben. Und wenn doch: dann und erst dann wäre das in der Tat die freie und demokratische Entscheidung der souveränen Republik Polen, die trotz allem Bedauern zu respektieren wäre.
Das setzt freilich voraus, dass die EU-Kommission die Chance nutzt, von ihrer fatalen Zusage vom letzten Dezember wieder herunter zu kommen, den Rechtsstaatsmechanismus erst einmal nicht scharf zu schalten. Der Rat hatte sich bekanntlich mit Zustimmung von Kommissionspräsidentin von der Leyen in krasser Missachtung seiner Kompetenzen darauf verständigt, den Rechtsstaatsmechanismus zu „suspendieren“, bis der EuGH über die Klagen Ungarns und Polens gegen denselben entschieden hat. Nächste Woche wird in Luxemburg über diese Klagen verhandelt, und gab es bisher schon keinen Grund, das Urteil abzuwarten, so gibt es jetzt erst recht keinen mehr. Im Gegenteil bietet sich jetzt die Chance, diese vermaledeite Zusage für gegenstandslos zu erklären. Damit könnte die Kommission einen Teil des Zweifels auszuräumen helfen, den sie durch ihre bisherige Appeasement-Politik gegenüber Ungarn und Polen zu wecken verstanden hat. Das wäre schon deshalb wichtig, weil die Verpflichtetheit der EU-Organe selbst gegenüber dem Rechtsstaatsprinzip keinen Zweifel verträgt, und sei es nur deshalb, weil Art. 23 Abs. 1 Grundgesetz die Mitwirkung der Bundesrepublik Deutschland an der Entwicklung der Europäischen Union an sie knüpft. Soll ja niemand behaupten, wir würden nationales Verfassungsrecht nicht ernst nehmen.
Für wertvollen Input danke ich Alexander Thiele.
Филм и коментар
Источник: Агентство
Смотрите и читайте здесь:
Politico analysts Rym Momtaz, Matthew Karnitschnig, Sarah Wheaton and David M. Herszenhorn look at the big stories they expect to drive the European political agenda in 2022, including including political fallout from the pandemic, presidential elections in France and escalating tensions with Russia at the Ukrainian border. Special guest is DOT Europe’s Siada El Ramly, who discusses her organization’s lobbying efforts on the EU’s Digital Services Act.
Source: LockdownTV from UnHeard
Димитрина Петрова
Източник: Пирон: Академично електронно списание за култура и изкуства, бр.19/2020
През 1948 г. представители на суверени, идвайки по различни светогледни пътища, включително разнообразни религиозни и културни традиции, приеха Всеобщата декларация за правата на човека „като общ стандарт за постиженията на всички народи и нации“ (Преамбюл). Правата на човека като фундаментална ценност породиха и продължават да пораждат съответно право (а не обратното, както често бъркат „непосветените“). Правното изражение на ценността „права на човека“ намираме в развиващия се и до днес инструментариум от международни и регионални договори, някои – общи, други – тематични, както и в национални конституции и закони, а също в юриспруденцията, създавана от международни, регионални и национални органи, включително съдилища.
Една ценност понякога може да е лукс (диамантен пръстен например), понякога – съществено условие за достоен живот. Вторият вид ценности често са до такава степен приети като даденост, че стават невидими за този, който не може без тях. Както казва Шопенхауер, само загубата ни учи каква е ценността на нещата. Забелязваме правата си едва когато са застрашени или ги губим – като здравето, като свободата. И – метафорично – като дишането. Вижте какви огромни усилия полагат неизброимите школи по йога, медитация, mindfulness (не се наемам с превод), за да ни накарат да задържим вниманието си макар и за малко върху дишането, и колко трудно е това. Но когато човек се задушава, тогава „забелязва“ всеки дъх.
По време на извънредното положение във връзка с коронавируса, когато редица права и свободи бяха ограничени, а самият либерален ред, в който те са вплетени – потенциално застрашен, много повече хора започнаха да забелязват правата и свободите си. Едва ли през последните двайсетина години е имало момент, когато за права да се е говорило повече в публичното пространство и от най-различни хора.
Има и очевиден исторически феномен, който обаче, доколкото отдавна вече е културна рамка на организираните ни обществени отношения, остава невидим за нас: ние сме приели за даденост правото си на здраве и очакваме държавата да уважи, гарантира и осъществи това право, приемайки необходимите мерки. Точно както изисква правозащитната парадигма, в която държавата е основният носител на тези три вида задължения. Такова очакване е нямало по време на чумната епидемия в Европа от средата на XIV-ти век например.
Правата на човека са важни за нас, българите, и като наш цивилизационен избор, направен през 1989–1990 г. и отразен в нашата общо взето либерално-демократична конституция. „Либералността“ на този избор е зададена главно от правата на човека, в противоположност на т.нар. „народната демокрация“ в комунистическа Източна Европа до 1990 г. или в днешната Корейска народно-демократична република.
Във връзка с възникналото поради пандемичната криза усещане за безпрецедентност и за това, че „оттук нататък светът вече никога няма да е същият“, възниква и въпросът дали Всеобщата декларация за правата на човека не трябва да се обнови? Предвидила ли е тя как да се защитават и реализират човешки права при бедствени ситуации, като например пандемии? Мисля, че дали „трябва“ или не, не е важно, защото друга е утвърдилата се традиция на промяна (извинявам се за оксиморона) в международното право по права на човека. Обновяването и актуализацията на правата се върши постоянно не чрез пренаписване на най-общите принципи и норми, а чрез развитие на последващи, повече или по-малко иновационни, по-конкретни инструменти (конвенции, харти и др.), всички те извличащи легитимност от Всеобщата декларация. При това последната отдавна вече не се смята само за политически документ, а е придобила статус на обичайно право; тя съдържа т.нар. безусловни норми (peremptory norms) на обичайното право. Това уточнение е важно, защото дава основание да се търси сметка и от държави, които не са страни по международните пактове, приети през 1976 г. въз основа на Всеобщата декларация. Така че няма изгледи за промяна на общата нормативна рамка. Но постоянно се развива тълкуването на всяко едно от правата на човека и се формулират нови права, които са деривати на предишното поколение по-общи права. Почти общоприета днес е тръгналата от Канада (Edwards v Canada (AG), 1928 г.) и често цитирана от Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) доктрина за „живеещото дърво“. Според нея основополагащият правен инструмент е органичен и затова трябва да се чете и интерпретира широко и прогресивно, в съответствие с променящите се времена. Където и да погледнем днес в областта на правата на човека, виждаме изминат дълъг път. Например в юриспруденцията на ЕСПЧ през 1960-те години домашното насилие не би било признато за нарушение на чл. 3 от Конвенцията (забраняващ „изтезание или нечовешко или деградиращо третиране или наказание“), а сега е признато.
Има и няколко заплахи за демокрацията и правата на човека, произтичащи от кризата на пандемията. Мен лично много ме тревожат прекомерните стремления на правителствата да осъществяват електронен надзор над хората, при което се нарушава трудният баланс в използването на съвременни технологии за масово събиране и обработка на лични данни в интерес на обществото, от една страна, и необходимостта от защита на частния живот, от друга. Друга тревожна тенденция е към централизация на властта и компрометиране на разделението на властите. В краен вариант видяхме това в Камбоджа, Унгария, Филипините, а у нас се ограничи работата на парламента и съдебната система, което намали застрашително контрола над изпълнителната власт. Тревожи ме също и опасността властите да се възползват от наложените ограничения върху правото на събрания, съответно на масовите улични протести, за да прокарат управленски решения по въпроси, по които е имало сериозна обществена съпротива. Така например министърът на здравеопазването побърза да подпише договор за нова детска болница в София, срещу което преди време имаше големи публични протести.
Извънредното положение, прието със закон от Народното събрание, даде политическа легитимация на временните ограничения на някои от основните права на човека, например правото на лична свобода, личен живот, свободно придвижване. (Юридическа легитимация на ограниченията, разбира се, не беше необходима, доколкото бяха ограничени само квалифицирани права – т.е. тези, чието ограничение е формулирано в тях самите, в противоположност на абсолютните права.) Всички ограничения на права имаха обявена легитимна цел – опазването на общественото здраве. Но много от тях не бяха приемливи, защото нарушаваха други критерии. В международното право, включително в задължителните тълкувания на договорните тела на ООН, които осъществяват контрол по спазването на поетите от държавите членки задължения по международни договори, са добре развити критерии, наричани също тестове, за приемливост на ограниченията на права. Има също и станали класически документи на добри практики, като например Сиракузките принципи от 1984 г., които се отнасят за дерогации и ограничения във връзка с Международния пакт за граждански и политически права.
Критериите за приемливост на ограниченията могат да се обобщят по различни начини, но списъкът задължително би включил следните:
(1) Законност – ограничителната мярка да е приета със закон, или да се основава на действащ закон.
(2) Целесъобразност – ограничението да е съотносимо към (пропорционално на) целта на мярката – в случая на предпазване от зараза и опазване на общественото здраве във връзка с коронавируса. Например в Южна Африка по време на извънредните мерки се забрани напълно продажбата и употребата на алкохол; много е спорно дали такава мярка съответства пряко именно на заявената цел за борба с COVID-19. В нашенски пример налагането на вечерен час на цялата територия на Старозагорска област още в първите дни на извънредното положение повдига въпрос как това е съотносимо към целта за ограничаване на коронавируса, тъй като е неясно с какво излизането по неотложни оправдани причини нощем (което бе забранено) се различава от същото денем (което бе разрешено).
(3) Забрана на дискриминация – мярката не може да дискриминира по защитен признак (раса/етническа принадлежност, пол, религия, сексуална ориентация, възраст и пр. – според съответното национално анти-дискриминационно законодателство). У нас блокирането на цели ромски квартали с полицейски постове може да представлява пряка дискриминация на етническа основа, която е при това изрично забранена и при извънредно положение, както пояснява например Общ коментар № 29 на Комитета за правата на човека на ООН (т. 8). Особено подозрителни са блокадите на ромските квартали в първите дни на извънредното положение в Казанлък и Нова Загора, тъй като там към момента нямаше огнища на зараза.
(4) Строга необходимост – конкретната цел на мярката да не може да се постигне с по-малко ограничителни средства, и в този смисъл мярката е „неизбежна“. Например в България правителството наложи обща забрана за посещения на паркове и градини. Тя не отчете никакви фактори като вида на парка или неговото местоположение както в рамките на населеното място, така и на територията на България. Нима това бе най-малко рестриктивната мярка за осигуряване на социална дистанция дори в селища без нито един случай на заразяване? Поначало рестрикциите на права чрез бланкетни забрани почти никога не могат да минат теста на строгата необходимост.
(5) Пропорционалност – при претегляне на ползата от мярката и вредата, която тя нанася върху зачитането на правата на човека и други обществени блага, ползата трябва да надвишава вредата. Пример за липсваща пропорционалност беше мярката за пълно отменяне на здравни консултации за бременни и малки деца и на планови операции. Тя грубо наруши здравните права на хората, чиито здравни проблеми не са свързани с Covid-19 – т.е. ползата от мярката едва ли може да се защити като по-голяма от очакваната и възможна вреда за пациентите.
(6) Ограниченост във времето –мярката трябва да има фиксиран краен срок, никога да не е за неопределено време; ако при достигане на обявения краен срок необходимостта от мярката не е отпаднала, продължението трябва да е ясно и подробно обосновано.
Когато ограничението на едно право не отговаря на тези условия, това ограничение е нарушение на съответното право. Често имаме случаи на неспазване на няколко от горните критерии. Например под претекст за борба срещу дезинформацията на много места по света се ограничи недопустимо свободата на изразяване – в Египет, Йордания, Китай, Тайланд и много други, а у нас – при повдигнатото през април обвинение срещу г-жа Стоименова от Българския фармацевтичен съюз, защото е предупредила за възможен недостиг на лекарства. Тук евентуално са нарушени и целесъобразността, и строгата необходимост, и пропорционалността.
Понеже най-труден за разбиране и прилагане е критерият пропорционалност, може би си струват да се дадат едно или две пояснения. Би трябвало да разграничим пропорционалността в широк смисъл като най-общ принцип на съдене в дела по права на човека от пропорционалността в среден и в тесен смисъл като критерий, или тест, за преценка на ограничения на права. В широкия смисъл говорим за балансиране на намиращи се в конфликт права, както и на права и други обществени блага. Балансирането е вездесъщо в правоприлагането, свързано с права на човека. В средния смисъл за пропорционалност се говори понякога като за обхващаща почти целия комплекс от критерии – т.е. тя обхваща в себе си и целесъобразността (оттук и фразата за „пропорционалността като съответствие на средствата с целите“), и строгата необходимост, и други критерии – разумност, уместност и др. Най-после, в тесен смисъл, пропорционалността е отделен критерий (тест), различен от „целесъобразността“ и от „строгата необходимост“.
Защо това е важно? Защото критериите са валидни поотделно: достатъчно е един да не е спазен, за да бъде ограничителната мярка нарушение на съответното право. Може дадена мярка да мине теста за строга необходимост, но не и теста за пропорционалност. Например, ако се забранят всички медицински процедури, несвързани с COVID-19, това, да предположим, при някакви обстоятелства може да мине тестът за „строга необходимост“, но ако доведе до загуба на повече животи, отколкото ще са спасени заради тази именно мярка, тестът за „пропорционалност“ на мярката ще е отрицателен. Но този пример е лесен, защото се сравнява брой жертви с друг брой жертви. Затова трябва да маркирам очевидния факт, че когато се сравняват по-несъизмерими блага, преценката на пропорционалността е възможно най-субективният елемент в анализа на една мярка, тъй като може да опира в края на краищата до противоположни ценностни убеждения на съдещите.
Понякога съдилищата са прилагали законността, строгата необходимост и пропорционалността като три последователни стъпки, в смисъл че ако например една мярка не минава теста за строга необходимост, няма защо да вървим към следващото стъпало и да преценяваме дали минава теста за пропорционалност, т.е. строгата необходимост е предусловие на пропорционалността. Такава е например най-често практиката в анти-дискриминационното право, в правото на лична неприкосновеност и защита на личните данни и др.1
Накрая нека да се върна на по-философския въпрос за важността на правата на човека и за тяхното бъдеще след края на сегашната криза. Мисля, че пандемията може да ускори един процес, който тече от известно време и ни води към едно съществено преразглеждане на ролята на човешките права в либералната политика. Този процес се развива като реакция на повсеместното настъпление в последните десетина години на авторитарни и консервативни популистки движения, както и на издигането на анти-либерални цивилизации като Китай. Заплахите за демокрацията, създадени от сегашната пандемична криза, надграждат този процес и почти гарантират настъплението на един следващ и различен от сегашния либерализъм – не зная как той ще бъде наречен след време. Първо, той ще преодолява идентичностната политика и ще бъде по-скоро неоуниверсалистки. Второ, във фокус ще дойде проблемът за свободата от надвисналите над нас универсален надзор и универсална манипулация. Навлезли сме в ерата на надзорния капитализъм (по израза на Шошана Зубоф2) – ера, в която за пръв път капиталът вече не е толкова обвързан с опазване на частния живот, изисквано в миналото от защитата на частната собственост. Технологията днес прави възможно да се печели повече от надзор, отколкото от изграждане на стени около частния интерес. А капиталът няма скрупули и следва принципа на печалбата. Бъдещето е на бизнес модели, основани на универсален надзор и съответна манипулация на личното консуматорско поведение на „потребителя“, а постепенно и на всяко друго лично поведение. Такъв е бизнес моделът например на Гугъл и Фейсбук. А когато не само частни компании, но и държави подобно на Китай тръгнат по пътя на тоталния надзор, нашата индивидуална свобода вече няма да може да се защитава чрез традиционните граждански права. Начинът, по който все още мислим индивидуалното право на изразяване, събрания, гласуване и пр., няма да работи. Либералното движение ще се насочи към борба не срещу грубата забрана, а срещу контрола и манипулацията на поведението в една среда на сложни пропагандни кампании. Среда, в която ще е проблем къде да се прокара границата между свободен избор и моделиран отвън квазисвободен избор. Самата еволюция на надзорния капитализъм и надзорната държава се усилва от борбата с пандемията на COVID-19 и съответно чертае нов дневен ред за либералната общност.
Бележки
Joanne Bauer
First published by Open Democracy: https://www.opendemocracy.net/en/problem-with-corporate-social-responsibility/
The problem with an approach that lets business define corporate responsibility is that it is not grounded in a set of principles about what it means to be a responsible business. Corporate social responsibility is whatever companies want it to be, and often, what is most convenient.
Despite being more recognizable, there is no consensus about what CSR is. A common element in most explanations is the design of new business practices that respond to civil society expectations of good corporate citizenship. Rather than fixing the law, CSR proponents seek to reform the corporation from within and thereby raise the standards of corporate conduct beyond what is legally required.
Corporate social responsibility is an old idea, with American roots in the writings of the steel magnate Andrew Carnegie. Carnegie believed that the goal of businessmen should be ‘to do well in order to do good’. He maintained that it was up to the more fortunate members of society to aid the less fortunate – that the wealthy ought to be stewards of their property, holding their money ‘in trust’ for the rest of society. As trustees they are entitled to do with it only what society deemed legitimate.
Today, CSR proponents emphasize that virtuous companies will be rewarded in the marketplace and thus can ‘do well by doing good’ – an argument widely referred to as ‘the business case’. Despite the human rights risks of not ‘doing good’ today when more business is being done directly or through surrogates (suppliers and subsidiaries) in politically and socially fragile settings throughout the world, CSR remains stubbornly rooted in Carnegie’s vision of the benevolent businessman .
For all its success at prodding companies operating in today’s high risk environment to pay attention to their social and environmental roles, the CSR movement suffers from two fundamental problems. One relates to a lack of standards defining what counts as corporate responsibility, leaving it up to business managers to decide. The second relates to the over-reliance on citizen oversight – sometimes referred to as ‘civil regulation’ – to make CSR work. These two problems are closely linked: because there are no clear standards for corporate responsibility, civil regulation cannot function well.
CSR gets defined by business managers who cherry-pick the areas of social benefit the company will address. Typically CSR managers, where they exist, struggle mightily to score the financial backing and human resources they need to address the problem. Often the first CSR initiatives adopted by companies are environmental programmes – for example, the reduction of greenhouse gas emissions or packaging. Through these programmes, companies can create efficiencies, help their bottom line and improve brand image all at the same time. These are welcome initiatives. But the problem with an approach that lets business define corporate responsibility is that it is not grounded in a set of principles about what it means to be a responsible business. Ultimately, CSR is whatever companies want it to be – and often, what is most convenient.
This definitional ambiguity presents problems not only for stakeholders seeking to hold companies accountable, but also for businesses themselves. John Ruggie, the author of the UN Guiding Principles for Business and Human Rights, noted that those companies that do not adopt a rights-based corporate responsibility programme “typically approach the recognition of rights as they would other social expectations, risks, and opportunities, determining which are most relevant to their business operations and devising their policies accordingly. ” A discretionary approach leaves companies open to considerable risk, as evident in the numerous corporate lawsuits, protests, and strong international criticism directed at companies that do not pay adequate attention to all human rights.
All too often, companies use CSR programs to deflect attention from socially irresponsible practices in their core operations. In a 2008 article, Conrad MacKerron, of the shareholder advocacy group As You Sow, identified the problems of discretionary CSR in the practices of the American retail giant Walmart. He argued that Walmart’s environmental initiatives to reduce waste and improve energy efficiency among its vast network of Chinese suppliers not only ignored, but also came at a cost to workplace health and safety in those factories.
These initiatives are expensive: to pressure suppliers to ‘go solar’ or clean up wastewater discharge, all while making low-priced goods for US consumers, is not possible without cutting corners on worker pay and safety. MacKerron also noted an overlooked aspect of Walmart’s green agenda: Chinese makers of those very solar panels were reportedly dumping silicon tetrachloride, a highly toxic byproduct of polysilicon manufacturing, directly onto fields in Henan Province.
CSR advocates agree that a ‘business decides’ approach to corporate responsibility is problematic. But, they counter, companies that practice CSR do operate under constraints, since they must do what the public expects of them. The concept of CSR rests on the idea that businesses operate with a social contract granted by society. Fulfilling that contract requires businesses to respond not only to their shareholders, but also more generally to civil society. Companies that do not behave responsibly in relation to civil society demands risk losing their ‘social licence to operate’.
Civil regulation, however, often takes place haphazardly in ways that favour consumers with purchasing power at the expense of politically and economically marginalized members of society. As Katherine Trebeck notes, even in a reasonably well-functioning participatory democracy with a strong civil rights tradition and the capacity to protest safely, citizen regulation is hard to achieve. Apathy or indifference can lead to vocal minorities dominating the decision-making process, while others may find that they do not have the time or means to participate.
Too often, the inequities within society are replicated so that, as Trebeck observes, the “results of civil regulation will skew away from the interests of those affected.” And not unlike the case of Walmart in China, when it comes to CSR and the environment, too often companies are pushed to respond to a particular form of environmentalism reflecting middle class interests. If CSR for many companies is about building brand value, then absent government regulation and legal standards, consumers with purchasing power are the ones who often end up defining corporate responsibility.
In his 2008 book, Supercapitalism, former U.S. Labor Secretary Robert Reich similarly expressed concern about the ability of citizens to regulate business behaviour. Consumers derive benefits from inexpensive products made with cheap labour or cost-cutting initiatives that can result in harm to the environment and communities besides one’s own, Reich argues; hence, citizen-consumer interests are too conflicted to be counted upon to act as neutral arbiters of what constitutes responsible business. Instead, Reich calls for more government regulation as the only means to ensure that corporations behave responsibly.
In other words, absent adequate domestic legal protections, CSR is dependent upon oversight of business by society. Yet society alone is not capable of articulating the full range of protections its members need; hence, business is free to decide whether or not to devote resources to prevent harm and, to take it a step further, exercise its influence and capabilities to protect the rights of workers and communities. There is little incentive to do so if business finds it too difficult or if there is little payoff in the marketplace. For these reasons, human rights advocates have found that CSR is not up to the task of preventing harm to people.
Out of this dissatisfaction, the business and human rights (BHR) movement emerged. It has worked to shift the focus from the ‘needs’ to the ‘rights‘ of the affected community, and from acts of charity by businesses, towards full accountability in international law. The BHR movement distinctively claims that international human rights law provides a hard legal benchmark against which companies can be judged and in accordance with which they must act, regardless of whether it is convenient, profitable, or will improve the company’s reputation.
There are differences within the BHR movement about how to get there. Some see the path involving multi-stakeholder initiatives (MSI), a form of private self-regulation in which the rules and monitoring of corporate adherence to them regarding a specific business and human rights problem, such as child labour, are negotiated among representatives of civil society, business and sometimes government. Having been put to the test within an MSI, these rules and procedures can then become the basis for new laws and regulations.
Others are skeptical of this approach, questioning the motives of corporate participants, who join MSIs in the first place to deter regulation, not advance it. Some concentrate their efforts on getting intergovernmental organizations and governments to create binding rules that hold companies accountable, while others push for innovations in international human rights law in the form of a business and human rights treaty that would explicitly make corporations subject to it. And yet all within the BHR movement can agree that the standard of conduct must be based on international human rights, and that some form of coercion is necessary to deal with corporate laggards that violate those rights with impunity.
In short, corporate compliance with human rights standards must be an end in itself rather than a path to making more profit. The late Milton Friedman’s famous 1970 New York Times editorial, “The Social Responsibility of Business is to Increase its Profits”, is best known for the articulation of the libertarian economist’s doctrine that “the business of business is business”. There is a lot to disagree with in the article. But one line still rings true: “…in practice the doctrine of social responsibility is frequently a cloak for actions that are justified on other grounds rather than a reason for those actions.” There is nothing wrong with making money, but there is when it harms people in the process and, worse, is camouflaged by the ‘cloak’ of CSR.
Owen Gleiberman
Source: variety.com, https://variety.com/2019/film/reviews/the-best-of-enemies-review-taraji-p-henson-sam-rockwell-1203179322/
In a world where a movie like “Green Book” can be raked over the coals for the (alleged) crime of being a quaintly retrograde, patronizing-to-the-point-of-seeming-racist film (for the record, I thought it was none of that), “The Best of Enemies,” another middlebrow inspirational drama about a black person and a white person who start off as sniping adversaries, only to work their way toward a redemptive glow of mutual understanding, feels like a film that a number of people could have the knives out for. And maybe they will. It’s based on a true story, but when you hear the premise the movie almost sounds like it could be a “Saturday Night Live” parody of an odd-couple drama of racial healing.
Set in Durham, North Carolina, in 1971, “The Best of Enemies” centers around a two-week-long meeting/discussion/powwow of ordinary citizens on the subject of school integration that brought together members of the black and white communities — and, most dramatically, its two co-chairmen, Ann Atwater (Taraji P. Henson), a local firebrand of a Civil Rights activist, and Claiborne Paul “C.P.” Ellis (Sam Rockwell), the head of the Durham chapter of the Ku Klux Klan.
You watch “The Best of Enemies” and think: Is this really going to be the story of an avowed white supremacist, the sort of man who leads cross burnings and gun-blasting raids, who in a little over two hours of screen time sees his evil ideas fade and his icy heart melt to humanity? Well, yes, it is. (And pigs can fly, and Donald Trump intended his tax cut to help the middle class.) You can feel just how much this film is going to be hated in some quarters, and what those critics will say: that in 2019, the last thing America needs is a message movie about a Klansman who turns into a liberal Teddy bear. To me, though, what’s even more eyebrow-raising is that the film makes the transformation convincing.
While hardly a “white savior” movie, “The Best of Enemies” is yet another drama in which the cause of racial justice becomes a way for a white person to “grow.” In its very form, the film turns the primal sin of American racism into a “symmetrical” black/white problem. It also unfolds in a comfortably distant past (in this case, nearly 50 years ago), when the prospect of a dyed-in-the-wool racist coming to embrace school integration is designed to make us feel good — even as our own era presents a tangle of racial conflict that’s not nearly so easily resolvable. (This echoes one of the criticisms of “Green Book”: that it embedded racism in a design of nostalgia.) Toss in a lump-in-the-throat ending and you have a recipe for…what? A film to attack as morally myopic?
Except that “The Best of Enemies,” while not nearly as good as “Green Book,” is a rock-solid movie: squarely deliberate, a little long and predictable, but honest and thoughtful enough, precise in its period and locale, with very strong performances. It may have a sentimental structure, but in tone it overlaps more than a bit with Spike Lee’s “BlacKkKlansman,” because it’s driven by a comparable impulse: to show the sickness of racism from the inside out.
Considering that it was just two years ago that Sam Rockwell was celebrated for playing a racist cop who undergoes a similar conversion in “Three Billboards Outside Ebbing, Missouri” (a character that was also criticized, in a warmup to the wokeness that greeted “Green Book”), you may wonder why he took on this role so soon afterward. Yet as you watch the performance you stop wondering: Even more than “Three Billboards,” “The Best of Enemies” is a study of the American racist mind-set.
Rockwell’s C.P. is a chunky aging redneck family man who runs a filling station and feels, deep down, like one of life’s losers — or, at least, he did until he joined the Klan. By his own description, becoming part of that brotherhood of hate gave him purpose, solidarity, a cause higher than himself. He leads a life of quiet desperation, struggling to raise three quarrelsome kids (he also has a mentally impaired son who lives in the local psychiatric hospital), but in the Klan he’s both a leader and the twisted version of a life coach, presiding over legions of angry white men (who are well cast; they look disturbingly ordinary) as well as a youth corps that he introduced to the organization.
Early on, there’s one off note: C.P. and his Klan buddies shoot up the home of a white woman who is dating a man they refer to by using the N-word (which gets thrown around a lot in this movie), and the writer-director, Robin Bissell, scores the scene to Roy Orbison’s “Blue Bayou,” giving it a pulp kick that feels out of place. But we get the point: C.P. isn’t just a hater — he’s a man of violence.
So why would an avowed white supremacist who lives to spread terror agree to attend a civilized black-meets-white détente community summit like the one in “The Best of Enemies”? Because he feels like he has no choice. After an electrical fire threatens to shut down a local black elementary school, the issue of school integration rears its head (it is, after all, the law of the land), and C.P. feels that attending the meeting will give him a better shot at sustaining segregation than not attending it. As a Klan leader, he’s connected to the head of the City Council (Bruce McGill) and to local business, and he represents the feelings of a significant subset of the white community. (That his Klan identity is an open secret speaks volumes.)
The reason that the meeting — called a “charrette” — gets organized in the first place is that a local judge knows he can’t get away with issuing a ruling against integration. So he calls in Bill Riddick (Babou Ceesay), a black community organizer from Raleigh who has already orchestrated charrettes in various places. They aren’t, by the strictest measure, legal proceedings, yet they’re examples of democracy in action: a way for a city to take its own temperature on a hot-button issue, and progress, almost therapeutically, in the process.
In “The Best of Enemies,” the charrette is actually a bit of a fake-out. It pretends to be a seminar of ideas, but the movie doesn’t show us a lot of the discussion, and it doesn’t need to, because that’s mostly a pretext to get two racial communities who have only barely integrated sitting down and talking to one another. It’s a social experiment masquerading as a think tank.
Ann and C.P. have been squabbling for years, and it’s not hard to see why. It’s been close to two decades since the launch of the Civil Rights era, and she’s the kind of activist who will hit a white city council member with a telephone because she’s so driven by her impatience at the unkept promises. Taraji P. Henson, in a sagging bosom and shaggy Afro, changes her whole aspect; she makes Ann a scowling everyday warrior driven by a fury that’s never far from depression. She doesn’t give speeches — she lashes out. Yet her rage at the treatment of her people is so great that the words, without trying to, attain a scabrous, torn-and-bleeding eloquence. This is what true activism looks like, or once did. It’s a cry from the (broken) heart.
Ann needs no journey of enlightenment. But C.P does, and Bissell, adapting portions of a non-fiction book by Osha Gray Davidson, charts C.P.’s psychological journey like a workaday Stations of the Cross. It helps that Ann and C.P. spend just about the entire film keeping up the dislike; there’s no false warming. (When they’re seated at the same lunch table, they can barely hold a conversation.) But she pulls strings to get his son a private room at the hospital (mostly as a manipulative gift), and what starts to turn C.P.’s mind is his observation of the tactics used to intimidate the charrette committee of 12 judges (who will vote, by a two-thirds majority, whether to recommend school integration to the City Council). One of them, the local hardware-store owner (John Gallagher Jr.), is a Vietnam veteran; so is the black manager of his store. That strikes a sacred chord with C.P., and it forces him to ask: If these men defended my country, who am I defending?
Watching “The Best of Enemies,” there’s a part of us that wants to put on the moral brakes, because we think: Is the film’s point that the head of the Klan is really a good guy? But actually, that’s not the film’s point. It’s that racism, disgusting as it is, truly is a mask for fear and ignorance. C.P. has grown up regarding black people as The Other. As he spends more and more time in a room, talking with them on equal footing, his ignorance starts to fall away, despite his best efforts to hold it in place. And he can’t escape seeing that his own Klan cronies are hypocrites. Rockwell doesn’t soft-pedal C.P.’s racism, but his fine, subtle performance separates the sinner from the sin. By the end, the film moves us with an elemental message: A Klansman purging himself of hate may seem unlikely (though in this case, it really happened), but some collective version of that is what this country now needs to go through. Either we destroy the hate or it destroys us.
Добре дошли в BOLD Review
Това електронно списание е агрегатор, в който ви предлагаме подбрани висококачествени есета, статии, аудио– и видео–материали от най-добрите издания по света. Ще разпространяваме съдържание с важни идеи от областта на хуманитарните и социалните науки, културата и изкуството.
Нашите материали може да са малко по-дълги от други неща, които получавате онлайн, и понякога малко по-трудни за проследяване. Но те все пак са насочени към обикновения образован човек, а не към експерти. Те са покана за по-бавно четене, по-внимателно слушане, размисъл, и преди всичко – удоволствие.
Списанието е издание на Фондация БОЛД (Българска общност за либерална демокрация), обединяваща хора, които имат за цел да се увеличи обществената подкрепа за демокрацията, правата на човека и основните свободи. Състои се от индивидуални членове, обединени около общи ценности. БОЛД развива иновативни практики за гражданско участие в управлението и обществения живот.
Дано всеки в намери в BOLD Review нещо по свой вкус.
Димитрина Петрова, Редактор
Welcome to BOLD Review
This electronic magazine is an aggregator offering you high-quality essays, articles, audio and video materials selected for you from the best global sources. We intend to draw your attention to important ideas in the humanities and social sciences, culture and art.
Our content may be a bit longer and a bit more challenging than other stuff you see online. Yet all selected materials are meant for the average educated person rather than the expert. They are an invitation for slow reading, deep listening, reflection and, above all, enjoyment.
The magazine is a publication of Foundation BOLD (Bulgarians Organizing for Liberal Democracy), an organisation working to increase public support for democracy, human rights and the rule of law. Its members are individuals united by common values. BOLD develops innovative practices of citizen participation in government and social life. Enjoy finding out what feels right for you within BOLD Review.
Dimitrina Petrova, Editor
